Кеворк Кеворкян

В последната си реч като президент Радев поиска прошка, предполага се от Народа – без обаче да уточни, поне с няколко думи, за какво точно се разкайва. Но Сбиритокът, който тук се мъчи да прави някакво подобие на политика, изобщо не обърна внимание на този негов пропуск.

Разбира се, след въпросната реч задължителната квота от несмислено празнословие бе изпълнена – някои приветстваха Радев с влизането му в „полето на политиката“, сякаш досега не е бил там и не им е късал нервите, особено през последните две години; други се задоволиха само с обичайните ругатни. Така постепенно стана ясно, какво ни очаква в месеците преди предсрочните парламентарни избори – един нескончаем бъбреж, при това от репертоар, който отдавна е втръснал на всички.

Радев обаче вероятно ще се опита да запази досегашния си стил: да предизвиква опонентите си с кратки реплики и така да се опитва да дирижира публичния разговор. Досега това му носеше успех и дори в някаква степен го беше превърнал в своеобразен ментор – поне за част от публиката. А тя отдавна е надхвърлила предела на поносимостта си към всяка власт.

Дали хората ще открият в Радев своя пореден „спасител“ - или само съмишленик, това в момента няма значение за тях, той е срещу тия, срещу които са и те. И прави нещо, което изглежда направо невъзможно в масовото съзнание, донейде вече помътнено от трайна меркантилност: доброволно излиза от властта, скъсва с нея, отказва се от привилегиите, които предоставя тя. А ония, „другите“ само лаят един срещу друг, но иначе здраво придърпват властта към себе си, те не се отказват от нея, само искат да я пренаредят, да я преформатират, да й придадат някакъв друг, по-приемлив фасон, само това се очаква от тях.

При такава необяснима възторженост на очакванията, на публиката ще й трябва време, за да се сети, че и Радев само временно се изтегля от властта – наистина, досега неговата е била церемониална, развяваш байрака и биеш тъпана, но пък и няма никакви гаранции, как ще се разпорежда той с реалната власт, към която се стреми.

Но Радев по начало си е един късметлия – сякаш някой специално му тика в ръцете силните карти, за които обича да говори Тръмп. Засега изглежда, че той ще придобие всички ония предимства, които враговете му бяха подготвили за себе си. Например, протестите, с които те толкова се гордеят, след оставката на правителството, хитроумно допълнена с непредизвиканата оставка на самия Радев, му дадоха още силни карти – и сега той разполага със собствен президент, който ще му осигури подходящи служебен премиер и правителство, също и изгодни за него изборни условия и пр.

На Радев понякога му сервират и такива подаръци, че колективният български разум не може да си ги обясни иначе, освен като някакъв върховен геополитически замисъл. Примерно, ето така: шлифоват го Радев на два пъти в американски колежи, докато бъде в състояние да кацне даже пред Кремълските порти, като новият Матиас Руст – 19-годишният хлапак, който навремето цъфна с „Чесната“ си баш на Червения площад в Москва, заобикаляйки всички прехвалени съветски противовъздушни системи. И ето го нашият човек – той пък вече способен, когато му кефне, да кацне от Кремъл направо в българското президентство.

А този разкошен подарък му направи навремето самият Бойко, когато, сякаш в полусънно състояние, реши да изпрати срещу него на президентските избори Цецка Ц., която в онзи момент не беше в състояние да спечели избори за каквото и да е, дори в родното си село. И когато бе повече от ясно, че всеки пилот ще спечели срещу всяка партийна цоца – даже и видимо да е увреден в главата от безсмислени тренировъчни лупинги с някоя таратайка, оставена ни по милост от НАТО.

