"Мисля, че Моментът на Запада отмина. Изпаднахме в зависимост. И двата лозунга, повтаряни до втръсване от Кръга на разума: “Силна Европа” и “Европа е мир”, получиха последен удар със Зелената сделка и Украйна. Първият смъртоносен удар: Зелената сделка. Тя задушава нашите предприятия, но преди всичко облагодетелства Buy China Act, т.е. поканата да се обърнем към Китай. С нормите на Зелената сделка нямаме друг избор, трябва да купуваме китайско. Хубава работа. Що се отнася до войната в Украйна, тя облагодетелства Buy American Act, защото американците са големите бенефициенти от санкциите. Това е двойното европейско слугинство. А ние станахме единството пространство в света, което вече не знае откъде идва, което вече не вярва в себе си. Франция загуби суверенитета си в полза на Европа, която стана американски, китайски, африкански протекторат, преди да премине към фазата на халифата".

В новата си книга Mémoricide (убийство на паметта) френският писател Филип дьо Вилие пише, че церемонията по откриването на Олимпийските игри в Париж, е истински обрат, скъсване на Франция със собствената ѝ история. Филип дьо Вилие е бивш държавен секретар по културата (1986-87 г.) във второто правителство на Ширак, депутат и евродепутат. Той е основател и президент на “Движение за Франция”, участва в президентските избори през 1995 и 2007 г. По време на политическата си кариера и в своите книги защитава християнските корени на Франция и се противопоставя на процеса на ислямизация, който според него е в ход в страната. Създател е на увеселителния парк “Пюи дю Фу”, във Вандея, Западна Франция.

- Във вашата уводна глава обяснявате, че сте написали тази книга в отговор на церемонията по откриването на Олимпийските игри. “Пред целия свят извършихме самоубийството на Франция”, пишете вие. Не е ли малко пресилено? Както и сравнението с падането на Римската империя?

- Този момент на празничен и изобилен нихилизъм ще остане в съвременната история като незаличим белег, явният знак, че постфренското въображение е повярвало, че трябва в момента на публично ликуване Франция - страната домакин - да се изложи на показ пред целия свят, да признае официално скъсването си с двадесетвековния пакт между величието на Франция и свободата на света. Мултисцената, която ни представиха, беше алегория на нашия удапък: Франция вече няма да се олицетворява в своите спомени. Тя се перчи и кичи с пищно презрение към всичко онова, за което толкова ѝ се възхищаваха в целия свят. Тази цермония наистина ме накара да се замисля за края на Римската империя, когато патрициите, на ръба на своите хипокаусти, са се хилели, повтаряйки: “да умрем, докато се забавляваме”.

- Според вас тази церемония е повече от “прегрешение” , тя бележи обрат, дори поврат. Защо го казвате?

- Цивилизацията е социално състояние, в което онзи, който идва на света, много бързо осъзнава, че това, което смята, че може да даде, е безкрайно по-малко фино от онова, което получава. Е, ние преминахме в обратно социално състояние. И затова тази церемония е предобраз на един постисторически свят. Свят на несъстоятелност, в който дългото време избледнява зад мимолетния каприз на комерсиалната неограниченост. Свят, в който следващият миг изяжда предишния. Където прищявката прогонва светлинката. Където “тийнейджъроцентризмът” приютява перверзното и неприличното. Новите медийни чудотворци направиха транспамет, присадиха една памет върху друга. Жак Атали най-добре обобщи същността на церемонията: „Това, което ще запомним, е съвкупността от всички прегрешения от всякакъв вид, които видяхме там. Мисля, че това, което се задава тук, е период, на който Франция отвори пътя”. Ето че идва голямото Прегрешение.

- Какво означава вашето заглавие Mémoricide (убийство на паметта)? Това негласно позоваване на вандейския геноцид ли е? Не е ли убийството на паметта методично унищожаване на нашето минало, история, на всичко, което е направила Франция?

- Убийството на паметта, е когато в името на човешките права, превърнали се в права на пясъчния човек в течното общество, решават да премахнат едно население от най-ценното постижение на старите народи: правото на историческа приемственост, правото да потърсиш в миналите векове липсващите мелодии.

