Автор: Данаил Брезов

В кризисни ситуации Римската република предвижда временно делегиране на абсолютна власт в ръцете на диктатор с мандат от шест месеца за справяне с проблема, след което устройството на държавата се възстановява. Считало се е, че при форсмажорни обстоятелства, демокрацията е твърде мудна, за да реагира адекватно, спазвайки всички процедури. Днес президентите имат подобна възможност при обявяването на извънредно положение. За около век тази практика е била отхвърлена, след което се възражда с титлата dictator perpetuo (вечен диктатор), дадена първо на Сула, а после на Юлий Цезар, след чиято смърт Републиката престава да съществува и Рим се превръща в империя. Един по-съвременен пример е самопровъзгласяването на Адолф Хитлер за Фюрер през 1934-та, в името на борбата с тероризма (който тогава още се е наричал „комунизъм“). Този архитип присъства дори в старозаветните притчи, пресъздаден е успешно и в образа на Палпатин от Междузвездни войни. Азиатските авторитарни владетели от 20-ти век спадат към по-различна категория: при тях няма република, чиито функции да блокират, просто сядат на трона на обезглавения монарх. В Западния свят, повлиян в голяма степен от римското право, наличието на криза е необходимо условие за установяването на диктатура и много често политиците, обсебени от амбиции за лична власт, създават сами или поддържат благоприятни за своя имидж кризисни условия, в които могат да блеснат с героични подвизи като Сула, Цезар и Хитлер с техните завоевания, Рузвелт и европейските популисти от 30-те с „преодоляването“ на Голямата депресия, Путин с чеченските войни, Милошевич  с етническия конфликт в Косово, Джонсън с расизма, Трюдо с климатичните промени и Байдън с набиращата скорост инфлация.

На фона на богатия световен опит в установяването на диктатури у нас се появи едно гротескно на пръв поглед  копие на майсторите на пропагандата от миналия век. Този невзрачен човечец, прекарал живота си в казармата, влезе във фокуса на медийното внимание заради пререкания с преките си началници като главнокомандващ на ВВС. Дезертьорство му беше представено за бунт срещу статуквото, а излъчващата душевна нищета физиономия, пропагандата в Цариград ТВ нарече възторжено „волево лице“. Така постепенно се изгради образът на един достолепен български воин по джапанки и потник, гризящ кебапче на селски събор или позиращ за снимка тъпо ухилен до портрета на Тодор Живков, демонстриращ коремни превъртания, лицеви опори и други хватки, ако не е заучил добре репликите си или не се усеща достатъчно уверен в темата.

