Малко сценарии плашат анализаторите и политиците така, както перспективата за разпространение на ядрено оръжие. Готовността на Русия да размахва заплахата от използване на тактически ядрени оръжия във войната срещу Украйна, двусмисленият интерес на президента на САЩ Доналд Тръмп към възобновяване на ядрените изпитания и предстоящото изтичане на Договора за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (New START) от 2010 г., който ограничава размера на руските и американските стратегически арсенали, отново напомниха на света за разрушителния потенциал на ядреното оръжие и върнаха страховете от неговото използване.

Американските лидери са убедени, че разпространението на ядрено оръжие би нанесло дълбоки щети върху стратегическите интереси на Съединените щати и би дестабилизирало допълнително и без това крехкия международен ред. През последните месеци Вашингтон затвърди ангажимента си към предотвратяване на разпространението, а ударите през юни срещу ядрени обекти в Иран демонстрираха, че Съединените щати са готови да използват сила, за да попречат на нови държави да се сдобият с ядреното оръжие.

В продължение на десетилетия САЩ инвестираха в ядрен ред, изграден около концепцията за неразпространение – дори когато част от договорите за разоръжаване от времето на Студената война, като Договора за противоракетна отбрана, изтекоха. Съпротивата срещу разпространението сред непредвидими държави и противници е разумна, но тоталната съпротива срещу по-нататъшното разпространение замъглява значителните ползи, които то може да донесе. Съединените щати би било добре да преосмислят стриктната си привързаност към политиката на неразпространение и да насърчат ограничен кръг от съюзници – по-специално Канада, Германия и Япония – да се сдобият с ядрено оръжие. За Вашингтон подобно „селективно разпространение“ би позволило на тези страни да поемат по-голяма роля в регионалната отбрана и да намалят военната си зависимост от САЩ. За самите съюзници пък ядреното оръжие би осигурило най-надеждната защита срещу заплахите от регионални съперници като Китай и Русия, както и срещу една все по-малко предвидима Америка, която може да е по-малко ангажирана към традиционните си съюзнически отношения.

Скептиците и ядрените песимисти може да реагират остро на идеята за свят с повече държави, притежаващи ядрено оръжие, но подобни опасения са много по-слабо оправдани, когато става дума за контролирано и селективно разпространение. Канада, Германия и Япония имат доказан опит в рационалното управление и вътрешната политическа стабилност – фактори, които правят малко вероятни както ядрените инциденти, така и спиралата на неконтролирана ескалация. А при внимателно управление има достатъчно основания да се смята, че евентуално разпространение на ядрено оръжие в тези държави няма да доведе до повсеместни усилия на други страни да разработят собствени ядрени арсенали.

Далеч от това да въведе нова и плашеща епоха на глобална нестабилност, селективното разпространение би подпомогнало укрепването на световния ред, изграден след Втората световна война. Ако Канада, Германия и Япония се сдобият с ядрено оръжие, това би довело до нов баланс на военните способности в полза на коалиция от държави, ангажирани с поддържането на международната система, основана на правила, и със защитата на нейните ключови норми – особено териториалната цялост.

По този начин селективното разпространение би ревизирало крехкия следвоенен ред, който през десетилетията донесе толкова значителни ползи за Съединените щати и техните съюзници.

Двойна полза

Висши представители на администрацията на САЩ нееднократно подчертават необходимостта от прехвърляне на бремето на континенталната отбрана върху европейските съюзници и намаляване на тяхната военна зависимост от Вашингтон. Изправени пред нарастващото геополитическо предизвикателство, което представлява Китай в Източна Азия, и притиснати от вътрешни проблеми, американските ръководители все по-ясно виждат прекратяването на европейското „фрийрайдърство“ като стратегически приоритет.

Основната пречка пред способността на Европа да гарантира собствената си сигурност – и съответно да позволи сериозно американско оттегляне – е липсата на германски ядрени сили. През цялата Студена война Вашингтон би желал да изтегли значителна част от войските си от Европа, но последователно стигаше до извода, че без германско ядрено възпиране континентът не може да осигури сам своята защита. Както отбелязва историкът Марк Трахтенберг, САЩ правилно са преценили, че британските и френските ядрени способности „не могат да дадат необходимото ниво на увереност“, че Европа ще бъде в състояние да възпре Съветския съюз и неговия огромен ядрен арсенал. Днес препятствието е същото. Насърчаването на Германия да развие собствен ядрен потенциал би създало онази самодостатъчна Европа, която позволява на Вашингтон да се оттегли.

