Три години го градих, да река, че три хиляди трудности прескочих, пак ще са малко, споделя майсторът малко преди смъртта си през 1987 г.

Всяка година на 3 март стотици българи изкачват 894 стъпала, за да стигнат до историческия връх Шипка и да се поклонят пред героизма на падналите за свободата на България при отбраната на Шипческия проход през август 1977 г.

Няма българин, който да не знае за тази епична битка, възпята и в одата "Опълченците на Шипка" на патриарха на българската литература Иван Вазов.

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

Сраженията продължават три дни - от 9 до 11 август 1877 г. по стар стил или от 21 до 23 август 1877 г. по новия Григориански стил. Върхът символизира героизма, а най-впечатляващ е Паметникът на свободата, висок 31,5 м.

Не толкова известен е фактът, че решаваща заслуга за съществуването му такъв, какъвто го познаваме днес, е на майстор Пеньо Атанасов Колев, известен като Пеньо Бомбето.

Няколко месеца преди смъртта си през юни 1987 г. той разказва:

"Три години паметник градих, да река, че три хиляди трудности прескочих, пак ще са малко. На мен този занаят ми е в кръвта. Баща ми беше строител, от Кольо Фичето е учил. Аз от него, пък от мен колко младоци - не съм им правил сметка. Навремето така правех: щом някой се завърти край строежа, инструменти ще му купя, ще му покажа как се държи мистрия, как се пуща отвес. Другото от него си зависи. "

Идеята за паметника датира от Учредителното народно събрание на 13 април 1879 г. , но се дава ход на нея едва през 1920 г., когато Дружеството на поборниците-опълченци се събират на конгрес и решават да се построи Паметника на свободата с дарения от целия народ. Конкурсът е спечелен от архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев, който по проект на Кирил Шиваров изпълнява фигурата на лъва.

Чертежи, по които е строен паметника

Първият камък на монумента е положен на 24 август 1922 г., но същинското строителство започва чак през есента на 1926 г.

Старт на строителството през 2026 г.

През първия етап на строежа главен майстор е Илия Пенев Мъглов от Дряновско, но след две години екипът му бързо се разбягва заради свирепите бури, рекордните студове на върха и липса на пари за строителните материали. 

Снимка: Колаж на Лилия Чалева

Към върха на Шипка

Пеньо Колев е роден през 1902 г. в село Дралфа. Завършва основно образование и едва 15-годишен започва да помага на баща си по строителни обекти. Така изучава занаята.

Младият Пеньо Колев

По това време Пеньо Колев си купува бомбе. Той е първият мъж от Дралфа, който хвърля салтамарката, потурите и цървулите и се облича в градски облекла. Като си отишъл на есен в родното място и се отбил в кръчмата всички изблещили очи, като го видели в този вид. И захванали: " Бомбето...Пеньо Бомбето ". Така тръгнал прякора му и останал до края на живота му. Той не можел без аксесоара си, махнел ли го, му ставало студено на главата. Бомбето се трансформирало в табиет и го държал непрекъснато на главата си.

При отбиване на военната си служба в трудовия набор в Шумен се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което колегите му го наричат Инженерина.

"Кога да ме вземат в казармата, стана една неразбория. По-малък бях, когато в село идваха инженери - улиците мереха нещо, пък аз им помагах. Не знам каква им е била ползата от помощта ми, но от тях ми остана прякорът Инженерина. А пък писарят в общината, от простотия ли, от какво ли - да вземе да ме впише в наборния списък като инженер. Взеха ме в Шумен войник с трудов набор. И още на първия ден идва един мъж, след това разбрах, че е инж. Харалан Стоянов, и вика: "Кой от вас е Пеньо от Дралфа?" Излязох пред строя. "Колега, казва инженерът, заедно ще работим, на мен тъкмо още един инженер ми трябва." Ами сега? Обяснявам аз, че съм прост дюлгерин, пък той се смее. Ама ме взе, заедно трасирахме жп линията до Преслав. От него съм се научил да чета чертежите, нещо много важно за истинския строител. Наизуст не се строи", разказва Петьо Колев в спомени, запазени в държавния архив в Търговище.

Около 20-годишен той успява да се сдобие с документ за майстор-предприемач, с който може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.

Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество "Циклоп" край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителския институт в Шумен правят името му популярно и уважавано.

Затова и не случайно през 1928 г. се обръщат към него със специална молба да довърши паметника на "Шипка". По това време той е 26-годишен.

През април Петьо Бомбето се качва на върха, за да огледа обекта. Придружават го няколко души от комитета за построяване на паметника, сред които и участник в боевете на Шипка.

"Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: "Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място". И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години. Чудя се: "Бре, какво му стана на тоз човек?" Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:

- Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България...

Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: "Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя", спомня си Петьо Бомбето.

След като слиза от върха подписва договора в село Шипка.

Началото е трудно

Първо трябва да се намерят строители каменоделци, което се оказва не лека задача. Първата група се отказва след прекарана една нощ на открито, разказва майсторът:

"Хората от моя край не стават - те с тухли и кирпич работят, а каменоделци са нужни. Тях в Габровско ще търсиш. И нали жена ми е оттам, склоних шурея си Ганчо и неколцина други с мен да вървят. Стигнахме върха, вечерта се наложи на открито да изкараме. Заспали сме някак, на сутринта се събуждаме целите засипани от вятъра с прах и дребни камъни. Та като скочиха: "Разваляй договора, Пеньо, докато не си почнал! Не е тука за работа". И се запиляха към Пловдивско. Аз, срам не срам, звъня от Казанлък на членовете на комитета. Пък те помислили, че нарочно съм пръснал хората - по-висока цена да искам. Трябва да ти кажа, че на чуждо не мога да посегна. Истинският строител трябва да бъде с честни ръце - само трудолюбие не стига."

Останал сам, Пеньо не се отчайва. След десетина дни наема нови работници балканджии -  14 души от Габрово, които не се плашат от бурите и ветровете. Плаща им предварително и те му се отплащат с усърдна работа.

По време на строежа на Шипка

Снимка: Държавен архив

Първо подготвят пътища и пътеки, изкопават землянки, в които да живеят. За нуждите на строежа са закупени два чифта биволи със специални метални коли от Севлиево, с които започват да пренасят тежките камъни.

"Животните и те зор видяха, на четири крака веднъж не стъпиха, все на колене мъкнеха. Ала щом изкачиха първата кола, отвориха ми се гърдите - ще го бъде паметника!", споделя строителят.

Пясъкът го карали с каруци, а оттам до върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Циментът, желязото и дървеният материал до върха пък ги прекарвали с волски коли и конски каруци.

Когато работата потръгва се появява още една трудност - пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.

Магарета и катъри прекарвали питейната вода с буренца по 25 литра, а волската каруца прекарва водата за строежа със 100-литрова бъчва.

Катъри мъкнат пясък към Шипка

Снимка: Държавен архив

"Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя", разказва Бомбето.

Не липсват и куриози

Година след започването на строежа, чертежите биват изядени от едно магаре, от чиято уста бива спасено само изображението на бронзовия лъв.

"Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите - от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!...", разказва Петьо Колев.

В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които успяват да се затворят в землянка и така се разминават само с уплаха, но едно от магаренцата, които носят питейната вода на върха е убито.

Пеньо Бомбето и екипа му работят в продължение на три години на върха - от април до октомври. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи. 

"Това бяха изключителни хора. Имаха музикални инструменти и ги носеха горе. Правехме си концерти, играехме хоро," разказва Петьо Колев на внучката си Стефка Кьосева.

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи.

Майсторът поставя последния камък на върха през 1930 г. Официално го откриват 4 години по-късно.

Паметникът на върха

894 стъпала водят до върха на Паметника на свободата на Шипка. Представлява голяма кула от доломит (безцветен минерал) с форма на пресечена пирамида, като каменна бойница на крепост. Висока е 31,5 метра, на върха има площадка, от която се открива панорама наоколо.