Първите PR-прояви на този неизвестен дотогава и будещ по-скоро снизходителна симпатия с кореноплодното си излъчване нов играч на политическата сцена, бяха в такава степен чаровно некоординирани, че човек би могъл лесно да подцени заплахата, както са правели и с Хитлер, преди да получи благоволението на заможните си спонсори. Доста по-късно се разбра от едно интервю на ветерана от руското ГРУ, ген. Леонид Решетников, че службите в Кремъл възлагат на миропомазания от тях надежди да проведе „чистка“ спрямо прозападния политически елит в България. С оглед на събитията през последните две години, вече е извън всякакво съмнение, че обявеният за persona non grata заради шпионска дейност генерал съвсем не се е шегувал. В кампанията си и през първите години на президентския пост, избраният с мандата на БСП, ДПС и радикалните русофили Радев съчетаваше елементи на пародия и фентъзи, които с времето се превърнаха в депресиращ психо-трилър. Започна с поднасянето на венци за девети септември, който Радев нарече „ден на помирение“, визитата в Брюксел с боен самолет (а после излъга, че било по-евтино), с твърдия си курс на подкрепа за режимите в Кремъл, Минск и Пхенян, имаше приказки за кемтрейлс и ковид-конспирации, но след позорното му изгонване от „Три морета“ и излагацията в Давос стана ясно, че сме в международна изолация. С времето Радев изостави комедията на абсурда, която му беше донесла по-широка подкрепа сред соц-носталгиците, за да се превърне в един вечно недоволен и мрънкащ бивш военен, наричащ страната си „блато“, а нейните демократични институции „мафия“ и „мутри“. Непрестанното натякване на опорните точки за кюлчета, пачки, корупционни практики и репресии на „лошата“ прокуратура, насочени срещу „добрите“ босове на организираната престъпност, издирвани от Интерпол и укриващи се в екзотични страни (което не пречи за Радев те да звучат „по-убедително от обвинителите си“), трябваше да вдигне градуса на напрежение за т.нар. „велико народно въстание“, организирано съвместно с други проксита на Петата колона и свързани с бившите служби олигарси. Само че „въстанието“ при всеки следващ опит заприличваше все повече на сбирка на футболни фенове преди мача на любимия селски отбор, много далеч както от „народното“, така и от „великото“. Оказа се, че запалянковците с вувузелите, подражаващи на Антифа и други терористични групи в деструктивните си прояви, са организирани и платени от боса в изгнание Васил Божков, който сам го признава в разпространени по-късно от Прокуратурата СРС-та. В скандалните телефонни разговори с депутати от левицата и журналисти той определя приоритетите на революцията: да се атакуват премиерът, финансовият министър и главният прокурор до подаване на оставка, а след това Радев да бъде „съветван“ при назначенията на служебен кабинет. За прийомите на това „съветване“ можем само да гадаем, но ролята  на Черепа пролича ясно както в кадровия състав (например Бойко Рашков трябваше да назначи за началник на кабинета си учредител на Божковата партия – по-късно в едно интервю той я защити като добър специалист, отрече да я познава, ядоса се и накрая заплаши журналистите с уволнения), така и в топлата връзка между приближените на Божков братя Бобокови и президентският съветник П. Узунов, разследван за тежка търговия с влияние, застрашаваща националната сигурност.

Много преди да видим онзи запис с мистериозния плик за шефа на митниците и преди сигналите на ОЛАФ за злоупотреба с евро-средства, службите се задействаха за изтичане на класифицирана информация и оказване на натиск за незаконно издаване на визи и заличаване на криминални регистрации. Акциите на Прокуратурата след това бяха представени от пропагандния щаб в кабинета на Радев като опит за държавен преврат и вдигналият юмрук субпродукт на руските имперски амбиции за тотална хегемония на Балканите беше изведнъж прегърнат от псевдо-десните „евро-атлантици“, които дори показно коленичиха пред него през първите дни на опустошителни блокади в столицата. 

