През 1999 г. режимът на Милошевич чистеше Косово от албанци. 10 години по-рано автономията на областта бе отнета и така почна югославският разпад. Той протече с много кървища и зверства.

Заради прочистването в Косово НАТО започна въздушна война. Сърбия бе бомбардирана месеци наред. Казарми и заводи бяха сринати. Но дори под огън милицията, армията и разни чети изтикваха косоварите през границите. В Албания стана тежко, а в Македония настъпи хаос заради 180-те хиляди пришълци.
Тогава България бе под натиск от Запада да се отвори за бежанците. Натиск имаше и от Турция, тъй като косовските албанци са мюсюлмани. Наложи се тогавашният премиер

Иван Костов да направи бърза визита в Македония навръх Великден 1999 г. За 1 ден той посети бежански лагер, разговаря с колегата си и бе приет от президента. Уж случайно се засече и с президента на Турция Сюлейман Демирел.

По петите на Костов този ден вървеше и малка тумба журналисти. Аз бях в нея, пратеник на в. “24 часа”. Делегацията имаше да посети бежанския лагер на 12 км от Скопие. Всъщност лагерите бяха два - единият, вече опразнен, бе стръмна поляна в рътлина над село Блаце, оградена с бодлива тел. Другият бе долу в равното при село Стенковец, а помежду им край пътя бяха разхвърляни ръждиви ремаркета, комбайни и коруби на селскостопански самолети.

В Стенковец имаше палатки и навеси с прави алеи, водоноски и пр. Бе ограден с лъскави тараби, имаше КПП, охраняваше го войска. Беше претъпкан.
Оказа се, че косоварите са били преместени тук от поляната само преди ден-два. Затова още преди да е дошъл Костов, се разходих из празната поляна и се изкатерих досами браздата. Оттам се виждаше гара с перон, последната преди граничния пункт с Македония.

Само за седмица десетки сръбски влакове са стоварвали там по 200-300 косовари с покъщнината им. После войници, милиция и брадясалите четници са ги натирвали с автоматите. Но след бариерата Македония ги е завръщала като стада към поляната да клечат и да чакат под открито небе. Пускали само който ще се приюти при роднини по албанските села или в Тетово. Поляната бързо се препълнила и хората са лежали в треволяка като на събор.

Наоколо бе изпотъпкано и мръсно, точно като след събор на Рожен. Гледана отдолу, тази поляна наистина прилича на роженска ливада. Ала вместо по нея тежко да слизат гайдари, да придържат издути мехове и ручила и да огласят Родопите със свирня, надолу едва-едва са вървели мълчаливо косовските бежанци, отрупани с бохчи, вързопи и куфари и с деца на ръце.

Година по-късно се командировах на Рожен. Президентът Петър Стоянов бе свикал там събор за българите от цял свят. Имаше палатки, сергии с патриотичен кич, сцени, стотици гайдари и хиляди чанове. На събора Костов дойде с хеликоптер. Но понеже вече бе скаран със Стоянов, гледаше все да е на другия хоризонт от него. След цялата уйдурма ливадата остана задълго също така мръсна и унила, както поляната при Блаце...

Косоварите са си правили заслони от дъжда и вятъра с найлон, вързан за храстите и трънките, с мукава или с одеяла и чаршафи. Навсякъде пръснати дрехи, парцали, вещи от куфарите, цели куфари. Въргалят се легени, кофи, детски дюшеци, играчки, парчетии.

Клекнах над една дамска чанта със скъсана презрамка. В нея имаше портмоне, пудриера, блистери, червило, кърпичка - ей такива интимни принадлежности. Какво кара жена, която държи на външността си, да захвърли своята чанта? С нея тя зарязва и себе си. Било е насила или в паника от връхлитаща беда, от която се бяга начаса като от пожар. Или пък просто е носила детенце и е нямала свободна ръка за чанта без дръжка.

Встрани под мокра мукава от голям кашон се е изпружил брадясал старец. Веднага се вижда, че е умрял. Главата - клюмнала, устата - изкривена, ноктите на ръката - черни от кръвонасядането. Да оставиш чанта, може да е от залисия. Но да зарежеш мъртвеца си непогребан, е само от ужас.

В този момент по шосето мина кортежът на Костов. После се разнесе бучене и още по-далече в угарите се спусна грамаден военен хеликоптер с 2 витла. Беше турски, от тътнежа му земята започна да вибрира. От него слезе Демирел. Явно трябваше да бързам към “живия” лагер.

Там суетня, сноват делегации. Костов бърза, прави кръг, но все пак се провира между простор и спира до брезентов навес. Гледа - жени седят на постлани одеяла, подгънали единия крак, и бавят деца. Пита какво ядат, учудва се, че е само суха храна, и отминава.

Мъжете са отделно. Клечат на групи и пушат - брадясали мъже с такета, мълчаливи, смръщени. По това се познават и българските мюсюлмани като тези сутрин около джамията в София. Пушат клекнали, мълчат, чакат някой да ги подбере на строеж или да бият бетонна плоча.

Косоварите се редят пред дълга маса от нерендосани талпи да ги запишат за чартърни полети. Норвегия, Швеция, Канада дават убежище, но само на семейства. А те са на родове. Живели са три поколения под един покрив, прогонени са наведнъж старите, синовете им с жените и дечурлигата и сега не щат да се делят.

Искат да са пак заедно 30-40 души, роптаят и се дърпат от опашката. А норвежкият чартър чака полупразен.

Костов набързо подмина и тях, а поляната така и не видя. Обеща на домакините да прати 100 походни кухни за топла храна на 15 000 души и сглобяеми къщички за 3000 души. И си замина.

Ни кухни прати, ни къщички сглоби. Говори се, че със суха пара ни спестил шанса да проявим прочутото си гостоприемство. България не прие нито един косовар. /Росен Янков, 24chasa.bg