- Обяснявате, че вече не се разпознавате във Франция. Каква е вашата Франция? Как я определяте?

- Франция страда от загубата на паметта си. Цял народ се опитва да оцелее с атрофирала памет, която вече не се предава. Покаятелна памет: практикуваме амнезия на величието и хипермнезия на страхливостта. Още по-лошо, обърната памет: преживяваме наобратно онова, което са преживели бащите ни. Преживяваме преобръщане на ориентирите, родството, съседството и идеалите. Мисля, че жизнената прогноза на нашата страна е застрашена. За мнозина нашите елити са онова, което по времето на Жана д’Арк са наричали “отрекли се французи”. Това, което възпламени перото ми, бе, че всяка нощ се събуждах с тревога: какво ще стане с нашите внуци? Какво ще им кажем? Какво ще им предадем? Исках да излея пред тях всичко ценно, което бях получил. Надявам се, че тази книга ще бъде необходима помощ за оцеляване. С опит за дефиниция какво означава френски упадък и надежда.

- Каква роля изигра Еманюел Макрон в голямото заличаване, което описвате? Ако процесът е започнал преди неговото президентство и го е изпреварил, преминахме ли някакъв решителен етап по време на неговия мандат?

- Той идва от света на хората от Отникъде и изпитва единствено пренебрежително презрение към света на хората Отнякъде. Никъде срещу някъде. Той е едноименната фигура на глобализираната буржоазия, която напада закостенелите дребни буржоа, модела на къщичката с градина, комичния дует Боден, вирилизма на барбекюто. Той олицетворява елитарния прогресизъм на хората Отникъде. Той смазва обществото, стремейки се да превърне Франция в планетарна лаборатория на многообразието. Взривява всички връзки. Посяга на смъртта, живота, предаването, родството. „Eritis sicut dei“, ще бъдете като богове. Той е фаустианец, прометеец. Преди всичко ненавижда старата Франция. Разединява всичко, което му попадне под ръка. Мрази думата “традиция”. Той иска да преобърне всичко, “да смени парадигмата”, както помпозно заявява в лекции пред Сорбоната. В други времена той би мечтал да е алхимик с неговите пещи за превръщане на оловото в злато. Проблемът е, че направи точно обратното. Той провали мандата си.

- А каква роля изигра Европа в този процес?

- Тя беше скрит ускорител. Мисля, че Моментът на Запада отмина. Изпаднахме в зависимост. И двата лозунга, повтаряни до втръсване от Кръга на разума: “Силна Европа” и “Европа е мир”, получиха последен удар със Зелената сделка и Украйна. Първият смъртоносен удар: Зелената сделка. Тя задушава нашите предприятия, но преди всичко облагодетелства Buy China Act, т.е. поканата да се обърнем към Китай. С нормите на Зелената сделка нямаме друг избор, трябва да купуваме китайско. Хубава работа. Що се отнася до войната в Украйна, тя облагодетелства Buy American Act, защото американците са големите бенефициенти от санкциите. Това е двойното европейско слугинство. А ние станахме единството пространство в света, което вече не знае откъде идва, което вече не вярва в себе си. Франция загуби суверенитета си в полза на Европа, която стана американски, китайски, африкански протекторат, преди да премине към фазата на халифата.

- Това убийство на паметта, което описвате, минава през форма на “народоубийство”. Войнственият прогресизъм ли унищожава всяка форма на народна култура? Не сме ли свидетели обаче на бунт на народа чрез урните?

- Да, има бучки в пюрето. Захранени с млякото на постнационалната култура, елитите на мегаполизираната Франция гледат към света. Те вече не гледат към народа. Нямат му доверие. Смятат, че виждат навсякъде надигането на иредентистката вълна на популизма. Добре се усеща нарастването на конфронтацията между Метрополията, която иска мигранти, за да мият чиниите в ресторантите с 3 звезди, и Периферията на ламинатното общество, лишена от бъдещето си. Преживяваме криза на режима. Простолюдието е сочено с пръст. Държат го на дистанция. Властта вече няма легитимност. Декарбонизираните елити  вкарват във Франция един нов, изкоренен, откъснат от земята си народ: нови ръце, нови кореми, нови групи от консуматори и бъдещи доставчици на суши на авеню “Фош”.