Тъжно-смешната революция на Радев завърши безславно като бирения пуч на Хитлер, само че никой не му потърси отговорност за нанесените щети на обществото – медиите тенденциозно представяха вандалските прояви в центъра на София като „мирни протести“ със „справедливи искания“, а потрошаването на публична и частна собственост, издевателствата над граждани и опитите да бъдат запалени полицаи не се вписваха в този наратив, и затова те бяха обявени за дело на някакви въображаеми провокатори. Призивите за насилие от страна на организаторите също минаха под радара както на прогресивно-революционните български преса, телевизии и радио, така и на полицията, която се стараеше да заеме възможно най-миротворна поза докато към служителите летяха павета, камъни и бомби (което все пак не попречи на Радев да пробута  версията си за полицейско насилие). Макар пътят и борбата му да бяха много различни от тези на Хитлер, опортюнистът от село Славяново все пак успя да стане Фюрер и концентрира цялата изпълнителна власт (с голямо влияние и в съдебната) за един диктаторски мандат от половин година, в следствие на парламентарната криза, която се постара да предизвика. А изкованите в огъня на класовата борба за изчегъртване на „бивши хора“ лабораторни политически проекти съвсем тенденциозно саботираха парламента и сведоха функциите му до пошла комбинация от риалити-шоу и пост-революционен трибунал. Законодателните инициативи бяха насочени в две направления: блокиране функциите на Прокуратурата (логичен жест към инвеститорите) и въвеждане на задължително електронно гласуване по модел, който не може да гарантира нито честност, нито анонимност на вота, поне колкото в Бутан и Венецуела. А щом пое държавата на ръчно управление, Радев заприлича на dictator perpetuo от първата половина на 20-ти век: още с назначаването на служебен кабинет (в който за пръв път имаме и министър на пропагандата) започна чистка в полицията и агенциите по сигурността, след  което много бързо бяха заменени и голяма част от областните управители с агенти на бившите служби и партийни кадри на БСП. Самият Радев се заобгради с подобни хора още от първите месеци на мандата си – от експерта по политически инженеринг Маринов, по-известен с шпионския псевдоним „Майстора“, агент „Ясен“ и Алипиев. Върнаха се сътрудниците на ДС и във външните консулства, изчистени преди това от президента Плевнелиев. Сред назначените служебни министри се открояват имената на червените Минеков, Стоилов, Кутев, Комитова, както и острието Бойко Рашков – ветеран от репресивните служби на колониалния строй, сякаш призован от миналото ретрограден демон с ухание на водка и нафталин. Още с първите си публични появи той заплашваше журналисти и медии, заканваше се на опозиция със саморазправа от парламентарната трибуна, точно както назначеният за шеф на ДАНС през 2013-та Пеевски. Тогава това отприщи вълна от възмущение и доведе до най-големите протести у нас от началото на века. В България на Радев обаче хората не смеят да протестират за да не станат и те „бивши“ – строителните работници се опитаха след като държавата отказа да им плати за положения от тях труд, но последваха ударни проверки на МВР и ДАНС, след което протестите бързо затихнаха. Българите са привели покорно глава и гледат пасивно как се „изчегъртва“ опозицията с репресии, дезинформация и пропаганда от най-ниско ниво, системно се нарушава Конституцията (например с назначенията на Кирил Петков и Янаки Стоилов) и се заличава разделението на властите с груба намеса в работата на съдебната система. Ако през 90-та, 97-ма и 2013-та обществото виждаше в тоталитарния строй заплаха, днес то е разделено и разколебано в преценка си, както при Възродителния процес. Още един пример: 1938-ма нацистите в Германия инсценират спонтанни посегателства върху еврейски храмове – събитие, запомнено като Kristallnacht. Толерантните и културни германци са възмутени от вандалската проява, но след години на пропаганда, в която им се повтаря, че евреите и техният капитализъм са виновни за всички житейски несгоди, те са обезкуражени да заявят публично позиция и са свикнали да приемат сегрегацията в Райха като нещо нормално – никой не иска да бъде сочен за приятел на презряната каста. За българите, които не се славят с чак такава прогресивност и още по-малко с толерантност, бяха нужни едва няколко месеца на усилена пропаганда от първото тиражиране на някаква снимка с пачки в чекмедже, за която медии и политици не спряха да говорят при всяко помирисване на микрофон, показната акция на плажа в Росенец с участието на НСО и партийни комсомолци с висок медиен рейтинг, през вдигнатия юмрук и яйчения тероризъм, до летящите павета срещу полицаи. Наративът сработи безотказно и сега около милион българи са заклеймени като „бойковисти“ или „герберасти“ от инженерите на пропагандата: присъда, равносилна на предател и колаборационисти по време на война. Естествената човешка склонност към конформизъм кара аполитичните, които нямат никаква идея какво се случва в държавата, да се превръщат в оръдия на тази пропаганда, също като хитлеристката младеж, пролите на Ленин и Мао или децата-атентатори на ИДИЛ – никой не иска да бъде сочен с пръст като враг на народа или вярата, далеч по-лесно и безопасно е да хвърлиш камък по онзи, когото другите вече сочат, да виждаш користни мотиви у всеки, който не се вписва в тълпата, да съчиниш донос срещу съсед, приятел или роднина за да се харесаш на своите началници, да живееш в лъжа за да се впишеш по-добре в глутницата, която те пази. Такива са законите на обществото от средата на миналия век, към което ни връща диктатурата.