Бронзовият (по-точно месингов) лъв пред паметника е отлят в Софийския военен Арсенал по проект на скулптора Кирил Шиваров през 1929 г. Според първоначалния проект месинговият лъв трябвало да бъде поставен върху паметника. Направили груб макет на лъв с подръчни средства и го качили върху изградения вече паметник. Така установили, че ако скулптурата бъде там горе, няма да се вижда добре. Затова лъвът е бил поставен над главния вход на паметника. Лъвът е с дължина 8 м и височина 4 м, с тегло около 12 тона. Сглобен е от 53 отделни парчета. В първоначалния проект лъвът трябвало да гледа на север, но румънското правителство остро протестирало, че "не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции!". Обръщат го на юг, но тогава реагирали  Гърция и Турция. Накрая решили лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли Освободителите.

От всяка страна на кулата са изписани местата на големите сражения - Шипка, Стара Загора, Шейново.

На приземния етаж на паметника стои голям мраморен саркофаг, в който се пазят част от костите на руските войници и българските опълченци.

Пеньо Бомбето разказва, че докато работели на върха, намирали наоколо кости, черепи, отломки от куршуми, гюлета, които ги събирали за костницата.

"Хем ни беше страшно, хем гордо", казва Бомбето в спомените си, запазени в държавния архив в Търговище.

Над саркофага има още 4 етажа, на които са разположени някои копия на български бойни знамена и други реликви.

По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника — на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана, което е повратен момент във войната за свобода на България и предначертава бъдещия краен успех.

Откриването

На 26 август 1934 година става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателят Кимон Георгиев. Във вестниците от онова време е публикувана неговата реч при откриването:

Откриването на паменика

"Освобождението на българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения хранени с векове в българската душа. На това място преди 57 години българската съдба се беше спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха трудни страшни боеве от които зависеше изхода на освободителната война.

Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, родоначалникът на нашата храбра армия, извършиха своя легендарен подвиг. И пред удивените погледи на света тук възвися славата на българското оръжие възкръснала след пет векове. На "Орлово гнездо" блесна първият сияен лъч на българската свобода.

Шипка е героичният образ на българското възраждане. Тя събра в един епичен устрем мъжеството и духовните сили на българският народ. Но пътя до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква във "Фенер", лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на българския народ.

Народните будители и апостоли на революцията, борците за българската църква и борците за българската държава работиха всеки със средствата на своето време, но с еднаква любов и със същата надежда за българско освобождение. Победоносната, освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар, Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, без друг пример в историята на народите.

Господа, но тая светла епоха от борби, на това велико дело за Освобождение и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на това място, тоя величествен паметник.

Всеки паметник обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е само споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите поколения.

С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред делото на нашето Освобождение и от името на българския народ откривам тоя паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.

Да живее България! Ура!"

На откриването архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия. Тук е и Петьо Бомбето, но сред мнохилядната тълпа и никой не споменава името му.

Откриването на паметника

"Спомням си тогава върхът как почерня от хора - да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с цар Борис III, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител, и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години", спомня си по-късно Петьо Бомбето.

По-късно успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките там.

Без подобаваща разгласа, през 1973 г. Пеньо Колев получава "Народен орден на труда" - бронзов, а през 1975-а - златна значка "Колю Фичето". Години по-късно обаче се разчува из цялата страна за строителя на Шипка.  По-късно, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества. Това е една, макар и много закъсняла, значителна морална награда за неговото дело.

Петьо Колев - Бомбето работи до последния си дъх. Малцина знаят, че той участва в строителството на Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София,  фабриката на строителното дружество "Циклоп" край Горнобански път в София, катедралата и Учителският институт в Шумен, къщата на Тодор Живков на ул. "Оборище".

Умира на 85-годишна възраст на 9 юни 1987 година в град Попово, а подвигът му често да е наричан "Втората Шипка".

През 2017 г. е удостоен със званието Почетен гражданин на Попово - посмъртно, а през 2019 г. година в Търговище е именувана улица на него.  На родната къща на Пеньо Атанасов в селото има поставена паметна плоча. Миналата година беше взето решение от общинския съвет на Търговще за издигане на негов паметник в родното му село.

"Самото изграждане на паметника навремето е било инженерен подвиг и плод на неимоверни усилия", казва директорът на Националния музей "Шипка - Бузлуджа" Чавдар Ангелов. Тази година се предвижда ремонт на монументи. Три години ще продължат възстановителните дейности, които се очаква да стартират в началото на юни.

Лилия Чалева, Dir.bg