Тръмп каза на Европа ясно, че вече не е нужна на САЩ, защото е малка, бавна, стара и ненужна в глобалната конкуренция с Китай. Това написа в X италианският министър на отбраната Гуидо Крозето, коментирайки новата Стратегия за национална сигурност на САЩ. По думите му Вашингтон гледа на ЕС като на партньор без ключови ресурси, без технологично лидерство и без достатъчна военна мощ - а политиката на Тръмп просто е изрекла на глас една вече утвърдена американска траектория.

Ето цялата публикация: 

От три години насам - насаме, на срещи, в заседания с министри, в интервюта - казвам това, което вчера беше кодифицирано в Стратегията за национална сигурност на САЩ, а именно че отношенията с ЕС ще се променят и че гаранциите за отбрана, предоставени след ’45-а, ще приключат много бързо. Беше ясно, очевидно.

С темпо, по-ускорено от това, което очаквах (мислех, че ще дадат още 2–3 години), се случи онова, което беше предвидено.
Траекторията на американската политика беше видима още преди идването на Тръмп, който просто ускори един необратим процес.

САЩ водят все по-трудна, сложна и сурова конкуренция с Китай и всеки техен акт, всяко решение, всяко поведение трябва да бъде четено в тази рамка.

Тръмп просто изрече ясно, че ЕС му е нужен малко или никак в тази конкуренция. Защото няма особено значими или полезни природни ресурси. Защото губи съревнованието в областта на иновациите и технологиите. Защото няма военна мощ. Защото, спрямо новите играчи на световната сцена, е малка, бавна и „стара“.

Причините той да го направи дори с известна острота също не са изненада, тъй като неговите оценки (и тези на много представители на републиканците или MAGA) за някои позиции и политически избори на Съюза са известни от години.

Но основната тема не е ЕС. Както личи от малкото пространство, отделено на стария континент в стратегията, огласена вчера.
Всяко решение, всеки бъдещ акт ще бъде разглеждан с една-единствена цел: укрепването на САЩ в конкуренцията с Китай.

Прагматичен подход, без чувства или обвързаности – утилитарен и насочен изцяло към икономическо и технологично надмощие през следващите години, защото това означава надмощие през този век. Нищо ново за онези, които са следили процеса през годините; нищо странно спрямо утвърденото американско виждане.

Точно този сценарий (както казвах отдавна – широко предвидим) е рамката, в която трябва да се определят изборите, решенията и стратегиите на по-малките държави (като нашата).

Защото и ние имаме нужда от ресурси. Защото и ние имаме нужда от технологии. Защото и ние имаме нужда да развиваме икономиката си и да защитаваме пространството си на благоденствие. Не за да упражняваме надмощие над някого, а за да си гарантираме бъдеще.

Междувременно обаче лошата новина е, че трябва (за мен: ще трябва) да мислим за онова, което досега нашите американски съюзници ни предоставяха „безплатно“: сигурност, отбрана и възпиране. И не говоря само за военните аспекти.

По политически избор през последните години ние изградихме и укрепихме голям брой двустранни отношения с държави, които могат да ни помогнат в бъдещия ни път (в Африка, Залива, Азия, Южна Америка, Австралия), за да гарантираме и засилим икономическата, енергийната и стратегическата си сигурност.

По избор допринесохме с малък положителен импулс за Европа, която бе изгубила контакт с траекториите на света, мислейки, че може да го моделира по свой образ и подобие. Малък, защото идеологическите и бюрократични съпротиви, които отказват бърз и прагматичен подход към еволюцията на реалността, са изключително силни и дълбоко вкоренени.

Европа обаче е и естествено място, където можем да намерим партньори, за да осъществим неща, които сами сме твърде малки, за да постигнем. Например е ясно, че „праговата сума“ за наваксване на изгубеното време в ключови технологии изисква толкова големи публични и частни инвестиции, че дори за 27 държави са тежки.
Но трябва да бъдат направени – за да оцелеем.

Същото важи и за отбраната: колкото повече сме, толкова е по-силна, толкова по-малко струва.

Намираме се в сърцето на епохални промени. Трябва да ги виждаме, разбираме и да насочваме кораба - както в морето по време на буря. Защото, както става в морето, никой, дори най-големите, не е способен да контролира теченията на времето, в което живеем. Но всеки е принуден да ги посрещне, плавaйки колкото може по-добре.