Разбира се, че нямаме. Това, че няколко партии са гласували заедно по даден въпрос, изобщо не означава, че се намират в коалиция. Тези, които онзи ден гласуваха против кабинета на Габровски, са точно толкова коалиция, колкото бяха и онези, които гласуваха против машините и за хартиената бюлетина. Ако двамата с моя съсед-католик сме на мнение, че трябва да се изрине снегът пред входа на кооперацията и вземем по една лопата, та свършим работата заедно за половин час, това все още не означава, че е сключена уния с Ватикана, нито че е вдигната схизмата от 1054 година. Партиите, както и хората, може да са на различно мнение по десет въпроса и на еднакво по един и това не ги прави коалиции.

Не, нямаме нова коалиция, но имаме нещо друго, сравнително ново.

Факт е, че откакто Радев е президент, България е разединена така, както едва ли помни в своята славна и драматична хилядолетна история. Радев не го прави нарочно, не е чак такъв зъл гений. Той не е субект на злото, а само негов обект, доброволен приемник, благодатна почва, наторена с властолюбие и тщеславие. Но му се получава: то не бяха юмруци, не бяха мутри, не бе изчегъртване, вой и пълзене, не бяха ковчези, винкели и бесилки... Днес нещата са докарани дотам, че ако някой каже: в момента часът е два без 15, веднага ще го връхлетят озверели активисти с крясъци: боклук, не е два без 15, а един и 45, свиньо!

Много пъти сме разсъждавали върху това на какво се делят хората, на какви лагери, на какви партии, по какъв принцип. Днес е ясно, че едно разделение доминира всички останали. Днес хората се делят на такива, които се мъчат да съберат някакви останки от здрав разум в името на комуналната прагматика (позволете да използвам тази леко извратена фраза вместо баналното „всеобщо благо“), и на такива, чиито постъпки и мисли се ръководят единствено от ирационална омраза и презрение към всичко, що е различно от собственото им АЗ.  Няма да казвам кой какъв е и от коя страна е застанал – нека всеки се огледа и като се скрие в тъмната стаичка на сърцето си, където никой не може да го види, опита да си отговори искрено. Ей така – за да види къде е, докъде се е докарал. И ако видяното му хареса, да продължава в същия дух.

В неясното бъдеще, на което възлагаме толкова големи, наивни понякога, надежди, няма да ни се случи нищо повече и нищо по-малко от онова,  което сами създадем за себе си. Мнозина си въобразяват, че някъде там, в необозримото, но в общи линии светло бъдеще, ни очаква щастие. Наше собствено щастие, щастие, което ни се полага „по право“, но зли сили искат да ни го откраднат и да не ни позволят да го достигнем и най-сетне блажено да заживеем в него. Всъщност никъде не е казано, че някому щастието е гарантирано. Може пък да сме лоши хора, лош народ и всичко каквото ни се случва да е заслужено и даже снизходително, защото не ни се случва кой знае какво, можеше да е много, много по-лошо. Само писъците ни на възмущение и отчаяние са достойни за антична трагедия и ако някой ги слуша отстрани, ще си рече, че ни е сполетяло кой знае какво.

Да, при Радев сме разединени като никога и мнозина, по някаква тяхна си причина, искат това разединение, тази взаимна ненавист да продължат колкото може повече. И засега успяват. За после ще видим. Но знам, че няма да е вечно, защото дяволът оре и сее, но накрая Бог идва да жъне. Доброто и злото не са равностойни, защото доброто е същност, а злото е състояние. Временно състояние. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. 

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.