От години една непонятна злонамереност насилва Миналото, Историята, Времето. До такава степен, че човек се пита, дали вече дори и онова, което трябва да бъде опазвано под знака на една святост, всъщност не е подвластно на нещо съвсем друго?

На една сила, за която едва тия дни прогледахме както трябва - и то, за наш срам, покрай един банален крими случай, когато осъзнахме, че може би най-важният елемент от съществуването ни ще се окаже търпимостта, имаща силата на клетва, която никой не смее да наруши.

В аферата с варненското селище най-важната роля има тъй нареченото "удостоверение за търпимост": официален документ, издаван от главния архитект на съответната община, който удостоверява, че незаконно построен имот не подлежи на премахване, тъй като отговаря на строителните и градоустройствени правила от момента на неговото изграждане".

Ако следваме логиката на този документ, всичко може да се окаже защитено под похлупака на Търпимостта. Нашата към другите, тяхната - към нас. И в това да се крие дори тайната на оцеляването ни.
Впрочем, все още нямаме задължението да имаме "документ за търпимост" и да го носим със себе си - но това не е и нужно. Поне за това ни имат доверие. Ние по начало сме си такива - изрядно търпящи. Колкото повече ни притиска келявият ни животец, толкова по-търпящи ставаме. И това няма да има край, особено след като държавата е най-сръчна в това отношение. Взаимната търпимост е нейната застраховка - тя ви търпи дребните прегрешения, вие пък ще търпите свирепият й разгул.

През годините на няколко пъти съм писал в дописките си, уж на шега, но всеки път с все по-голям страх, че трябва да внимаваме някой управник-идиот да не ипотекира България и един ден направо да се похвали, че вече я е продал. След варненската афера това изглежда напълно възможно. Отмъкнали са едно парче от територията на държавата - и никой пет пари не дава за това.

Варненци не са слепи, виждали са какво се случва, но са решили, че търпимостта е по-могъща сила от закона. А и всеки все нещо търпи, докато други го изтърпяват него самия. Това е порядъчно срамен бартер, но пък някак си поддържа някакво равновесие...

Това се случва в същата Варна, където имаше внушителни протести в защита на кмета на града. Ами сега, защо Варна кротува?
Нямаше протести и заради изчезналата река в "Елените", която внезапно се върна.

Можем дори да се запитаме, мислимо ли е изобщо някой ден София да подкрепи погубеното село Бисер, удавено от язовир, чийто собственик и досега май е неизвестен. И това чудо заслужава да бъде запомнено: в една без мярка крадлива държава да не е ясен собственикът на цял язовир?!

И кога ще се случи другото чудо: не оня лъчезарен случайник Плевнелиев да се кипри в Бисер, качен на бронетранспортьор - спасителят сладък - ами софиянци да се изсипят там?

Не върви обаче да упрекваме обикновените хора, когато самата държава е в режим на зверско подчинение пред поредните си Чорбаджии, което поражда, наред с всички останали дивотии, и търпимостта.
Няма управник в България - от цацата до най-горната камбанария, който да не прави всичко по силите си, за да ни докаже, че заслужава удостоверение за търпимост.

У нас всичко е на отломъци - Историята, Истината, Животът дори. Всичко се поднася ден за ден, и на другия ден се забравя, дори заличава. Не може да има истина чрез подобни отломки. Днес говорят едно, утре - съвсем друго.

А накрая и да се окаже, че единственото, което някак ни скрепява, е търпимостта...

***
Въпросното абсурдно селище, което никой досега не е искал да види, е само една банална проява на тази търпимост - и тя е направила впечатление заради нахалството на авторите й да придадат на "творбата" си максимално възможната гротескност - сякаш не крадат гора, а създават художествено произведение. Имат право - защото са знаели, че сме се превърнали в поданици на търпимостта...