При разчитането на тукашните бъркотии, се допуска една и съща сериозна грешка: нашите първенци се обглеждат главно в текущото им състояние, те сякаш нямат минало и собствена история. И така решаваме, че някой, който напъва да се намести в политиката, е ситуационен некадърник, ще му мине напъна – и на нас ще ни мине, макар и по-бавно, от глупостите му. Обикновено ни е нужно доста време, докато осъзнаем, че въпросната персона си е направо завършен, цялостен, неизлечим негодник. Но пък може и да не е – и тогава ние се чувстваме още по-прекарани.

Нямаме проверена, достоверна памет за управниците ни, както и за погромите или възходите, видими или скрити, предизвикани от тях, а понякога и те нямат разумна представа за себе си – и така често я караме в някаква мъгла, водени от хора, които сякаш също са направени от мъгла.

Ако се върнем специално към патилата на Бойко, напълно възможно е той да е узрял за ненавистта си към президентската институция, още когато реши да настани там онзи Плевнелиев, който се оказа един абсолютен използвач, накрая и злословник – и то тъкмо срещу Бойко, който му придаде някаква относителна завършеност и плътност; а това си беше трудна задача, при положение, че въпросният човечец беше разчекнат между два живота: настоящия му и първичния му, в който, по собствените му признания, е бил ирландска пастирка.

Какво сте се затюхкали и заборили с мафията, бре – най-напред трябва да се преборите с идиотите от политическото котило край вас!

Но не - Бойко взе, че направи пастирката президент, може би беше решил, че така тя ще се поприбере в полагащото й се скотодушие. Вятър - точно обратното се случи, пастирката взе да го учи на ум и разум. Дори веднъж изнесе пред журналисти цяла сказка срещу него в един самолет, на връщане от някакво посещение в чужбина.

Радев и той пострада по същия начин, когато след визита в Китай, в самолета го сгащиха неговите шарлатани-кирчовци и, макар и временно, го зомбираха. Описал съм ги тия истории в книгите си „Президентът Натрапник“ и „Великият Случайник“ - как оцелях, докато се провирах през някои сякаш невъзможни идиотщини, аз си знам.

Както и да е. Отново сме пред избори и отново „политиката“ е в насипно състояние. И накрая, както винаги, позорът ще остане в сметката на телевизиите: те няма да посмеят сами да осмислят случващото се пред очите им и страхливо ще предоставят трибуните си на някакви рошави гарги, на които все им се присънва как Радев заверява в Кремъл срока на валидност на дипломите си от колежа „Максуел“. Ей с такива идиоти ли ще пребъде България?

Разбира се, телевизиите могат да свършат и нещо полезно – например, ако се сетят да поизпотят Радев с въпроса, от кого поиска прошка и за какво точно? Заради изстъпленията на шарлатаните му, докато те се въргаляха с изнемощялата ни държавица – или заради нещо друго?

Преди време публикувах дописката си „Радев в изповедалнята“. Струваше ми се, че за един пилот, който, докато си върши работата, е много по-близо до Божиите селения от нас, останалите, една публична изповед няма да представлява проблем. Не познах. А шарлатаните тъпкано си го върнаха на благодетеля си – и тепърва ще продължават да го правят.

Но да не го мислим повече Радев - за телевизиите обаче можем още малко да пофантазираме. Ясно е, че следващите два месеца ще бъдат направо непоносими за тях - тогава политиканите ни ще се постараят за пореден път да изкормят всичко, което е пред очите им, включително и клетия ни език.

Има един начин телевизиите и най-вече Обществената БНТ да запазят поне донейде достойнството си – като сключат публично договори с партийните централи, че ще приемат техни пратеници, само за да участват в анкета с три въпроса – ето ги:

Какво мислите за Народа?

Какво искате да му кажете?

Какво искате да направите за него?

По този начин ще бъде съставена най-сетне и нашата Свещена Книга – тази на Лъжовността. Така де – вземете най-накрая окончателно да побъркате Народа.

***

www.kevorkkevorkian.com

***

Уважаеми приятели, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и пр. във ФБ, които използват името ми и мои фотоси, нямат нищо общо с мен.

***