Избирателите са тези, които правят възможни политиците, партиите и коалициите…

„Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило,
пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“
(Еклисиаст, 1:9)

Непрекъснато повтаряме една и съща грешка – когато опитваме да си обясним случващото се в българската политика, се мъчим да анализираме (било по медиите, било в лични откровения или пък в най-тъмната стаичка на нашите страхове) политиците. И партиите. И коалициите. А изобщо не бива да анализираме тях, а избирателите. Избирателите са тези, които правят възможни политиците, партиите и коалициите…

Обвиниха ме, че съм казал, че електоратът е глупав. Всъщност казах, че е неадекватен, но няма да издребнявам и приемам критиката. Казах също, че и аз принадлежа към този електорат и имам пълното право да се възприемам като неадекватен, при положение че в определени ситуации съм именно такъв. Казах още, че не само няма да се сърдя, ако не ме питат за неща, които не знам и не разбирам, и като ме карат да се произнасям и гласувам за тях, ами даже ще бъда благодарен.

Погледнете всички богатири от последните десетилетия – от Жорж Ганчев до Румен Радев! Щяха ли те да са тези герои, ако нямаше кой да ги подкрепи на избори? Този вид „герои“ са еманация, отражение, продължение на онези, които застават зад тях. Те са тяхно въплъщение – каквито избирателите, такива и избраниците. Затова казвам, че е по-правилно да се изучават именно избирателите, а не избраниците. И затова онзи ден по телевизията казах, че електоратът е неадекватен, та ми скочиха от всички страни.

Това е част от сбъркания мироглед, за който говорим. Хората не са добри, не се раждат нито добри, нито невинни. Човек не се ражда tabula rasa и за лошотията му не е виновна средата, в която е попаднал (най-често за такава виновна среда се сочеше от комунистите класовото буржоазно общество).

Интересно ми е например какво днес мисли електоратът за разпада на служебното правителство – разпад, който започна още от първия му ден. Или като стане окончателно ясно, че това правителство за нищо не го бива и че не е само некадърно, но и злонамерено, тогава какво, Радев ще ни спасява и от него ли? Ще стане Радев още по-голям герой ли? Не е виновен Радев. На негово място всеки би се възползвал – и аз, и вие, и филанкишията.

Пак казвам: подхождаме към света с изключително погрешен мироглед и очакваме мисълта ни да ни доведе до истината. Няма как да стане. Дори и най-острата мисъл не води до никъде при погрешна предпоставка. При това положение всички приказки, които бръщолевим по студиата на радиото и телевизиите са „Vanitas vanitatum et omnia vanitas (суета сует и всяческая суета)“ (Екл. 1:2).

Като цяло (макар че той никак не е хомогенен) електоратът не само у нас, а и на почти всички останали места по пустата му либерална демокрация е такъв, че е обречен да бъде управляван или от некадърници, или от мошеници (или пък от нещо, което отговаря и на двете определения).

Кое е по-малкото зло – да те управляват некадърници, които за нищо не стават, или пък мошеници, които все пак стават за нещо в обществена полза, стига да пожелаят?

Вижте какво обобщение (и силно внушение) направи Радев вчера:

    „Изборите ни поставят пред два пътя – „Прогресивна България“ или олигархия“.

Бесен популизъм, но и бесни глупости. Обаче тези глупости имат голяма пропагандна стойност пред оня електорат, заради който ми се скарахте, че съм нарекъл „неадекватен“. Така че теоретиците на Радев дори да знаеха какво са „прогресивизъм“ и „олигархия“ (защото сега не съм съвсем сигурен, че знаят), пак щяха да издигнат този лозунг, защото работи за крайната цел. Нищо ново под слънцето.