- Вашата книга е мрачна, но не само, защото казва, че всичко е загубено. Вярвате ли в ренесанса на Франция, като този на “Нотр Дам”? Има ли признаци на сепване в настоящия хаос? С какво може да бъде спасителна паметта?

- Християнската матрица на обществото е мъртва. На 18 години си измислих девиз: “Едно общество се спасява не с предупреждения, а с достижения, към които се придържаме”. Франция се римува със страдание (France - souffrance), където понякога открива възвишеността на новото процъфтяване. Франция протака, след това си връща устрема. Винаги има обстоятелство, което обръща отчайващите обстоятелства. Има нещо като френско изкупление в сърцевината на целия този упадък. Тя пада. Става. Подхлъзва се. Овладява се. Разкъсва се. И се свързва отново. През цялата ни дълга история има една дума, която се появява постоянно, сякаш е вплетена в тъканта на нашите възходи и падения: “Всичко е загубено…”. А след това има друга дума - тази на катарзиса - която много бързо идва и противоречи на първата: “Всичко е невредимо…”. Рядко една до друга, те вървят заедно. Това са две хилядолетия на семантика на възмогването. Моето заключение се отнася до спасителната памет. Всичко ли е загубено? Всичко е невредимо.

- За бъдещите поколения ли написахте тази книга?

- Спомних си един разговор с Александър Солженицин, когато дойде у дома през 1993 г. Той ми разказа: “Вечер, по време на комендантския час, чакахме въщи в мрака. Понякога забелязвахме под вратата лъч трептяща светлина. Това означаваше, че зад вратата има отказник, който носи светлинка. Трябваше да отворим. Той беше облечен с голямо наметало. Под наметалото криеше напечатан ръкопис, таен манифест на съпротивата, наречен самиздат”. Е, тази книга е самиздат. Дисидентите бяха на Изток, преминаха на Запад. Нашите млади отказници трябва да дебнат под вратата, в часа на вечерните четения, за лъча светлина, носител на самиздат.

- Всъщност тя може да се чете и като прикрита автобиография. В нея вие се определяте като непокорен човек, горд, че е малцинство. Защо?

- Обречен да плувам нагоре по течението, като сьомга в калната Лоара през зимата, аз бях парий, прокълнат, измерван с поглед от висшите гръбначни на Системата, които гледаха на мен като на представител на нисшите гръбначни, току-що излязъл от колекциите на музея “Буфон”. В продължение на петдесет години ме караха да нося кречетало като прокажен пред портите на Града. Единствената проказа, която вече не се лекува във Франция, освен чрез посочване за наказание, е консервативната проказа. Аз бях прокажен, подиграван. Прекарах живота си, приемайки две предизвикателства: първото беше да поправя един геноцид, този на родната ми Вандея. Мечтаех тяда бъде символично обявена за провинция на духа. Вандеецът е непокорен човек. Да бъдеш вандеец означава да се изправиш срещу Адските колони от вчера и… днес. Вандея се е превърнала в педагогика на оцеляването от Терора. Второто предизвикателство беше именно да поправя едно убийство на паметта, това на нашата страна. Днес въпросът вече не е същият. Ние сме в черна дупка. Въпросът вече не е дали Франция ще може да си върне достатъчно морални сили, за да тръгне отново напред, а дали може да се възроди. Ако трябва да запомня един урок от целия си живот, който да споделя с бъдещата младеж, не бих се поколебал нито за секунда. Да знаеш, че си малцинство е само привидна пречка. Малцинството е авангардът. Бъдещите малцинства ще бъдат съставени от спасени, от оцелели от науката и новите медицински  удобства. Те ще спят с отворени очи. Живите мъртви на Системата ще бъдат пометени от пламтящия огън и кристалната чистота на новите френски намерения на тези непокорни умове, отърсили се буржоазните страхове. Именно за тези малцинства написах тези редове. “Малцинство”? Големият лукс на нашето време…

Превод от френски: Галя Дачкова