Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg

Наистина ли харесваме капитализма? Да си задам този преливащ от отчаяние въпрос ме провокира годишната реч на Урсула фон дел Лайен и по-специално онази част от нея, която съдържа бравурната идея да се отнема свръхпечалбата на електропроизводителите и да се разпределя към потребителите. Между другото, кой ще определи докъде свършва обикновената печалба и откъде почва свръхпечалбата, някое НПО ли? Все едно. Това е вече рафиниран комунизъм от болшевишки вид. Капитализмът е мъртъв. Но признайте си, че и вас ви дразнят нахалници като ЧЕЗ с претъпкани гуши до земята!

Капитализмът за нас, изтерзаните от планова социалистическа икономика прости граждани, беше идеал, беше фетиш. Беше символ на нормалността в икономическия живот. И някога може наистина да е бил олицетворение на нормалността, но вече не е. Изглежда първоначалната идея е била, благодарение на своя гений, предприемчивост и трудолюбие, човекът произвежда. В един момент започна да произвежда повече отколкото му трябва и търси размяна срещу нещо, което не може или не иска да произведе сам, но го е произвел някой друг. В учебниците пише, че когато тази благородна и похвална размяна се опосредства от парите, тогава се зачева капитализмът. А когато формулата „стока-пари-стока“ се превърне в „пари-стока-пари'“, тогава капитализмът се ражда. Първите пари във втората формула се наричат „капитал“, а вторите – „печалба“. Това е капитализмът и в него няма нищо лошо. Но и той, както всяко друго нещо, с времето се отдалечава все повече от първоначалния си замисъл.

Капитализмът в най-съкровената си същност съдържа собствената си присъда. Той не умира по някаква външна причина, а поради своята природа, която, следвайки дълга верига от причини и следствия, води до това, което днес, както би се изразил Цветан Цветанов, „имаме като капитализъм“.

Сърцевината на капитализма е свободният пазар и свободната конкуренция. А пък смъртният враг на свободния пазар и свободната конкуренция са държавните регулации. Това ще ви го каже и най-малкото либертарианче.

Но какво се случва в действителност? Да си представим едно измислено общество, което се ражда изведнъж и започва да живее по законите на капитализма. Иван произвежда обувки, а Стоян търси обувки. Стоян произвежда брадви, а Иван си търси брадва. Стоян дава на Иван брадва в замяна на обувки. Идилия. Даже бих казал „пасторална идилия“, стига Иван и Стоян да бяха овчари. Това още не е капитализъм. Виж, това – Иван, Тошо и Гошо произвеждат обувки, а Стоян търси обувки – това вече е капитализъм.

Както казахме, определяща  за капитализма е конкуренцията. Как се развива тя? Иван, Тошо и Гошо започват да се състезават помежду си (на теория благородно, забележете!) кой ще произведе хем по-хубави, хем по-евтини обувки. Великолепно! Пред споменатите вече човешки гений, предприемчивост и трудолюбие се разкриват необятни хоризонти! Стоян, дето си търси обувки, е щастлив, но вместо да е благодарен на Провидението, задето го е турило да живее в този толкова хубав обществен строй, започва да се превръща в разглезен потребител, който нервно тропа с краче и дири правата си. Иван, Тошо и Гошо го окуражават, като му викат, че „клиентът винаги има право“. Викат му така, защото това е част от конкуренцията – битката за пазара, която минава през ухажване (а аз бих казал „подмазване“) на потребителите. Това е част от надпреварата помежду им да продават своите обувки, които междувременно от алчност са започнали да произвеждат в ненужно големи количества. Свръхпроизводството и всичко, което произтича от него, е един от първите тумори на капитализма, до който не може да не се стигне по неговата логика и по пътя на причините и следствията. Така казват учените.

Конкуренцията не е толкова просто нещо като състезанието между обущарите Иван, Тошо и Гошо. Свободната, честната и градивната конкуренция започва като двубой, в който един печели, а друг губи или, както по-често се получава, един печели, а губят всички останали. От първата битка, от първия икономически цикъл спечелилите излизат по-богати и по-силни. Това увеличава шансовете им за следващата битка. Така след няколко такива тура победителите са винаги едни и същи, защото влизат в битките с много по-голям ресурс и обезсмислят участието на съперниците си. И ето че битките вече са неравностойни, ето че са станали несправедливи. Кварталният бакалин „Бай Лазар“ се оказва в сблъсък с „Била“. Къде остана честната конкуренция! Къде е капитализмът? Ами пред вас е, това е той в зрелия си период.

Дежурните победители стават неимоверно силни и арогантни. Никой не може да се изправи срещу тях, освен самите те помежду си. Но често предпочитат да не го правят, а да се разберат в името на печалбата. Така се раждат картелите и корпорациите. В корпорациите вече не е останало почти нищо капиталистическо. Поради деперсонификацията на собствеността и колективните органи за взимане на решения, те се превръщат в тоталитарни структури.

Корпорациите стават толкова нагли, толкова хищни, толкова безчовечни, въпреки задължителните си Corporate social responsibility кампании, че държавите, в защита на  обществата и обикновените хора, започват да противодействат на корпорациите с все повече регулации. А когато държавата се намеси в икономиката с регулации, се ражда тоталната корупция. Тогава конкуренцията не е в цената и качеството на услугата, а в ефективността на подкупа. Политиката се превръща в инструмент за изнудване на бизнеса. И идва смъртта на капитализма или поне на оня капитализъм, с който се роди нашето измислено общество, дето Иван правеше обувки.

Като гледам отчаяните гърчове на Урсула, не мога да се отърся от усещането, че слушам финалните акорди на една печална симфония. Та нима държавите, нима Европейският съюз зорлем не превърнаха производителите и доставчиците на енергия в тези монополни чудовища, които са? Нима те станаха такива по пътя на свободната и честна конкуренция? Нима у тях е останало нещо капиталистическо, освен може би култът към принадената стойност? Започнал с индустриалното вдъхновение на 19 век, за по-малко от две столетия капитализмът се превърна в ужасяващ тоталитаризъм, удушен от регулации, всяка от които идва да поправи предишната. Тоталитаризъм, над който плющи аленото знаме на комунистическия делириум! Ето ви сега Liberté, Égalité и Fraternité.

 Дали това е непременно единственият сценарий,  по който може да се развие тревожната ни история? Де да знам... Може да има и някакъв друг, но ние сме се избрали този. Избрали сме го още когато сме прегърнали хуманизма, който прави човека прекалено важен, и Просвещението, което го прави прекалено горд. Хуманизмът и Просвещението също са част от началото на трагичен сценарий, чийто край е социализмът. И всичко заради това пусто щастие, дето имаме „естественото“ и „неотменимо“ право на него.

И вижте как неусетно стигнахме до въпроса що е щастие! Чудесен въпрос и ние с вас сме тъкмо тези, които могат (и трябва!) да му дадат отговор. И това ще стане, ама някой друг път. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в БНТ, БНР и „Дарик“ до 1994, а след това се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес – предимно в областта на медиите и политическото позициониране.

През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“.

Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция „Култура” на Столична община.