Мнозина се сепнаха, като видяха думата „прогресивна“ в името на Радевата партия. Нали Радев уж се старае да изглежда малко нещо консервативен от националистически тип, пък прогресивизмът се свързва точно с обратното! Какво е всъщност прогресивизмът? Това е политическа и социална философия, която се основава на убеждението, че обществото може и трябва непрекъснато да се усъвършенства чрез реформи, научен напредък и социални промени. Днес с прогресивизъм се свързва най-лявото от „модерното“ ляво. Самата дума „модерно“ вече е прогресивизъм. В Съединените щати – люлката на всичко модерно и напредничаво (прогресивно) – прогресивисти (или прогресисти – едно и също е) са представителите на най-лявото крило е в Демократическата партия — политици като Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес. Те открито се самоопределят като прогресисти или демократични социалисти. Застъпват универсално здравеопазване, зелена политика и намаляване на неравенството. От тяхната агитка е и новият кмет на Ню Йорк – Зохран Мамдани, – който наскоро нанесе самоубийствен удар върху полицията на града. Не знам дали още се произвежда сериалът „Синя кръв“. Би бил любопитен епизодът, посветен на тези събития.

В Европа понятието е по-размито. Партии като шведските социалдемократи, германските „Зелени“ или испанската Podemos носят прогресистки характеристики. Политици като Яник Ядо (Франция) или Роберт Хабек (Германия) се вписват в тази рамка. В Латинска Америка Габриел Борич в Чили и Луис Инасио Лула да Силва в Бразилия са сред най-видните примери.

Прогресивизмът е фундаментът на всеки популизъм, независимо ляв, десен или някакъв друг. Прогресивизмът почива върху популярното убеждение, че историята е непрестанен възход, път напред и нагоре, независимо от липсата на яснота накъде точно води това „напред“ и къде е „долу“, над което „нагоре“ се издига. Според прогресивизма светът става все по-сложен, все по-усъвършенстван, все по-умен, все по-технологичен, все по-лесен за живеене и все по-щастлив и забавен за хората, които го обитават. Все според същата философия хората се раждат добри и щастието е тяхно право. Затова, като се окаже, че не са щастливи, те се чувстват несправедливо ограбени.

Така че всеки бесен популист, в т.ч. и Румен Радев има пълното право, неоспоримото право, естественото свое право да слага думата „прогрес“ в името на партията си. Та нали именно той ще опуши реките от мед и масло, които лошите държат заключени, и те ще се излеят върху изстрадалите глави на населението!

А сега малко за олигархията. Днес в политическия речник думата „олигархия“ (от старогръцки – началство, власт, управление на някакво малцинство) има две твърде различни едно от друго значения:

    Олигархия – система, в която малка група (обикновено богат елит) контролира държавата, медиите и икономиката, независимо от формалните демократични институции. В този смисъл „олигархия“ и „плутокрация“ се възприемат почти като синоними, макар че малцинството може да не е непременно на принципа „богатство“, а на привилегии или пък да се доближава до „меритокрация“ в административно-бюрократичния смисъл, на до не се отплесваме;
    Олигарх – след разпада на СССР се използва за означаване на бизнесмени, натрупали огромно богатство чрез близост до властта, а не чрез пазарна конкуренция, обикновено в Русия, Украйна и други постсъветски държави.

Доколкото схващам, Радев ще се бори с първото, а какви са му отношенията с второто – това, както се казва, един Господ знае и стари жèни.

В България е размита разликата между олигархията и плутокрацията, поне в понятийната система на широката публика. В общи линии става дума за субектите на икономическата власт, които си остават несменяеми, независимо от демократичните процеси и всички срочни и предсрочни избори, които ги съпътстват.

Наскоро обядвах със стар приятел, доста по-информиран от мен, та го попитах: „Как се финансира проектът на Радев? Това не е никак евтино начинание“. И приятелят ми отговори: „Когато се зададе такъв, хората с парите сами започват да го търсят и да му дават. И затова не губят позициите си при никое управление. Съмнявам се, че руснаците му плащат, за да съсипят Европейския съюз отвътре. Плащат си му нашите милиардери, за да не спира далаверата им“.

– Каква олигархия тогава ще бори Радев, на каква олигархия е „алтернатива“! – проплаках отчаяно.

Приятелят ми обаче сви рамене и поиска сметката.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Източник: https://sulla.bg