Радев измина дълъг път от приклекналите снимки до властелина в Кремъл, раболепието пред върховния шаман на православния халифат, изпратен да поучава поданиците на „задунайската губерния“ как правилно да четат и интерпретират историята си.  Днес той вече не може да бъде възприеман като придворен шут на руската Пета колона, тъй като се е сдобил с реална власт на диктатор и злоупотребите с нея далеч надхвърлят уреждане на любовницата с две държавни служби, дребно кариерно интригантство, компенсиращо оскъдните професионални качества и потулване на вандалски прояви от членове на семейството. Мина времето, когато избраният с проучване на РИСИ „воин“ на столетницата беше възприел ролята на обикновен глашатай на руската пропаганда пред Запада, заявявайки, че Крим е руски, Венецуела е по-добро място за живеене от България, а Европа изостава от Северна Корея, или лобирайки против интегриране на армията ни в НАТО. Ако се вярва на Решетников, след чистката пред Радев стоят задачите за излизане от ЕС и НАТО, на което БСП през 2016-та отговаря: „още е рано“. Както политическата мангъровщина с обявяване на корона-вируса за конспирация, целяща да попречи на българите да отпразнуват окупацията си от армията на Руския император, така и непрестанното натякване за недоказана, но титанична по мащаби корупция, въображаеми имоти в Барселона, офшорни фирми, банки, нощни шкафчета и сакове, пълни с пачки, кюлчета злато, секс-скандали, и дори истории с човекоядство, изиграха ролята си. Опозицията беше превърната в презряна каста – подобно на евреите в Райха и далитите в Индия. Нейното „изчегъртване“, ако ще и с цената на потъпкване законите и правовия ред, беше очаквано от някои с кръвожаден копнеж, а от други – пасивно приемано като нещо неизбежно, точно както порядъчните европейци през 40-те са наблюдавали отпътуващите за Треблинка и Аушвиц вагони... никой не е искал да се озове в тях. 

Разбира се, жанровите метаморфози и архетипни заигравки не са нещо ново в политиката, те са добре изучени от специалисти като Решетников и Гьобелс. През 33-те например, публичните изяви на последния карат хората на площада да се заливат от смях, а едва няколко години след това името му вече предизвиква ужас. Подобно въздействие са имали и някои вечно наквасени коминтерновски главорези, като Димитров например. Радев отдавна е напуснал комедийния жанр и след изтичането на шестмесечния му диктаторски мандат представлява все по-голяма заплаха за конституционализма и националната сигурност, а абсурдните му изявления звучат все по-тревожно. Най-притеснително обаче е подкопаването на устоите на демокрацията чрез яростни атаки към политическите партии, които гарантират представителство на избирателите, както и срещу държавните институции, осигуряващи поне на теория разделението на властите.  Като оставим настрана романтично-еротичните фантазии на част от избирателите, очакванията към президентската институция се свеждат до прагматичния минимум: Президентът не бива да:

-нарушава Конституцията и законите на страната;

-застрашава националната сигурност;

-разпространява умишлено невярна и заблуждаваща информация;

унижава със своите думи или действия народа и държавните институции;

-призовава към насилие и антиобществени прояви;

-участва в корупционни практики – пряко или прикривайки подчинените си;

-ползва поверените му силови структури за политически репресии;

-предизвиква дипломатически скандали и поставя страната в международна изолация;

-лобира за чужди геополитически или корпоративни интереси в ущърб на българския;

Радев е първият обитател на „Дондуков“ 2, успял да потъпче всичките девет правила и въпреки пропагандата в сервилните обществени медии, записа името си в историята на страната като символ на излъгани очаквания, коренящи се дълбоко в  българския пост-колониален комплекс.

* * *

Данаил Брезов е бакалавър по физика и доктор по математика - към момента доцент в УАСГ. Други упражнявани професии: музика, журналистика и разработка на софтуер. Проявява нездрав интерес към икономиката и историята на XX век. Безпартиен, но с десни убеждения - почитател на фактите и здравия разум/tribune.bg