Тази сутрин по телевизията чух много готин виц – България и Израел си приличат по това, че и двете страни имат проблем с газа/Газа. Приликите обаче свършват до тук – до фонетичното съвпадение. По един повече или по-малко удачен и перспективен начин Израел се опитва да реши своя проблем. Особено напоследък. Държавата ни, от своя страна, отдавна сама се е поставила в положението да няма полезен ход в подобни ситуации. Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме – да чакаме поредното временно разбирателство между Москва и Киев или пък застъпничеството на ЕС в наша полза, за да потече отново газът към нас.

Докато чакаме могат да се събират всякакви кризисни щабове, да се свикват всевъзможни извънредни заседания, да се правят разнообразни икономически, политически или политико-икономически изявления. Макар че няма какво толкова да се мъдрува – ясно е, че спирането на газа, комбинирано с вече задаващите се същински ефекти от световната финансова и икономическа криза, представлява залък, който България трудно би могла да преглътне без да се задави.

За щастие може да се предположи, че тази поредна газова криза едва ли ще бъде по-продължителна от редица предишни. Нито Русия, нито Украйна могат да си позволят да изпробват твърде настоятелно и прекалено продължително търпението на ЕС, а “Газпром” едва ли има интерес да се лиши от доходите, идващи от нейния основен клиент – Европа. Вероятно Москва ще се опита да използва споровете си с Киев за да компенсира донякъде, позовавайки се на форсмажорни обстоятелства, част от понижаването на пазарната цена на горивата. След което газът отново ще потече.

Уроците от случващото се, обаче, трябва да бъдат осъзнати както в ЕС, така и конкретно в България. За пореден път получихме неопровержимо доказателство, че макар и да е основен (а за нас практически единствен) източник на суровината, Русия не е достатъчно надежден търговски партньор, непрекъснатостта на доставките не е гарантирана, а сложните отношения на Кремъл с някои от страните от така наречената “близка чужбина” - в случая с Украйна - все повече се превръщат и в европейски проблем, защото произтичащите от тях последствия очевидно могат пряко да ни засягат.

Оказа се, също така (както не бе трудно да се предвиди), че сервилното отношение на сегашните управляващи към Русия по никакъв начин не е било възможно да бъде капитализирано във вид на някакъв вариант на застраховка срещу подобни суровинни трусове. Колкото и да угодничеше София пред Москва и “Газпром”, колкото и готовност да демонстрираха властниците да преразглеждат вече сключени договори, при това в наш собствен ущърб, именно България се оказа първата държава, за която кранчето беше затворено.

Междувременно поне можем да спрем да се чудим защо значителна част от прословутия последен (засега) договор за вноса на газ от Русия продължи да бъде секретна толкова дълго време. Вече е ясно защо – защото това очевидно е договор, по силата на който можем да получаваме, а можем и да не получаваме суровината, като никой не е задължен поне да ни информира предварително за онова, което предстои да се случи. И на всичкото отгоре май даже нямаме право да потърсим някакви финансови обезщетения за претърпените загуби, или поне би било трудно заради фирмите-посредници по пътя на газа. Че кой не би крил от обществото подобен договор?!?

И президент, и премиер, и кой ли още не у нас се захванаха да ни убеждават, че опасността от ставащото за България е огромна. Нито президент, нито премиер, нито който и да било друг обаче – часове след започването на кризата – не бе в състояние да отговори дори на простичкия въпрос кой е спрял газовия поток – Русия или Украйна. Оказва се, че е твърде трудно, практически невъзможно да се установи контакт и да се получат отговори от отсрещната страна по любимия на Овчаров, Станишев, Първанов и Димитров договор. Русия просто не отговаря, не ще да знае нито за Първанов, нито за Димитров, нито за Станишев.

Всъщност, за държавата ни не би трябвало да има огромно значение кой е завъртял кранчето. Важното е, че някой го е направил. И че – независимо от това как точно се е случило подобно нещо – явно сме подписали договор със страна, която не може да гарантира предоставянето на количествата, за които се е споразумяла.

На този фон става все по-очевидно, че страната ни трябва да бъде далеч по-агресивна – в рамките на ЕС, както и самостоятелно – в търсенето на варианти, които да намалят на практика стопроцентовата ни зависимост от руския внос. Да се държи с достойнство и твърдост в отношенията си с Москва и да настоява за равнопоставена защита на интересите в бъдещите двустранни споразумения. Ако това е третата поредна зима, в която търпим подобни неприятности, интересно трябва ли да чакаме четвърта и пета, преди да припомним на Русия и “Газпром”, че можем не само да понасяме удари, но и да реагираме подобаващо – например чрез възможността си да блокираме любимия им проект “Южен поток” – поне до момента, в който не се уверим, че вече сключените договорености се спазват стриктно и имаме срещу себе си поносимо надежден и поне донякъде предвидим партньор.

Разбира се, когато каруцата се преобърне, пътищата се оказват много. А ако тя се преобръща периодично, какъвто е нашият случай, човек може да се оплете в ширналите се друмища като Лаокоон и синовете му в змиите, изпратени от Атина. Ескпертите и политическите лидери са тези, които трябва да изберат по кой от тях ще поемем. Но е явно, че не можем да си позволим да продължим да бъдем пасивен наблюдател на процеси, които засягат по най-прекия възможен начин нашите интереси. И е крайно време да се сдобием с управление, което да ги отстоява както подобава.
Жоро Георгиев