Случаят Мария Цънцарова показва сблъсък между партийна солидарност и правото на частна медия да решава кого държи в ефир

Иван Стамболов-Сула

За мнозина може да прозвучи парадоксално, но аз телевизия не гледам, така че нищо не мога да кажа за Мария Цънцарова. Мисля, че веднъж ѝ бях събеседник в bTV с моя колега от Университета и стар приятел Асен Григоров (Бог да го прости!), но така и не успях да натрупам впечатления от тази журналистка, въпреки че форматът трябва да е бил тенденциозен. Не се е заяждала с мен, пък и да се е опитала, не съм забелязал.

Затова може да се каже, че в текущата шумотевица около слуха за нейното отстраняване от bTV аз съм напълно неутрален.

Не съм като един Веселин Желев, например (също мой приятел), който написа тази сутрин:

«Мария Цънцарова не се нуждае от моята защита. Мария е вече «бронирана» от спонтанната солидарност на публиката и на професионалната колегия с нея. Днес е най-големият ден на Мария. Искат да я махнат, следователно тежи, значи нещо. Не махат безличията и бездарията. Maria matters. И го дължи на труда и таланта си. Затова Мария заслужава солидарността ни. Този, който се нуждае от помощ, е демократично безчувственото ни общество. И журналистическата ни колегия. Тя още няма достойна за името си професионална организация, която да респектира самозабравилите се политически карикатури».

Винаги съм завиждал на Веско за яркия и гръмотевичен стил. Но си мисля, че щом една цяла политическа общност, каквато е… как да я наречем?… «демократичната общност»?… «либералите»?… «умнокрасивитета?»… Ако една такава активна, реактивна и агресивна общност скача в защита на някой журналист, то този журналист вероятно ѝ е важен, защото прокарва и е прокарвал пред достатъчно значима аудитория активността, реактивността и агресивността на същата тази общност.

Или с други думи – този журналист не е бил толкова журналист, колкото агитатор и пропагандатор.

Обикновено е прието да се смята, че журналистите в националните медии не бива да са особено пристрастни. Ако искат да са пристрастни, ето – има си блогове, влогове, подкасти и всякакви други форми на личностна изява. Доколкото знам, такава съдба са избрали Миролюба Бенатова и други там нейни колежки. И не съм чул да се оплакват. Казвам: не съм чул. Те може и да се оплакват.

Знам, че е нескромно да давам себе си за пример, но и на мен са предлагали национален ефир, но винаги съм отказвал, защото съм си пристрàстен и не желая да се съобразявам с редакционна политика, дори да съм съгласен с нея. Във вестници и списания съм писал и пиша единствено при условия, че не ми се задават теми и текстовете ми не минават през редакция. Но аз не съм журналист. Аз не съм никакъв.

Гологърдите защитници на Цънцарова, преди да започнат да си скубят публично косите, е добре да помнят, че bTV е частна организация и като такава има неприкосновено право на своя собствена кадрова политика. Не е работа на никого отвън, дори на моя уважаван приятел Веско Желев, да ѝ казва кого да назначава и кого да уволнява.

Това важи за всички други медии, включително и за БНТ, макар че там случаят е по-особен, защото тя е обществена (на практика държавна) медия. Сигурен съм, че нещо подобно е записано в трудовите договори на всички журналисти и те безропотно са го приели, когато са постъпвали.

Не бойте се, деца, за утрешния ден!

Дори да свалят Цънцарова от ефира на bTV, тя, щом е толкова ярка и велика журналистка, щом има какво да каже, ще намери начин да го каже. Ще си направи студио, някой от личните ѝ спонсори ще ѝ помогне да го оборудва и словото ѝ вече ще се лее оттам, а вие ще го попивате от своите компютри, мобилни телефони и таблети.

Не бойте се, деца, за утрешния ден!