Германските лидери и германското общество осъзнават, че зависимостта от Съединените щати ги прави уязвими за колебанията във външната политика на Вашингтон. Малко след избирането си през февруари 2025 г. канцлерът Фридрих Мерц заяви, че е настъпил моментът да се постигне „независимост“ от САЩ, и оттогава е сред най-активните застъпници на значително превъоръжаване. Но изграждането на сериозни конвенционални способности изисква време, а Берлин все още няма ясен план как да постигне амбициозната цел за отбранителни разходи от пет процента от БВП – обещание, дадено от Мерц и други европейски лидери на срещата на върха на НАТО през юни.

Допълнителни затруднения пораждат продължаващите германски ангажименти за доставка на военна помощ за Украйна, както и нежеланието на германското население да поеме военна служба. На този фон развитието на независими ядрени сили би гарантирало германската сигурност в случай на внезапно американско оттегляне от Европа, като същевременно предоставя реалистичен и значим механизъм за изпълнение на обещанието за петте процента разходи за отбрана.

Възможно е повече ядрено оръжие наистина да означава по-голяма сигурност

Японската ядрена програма би помогнала значително за постигане на основната американска цел в Източна Азия – сдържането на Китай чрез стабилни регионални съюзи. От гледна точка на Вашингтон главната заплаха, която Пекин представлява, е възможността да постигне регионално господство и да развие военни способности, достатъчни да застрашат сериозно Съединените щати и техните интереси – например чрез нарушаване на веригите за доставка на полупроводници или чрез изграждане на напреднали военни бази извън китайската територия, в Източна Азия или дори по-далеч. Подобна китайска регионална хегемония би представлявала сериозно предизвикателство за САЩ.

Япония, Канада и логиката на „селективното“ разпространение на ядреното оръжие

Япония вече разполага с естествено стратегическо предимство: нейният островен характер я отделя от потенциалните ѝ противници чрез морски пространства. Ако това географско преимущество бъде съчетано с независими ядрени способности, сигурността на страната спрямо външни заплахи би станала практически гарантирана — и би изключила възможността Япония да попадне под китайски контрол. Освен че би укрепила собствената си отбрана, една ядрена Япония би предложила и по-убедителна форма на разширено възпиране в Източна Азия, отколкото Съединените щати могат да осигурят. Китай може да се съмнява в готовността на Вашингтон да рискува ядрена война заради регионални събития, но близостта на Япония и непосредственият ѝ интерес към стабилността правят нейните ангажименти много по-надеждни.

Ядрената Япония би добавила допълнително ниво във всеки сценарий на ескалация, позволявайки адекватна реакция срещу китайска агресия, без това автоматично да въвлича Съединените щати. При обмисляне на удар срещу Япония Пекин ще бъде принуден да вземе предвид огромните разходи от японски ядрен ответен удар — независимо от това дали Вашингтон би се намесил допълнително. Ядрените способности биха дали възможност не само на Япония, но вероятно и на целия регион, да се справи със внезапна промяна в американските ангажименти за сигурност. Новата Национална стратегия за отбрана на администрацията на Тръмп поставя защитата на американската територия и Западното полукълбо над заплахите, идващи от Китай и Русия — сигнал за потенциално тектонична промяна в американската външна ориентация.

Канада и северноамериканската сигурност

В Северна Америка канадското преминаване към ядрен статут би укрепило американската сигурност на собствения континент. Поради тясната интеграция между двете държави в рамките на НАТО и съвместната въздушна отбрана NORAD, САЩ и Канада биха воювали рамо до рамо при почти всеки мислим сценарий за защита на полукълбото. Макар Канада да не е обект на непосредствена териториална заплаха от Русия или Китай, отношенията ѝ с двете държави се влошиха осезаемо през последното десетилетие. Ядрено възпиране в Отава намалява вероятността Съединените щати да бъдат призовани да защитават своя северен съсед — освобождавайки американски ресурси и затваряйки потенциален път за геополитическо проникване от страна на съперници. Американската подкрепа за канадско ядрено възпиране би изпратила и ключов сигнал, че Вашингтон остава ангажиран със сигурността на континента в момент на напрежение в двустранните отношения.

За самата Канада притежаването на ядрено оръжие би означавало и друго: заявка пред САЩ, че поема полагащия ѝ се дял от отговорността за отбраната на континента, и че може да възпира потенциални агресори и без американска намеса. Както заяви канадският министър-председател Марк Карни през март, „старите отношения“ със Съединените щати са „приключили“. Придобиването на ядрено оръжие би подготвило Отава за тази нова реалност, като пренареди основите на партньорството и даде възможност на страната да действа самостоятелно.

