В България не се намери през последните 15 години общоприемливо решение за архивите на бившата Държавна сигурност. От гледна точка на Вашия опит какво би трябвало сега, когато дори не се знае дали тези архиви са все още пълни и кой какви части от тях държи?
Когато идваш от друга страна, в моя случай от Германия, и когато нямаш впечатления от страната, която посещаваш, е по-добре да се въздържаш от съвети. Аз също няма да ви давам съвети. Но казах още преди години, когато бях отново на посещение в София, че човек може да реши проблемите, когато има политическа воля за това. Проблемът със специалните служби могат да бъде решен само, когато има политически сили, които наистина искат да се намери решение. Досиетата могат да бъдат отворени, когато политиците имат волята да направят тази крачка и когато няма страх, който парализира партиите. В много страни от бившия социалистически блок партиите се страхуваха от тази крачка.

Кой от двата варианта би бил по-добър – пълно разсекретяване или „затваряне на страницата” и започване „на чисто”?
През 1990 в Източна Германия ние се отказахме напълно от тайните служби. Сега всички поляци и българи казват, че ние имаме тайни служби и в западна Германия. Ние обсъдихме и това отказване още по време на самостоятелното съществуване на ГДР. Още преди обединението беше създаден закон за отварянето на досиетата на Щази, а това нямаше нищо общо със Западна Германия. Още преди първите свободни избори, по времето на Кръглата маса, заставихме Модро, преходния премиер от пост комунистите, да създаде служба за разсекретяване на досиетата на Щази. Ние знаехме, че това е много важно за доверието на хората в новата демокрация. Мисля, че всички тези стъпки бяха правилни.

Смятате ли, че сътрудниците на бившите комунистически тайни служби трябва да имат право да заемат държавни постове в наши дни и да участват в политиката?
В Германия, ние имаме следното правило – управляващите на всяко административно ниво биват питани, преди да бъдат назначени, дали някога официално или неофициално са работили за тайните служби. Когато се разбра, че 50 процента от управляващите са били информатори в тайните служби, те бяха отстранени от постовете си. Някои обаче, които не бяха много тясно свързани с тайните служби, можеха да продължат работата си на постовете, които заемат. На по-висшите постове във властта не назначихме никого от бившите информатори. Единствените бяха назначени като охрана на сгради или персонални бодигардове. Това бяха хора, които не са работили срещу държавата. Другите се преориентираха към икономиката.

Къде, според Вас, минава границата между доносника, който е сътрудничил на бившите тайни служби, и човекът, който наистина се е стремял да работи за страната си?
Когато разсекретят досиетата от времето на диктатурата, ще стане ясно, че информаторите са били само малка част от населението на всяка страна. От досиетата става ясно, че от части депутати от комунистическата партия, някои военни и полицаи също не са отказали да бъдат информатори. Четох едно интересно досие, от което излизаше, че един полицай-комунист е отказал, когато са искали да го вербуват. След това го питат – другарю, защо отказвате, та нали сте социалист, а той отговаря - ако доноснича за другарите ми, няма да мога да ги гледам в очите.

По времето на комунизма не е било нещо много нормално да бъдете доносник. Затова, когато става дума за по-висши постове, не бившите доносници не се приемат на работа.
В Източна Германия ние не направихме декомунизиране, което означава, че по това време беше позволено на бившите информатори да бъдат управляващи. Но по висшите етажи на властта не можехме да разпознаем бившите доносници, защото те успяваха да се прикрият много добре.

Трябва ли да се намери механизъм, чрез който кандидатите за държавни постове или за депутати, да преминават щателна проверка за това дали са работили за комунистическите тайни служби?
Аз мога да говоря само за нашия опит в Германия. По времето на прехода Волфганг Шнур и Ибрахим Бьомел, двамата велики управляващи от политическите блокове на социалдемократите и консерваторите –– бяха дългогодишни доносници. Един от двамата щеше да стане наши първи министър-председател, ако не бяхме разсекретили досиетата. Затова искахме да започнем на чисто – с разсекретени досиета. Политическата ни цел беше да изясним на подтиснатия народ положението с бившата диктатура. Ако не бяхме направили тази решаваща крачка, същите потисници щяха да бъдат единствените, които щяха да знаят кой е. Ние искахме да прекратим монопола над информацията за доносниците.

Има ли сега много зависими от досиета управници в Източна Европа?
В Европа има различни режими на достъп до досиетата. Вече не върви досиетата да бъдат секретни. Дори в Русия жертвите на КГБ имат възможност за достъп до досиетата. Но пък е различен въпросът за какви цели се дава достъп до досиетата. Подобна проверка на управниците, каквато имаше в Германия, беше осъществена само в Чехия. В Полша и Унгария достъпът до тези досиета не е улеснен.

В Полша по начало се провеждаше политика на пазене на тайната, но в последствие се разбра, че комунистите, които са облагодетелствани от тази политика, са неблагодарни. Сега, след 15 години наистина беше трудно за Полша да се преструктурира организацията на тайните служби.

Затова мисля, че в България не трябва да се копира немският модел, а да се избира форма на разсекретяване, която е подходяща за отделната страна. Чак след това трябва да се прецени дали трябва да се проверяват депутатите, висшите съдебни лица и съдии или не. Но тази проверка, според мен, вече е невъзможна.
Възможностите трябва да се премерят много внимателно. Може например да се даде достъп на учени, които да опишат каква е връзката между управляващата партия и тайните служби. Може и на журналистите да бъде позволен достъп до тайните досиета, но не до досиетата на жертви. Можем да помогнем на пострадалите от тайните служби да се реабилитират.

В Германия това много помогна на хората, които са били гонени от тайните служби. Разсекретяването може да е много полезно и при преследването на хора, наредили разстрелването на някого или пък при разкриването на хора, подправяли избори. Мога да кажа, че в Германия ние сме осигурили многостранен достъп да досиетата.

Дали в архивите на ЩАЗИ има запазени документи, които да доказват съпричастност на службата към неуспешния атентат срещу папа Йоан-Павел Втори? Или пък такива, които доказват източноевропейско или българска следа?
Още по времето, когато работех в службата, имаше документи, които имаха връзка с Ватикана. И доколкото помня, имаше документи, които доказваха и българската връзка в атентата срещу Йоан Павел 2ри. Но аз отдавна не съм в структурата на службата и би било твърде несериозно да твърдя подобни неща, защото това все пак е само един смътен спомен.

А връзка с ЩАЗИ?
Да, в документите имаше доказателства, че във Ватикана е имало доносници и информатори. Но аз не мога да твърдя дали това са били полски или немски информатори – по-скоро полски. Но тогава имаше договорки между Съветския съюз и службите в Източна Европа, а понякога имаше и двустранни договорки – например между българските и немските тайни служби. Така се е осъществил и обмен на документи между службите. Това значи, че Щази са разполагали както с български, така и с полски документи.
Ангел Иванов, Христо Митов
Дарик радио