Освен това предизвикателствата пред изпълнението на целта за пет процента от БВП разходи за отбрана вероятно са по-сериозни за Канада, отколкото за Германия. Един умерен ядрен арсенал предлага решение, което съчетава изпълнимост с добавяне на реален стратегически актив в канадския отбранителен капацитет.

Канада, Германия и Япония разполагат с необходимия потенциал

Канада, Германия и Япония притежават научния, технологичния и индустриалния капацитет да разработят ядрено оръжие самостоятелно. В случая на Канада ролята ѝ като основен доставчик на делящи се материали създава стабилна основа за съвместни усилия в посока изграждане на нови ядрени способности. Това, от което тези три съюзника реално се нуждаят — и което Съединените щати могат и трябва да им осигурят — е публична подкрепа и дипломатически чадър за процеса на превръщането им в ядрени държави, както и технически и доктринални насоки, гарантиращи надежден контрол върху ядрените сили.

Ядрена корекция на глобалната архитектура

Традиционно разпространението на ядрено оръжие се разглежда като риск за стабилността на международния ред. Според тази логика, когато нови държави придобият ядрени способности, регионалният и глобалният баланс на силите се нарушава и подкопава съществуващите механизми за сигурност. Смята се, че държава, която вече разполага с ядрен арсенал, може да се държи по-хищнически, тъй като се чувства защитена от усилията за нейното възпиране.

Този традиционен възглед е погрешен — или в най-добрия случай твърде опростен — защото приема, че всички нови ядрени сили ще се държат по един и същ начин. Когато обаче държави, които са доказано отдадено на защитата на международните правила и норми, придобият ядрено оръжие, резултатът е обратен: разпространението всъщност увеличава стабилността и укрепва глобалния ред.

Канада, Германия и Япония са сред държавите, най-тясно обвързани с поддържането на реда, основан на правила. Всяка от тях гради външната си политика — а в определена степен и националната си идентичност — върху идеята за „добро международно гражданство“. Контролирано, селективно разпространение на ядрени способности сред тези държави би преразпределило военните баланси и би създало обединена коалиция от ядрени сили, посветени на възпирането на ревизионистични актьори.

Подобна коалиция би предотвратила по-нататъшната ерозия на институциите, правилата и нормите на следвоенния ред, включително основополагащата норма срещу завоевателни войни и промени на границите със сила. Освен материалните измерения на стабилността, селективната ядрена модернизация би укрепила и нейните нормативни основания — ключов фактор за функционирането на международната система.

Селективното ядрено разпространение следва да бъде разглеждано като инвестиция в съживяването на следвоенния международен ред. На практика Канада, Германия и Япония биха запълнили онези пробойни, които насърчиха Русия да прецени, че условията за ревизионистична политика са благоприятни — и които биха могли да подтикнат Китай към аналогична оценка.

Няма основания за страх

Много от обичайните опасения, които критиците отправят срещу ядреното разпространение, не важат при селективно придобиване от съюзниците на Съединените щати. Няма разумна причина да се смята, че канадско, германско или японско ядрено оръжие би попаднало в ръцете на терористични групировки или враждебни държави. И трите страни са образцови примери за държавен капацитет, политическа отговорност и вътрешна стабилност. Не съществува и опасение по отношение на тяхната рационалност: ако севернокорейският лидер Ким Чен-ун е способен да проявява предпазливост и умереност в управлението на своя ядрен арсенал, то подобно поведение може да се очаква в още по-голяма степен от лидерите в Отава, Берлин и Токио.

Сред другите опасения е идеята, че ако няколко държави тръгнат към ядрени способности, множество други ще ги последват. Този аргумент не издържа. „Верижната“ пролиферация обикновено е резултат от съществуващи регионални съперничества и силно зависи от географската близост — както показва примерът с пакистанския ядрен проект, следващ този на Индия. Канадско ядрено въоръжаване едва ли би накарало Мексико да се стреми към собствена бомба. В Европа държавите, които биха имали най-силен стимул да реагират на германска пролиферация — Великобритания и Франция — вече разполагат с ядрено оръжие. Други потенциални кандидати, например Полша, могат да бъдат убедени да се откажат от самостоятелна програма чрез двустранни или многостранни споразумения за ядрено споделяне.

В Източна Азия евентуално ядрено въоръжаване на Япония би могло да мотивира Южна Корея да осъществи отдавнашните си амбиции. Но дълбоката интеграция на Сеул в архитектурата на американската отбрана значително намалява този стимул. Освен това географското положение на Япония и фактът, че не е въвлечена в замразен конфликт, както Южна Корея с ядрената Северна Корея, я правят много по-подходящ кандидат за селективна пролиферация. А ако все пак Сеул реши да тръгне към собствена бомба, той също би бил безопасен и надежден ядрен притежател. Що се отнася до Тайван, макар теоретично да има интерес, геополитическата му уязвимост спрямо Китай прави подобен ход практически невъзможен.

Рискът от инциденти с ядрено оръжие остава обективно съществуващ. Макар че разпространението му технически увеличава вероятността от неволен ядрен конфликт, тази вероятност е толкова малка, че вероятно ще бъде надхвърлена от реалните ползи за международната стабилност и сигурност. Дори в разгара на Студената война — период на остра идеологическа и стратегическа конфронтация — двете суперсили избегнаха ядрен сблъсък.

Предимството на селективното ядрено разпространение е, че Канада, Германия и Япония са сред държавите, най-добре подготвени да минимизират подобни рискове. Те разполагат с професионални армии, стабилни механизми за цивилен контрол и външнополитически институции с богат опит в мирното разрешаване на конфликти.

Други възражения също не издържат на критичен прочит. Например някои американски експерти се противопоставят на ядреното въоръжаване на съюзниците на САЩ с аргумента, че това би отслабило американското влияние – особено върху Германия и Япония. Подобно твърдение смесва стратегическите средства с целите. Основната цел на Вашингтон в Европа и Източна Азия е да предотврати доминацията на която и да е държава над съответния регион. Американското влияние върху съюзниците предоставя само косвен и несигурен път към тази цел. За разлика от това, ядрен арсенал в Германия и Япония би гарантирал почти безусловно, че няма да се появи регионален хегемон. С други думи, селективното разпространение на ядрено оръжие би намалило част от влиянието на САЩ, но само в замяна на целта, за която това влияние поначало е било необходимо.

Най-разбираемото препятствие – и вероятно най-трудното за преодоляване – е обществената съпротива срещу ядреното въоръжаване. Опитът на Япония с атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки остава дълбоко вплетен в националната й памет. Следвоенният пацифизъм и широкоразпространеният скептицизъм към ядрената енергия предразполагат много германци да се противопоставят на самостоятелен ядрен отбранителен капацитет. А Канада дълго време отказваше дори да приеме ядрени оръжия на своя територия, камо ли да придобие собствени.

Преодоляването на тази обществена предпазливост несъмнено ще бъде трудно. Отделните правителства ще трябва да убедят скептичните граждани, че придобиването на ядрено оръжие не само ще повиши тяхната сигурност, но и ще укрепи общото здраве на международния ред, основан на правила.

Действайте внимателно

Прилагането на селективна ядрена пролиферация няма да бъде лесно и няма да мине без рискове. На първо място стои практическото изискване Канада, Германия и Япония да се оттеглят от Договора за неразпространение на ядреното оръжие, който ги обвързва с ангажимента да не развиват собствени ядрени програми. Придържането към правилната правна процедура за излизане от договора би показало, че намерението им е да стабилизират международния ред и да укрепят глобалната сигурност, а не да ги подкопаят. Доколкото е възможно, тези намерения следва да бъдат предварително обсъдени с ключови съюзници, за да се избегнат ненужни сътресения. Макар да е нереалистично да се очаква всички държави да приемат подобни решения без възражения, един прозрачен и отговорен подход към ядреното въоръжаване би изпратил ясно послание за добри намерения. Именно тук американската дипломатическа протекция би била особено ценна, като САЩ могат да координират позициите си с Франция и Обединеното кралство, за да гарантират, че новите ядрени държави няма да се превърнат в обект на санкции в рамките на Съвета за сигурност на ООН.

За да осигурят максимална успокоителна гаранция към скептично настроените държави, трите страни, които биха решили да се сдобият с ядрено оръжие, могат да обмислят приемането на политика за „ненанасяне на първи удар“ — поне докато остават под американския ядрен чадър. По време на Студената война НАТО отказа да приеме подобна доктрина, но днес Канада, Германия и Япония се сблъскват с по-умерени рискове и могат да предприемат тази стъпка, за да подчертаят привързаността си към сегашния международен статус кво.

Селективната ядрена пролиферация изисква внимателно управление, за да разгърне своя потенциал, но въпреки това предлага съществени поводи за оптимизъм. Случаят остава спорен както винаги, но от решаващо значение е кои държави се сдобиват с ядрено оръжие. Ако това са стабилни съюзници с отговорни правителства и доказан ангажимент към международната общност, то повече ядрени сили действително могат да означават повече сигурност.

Мориц С. Грефрат и Марк А. Реймънд, Foreign Affairs

Превод и редакция "Гласове"