Продължение...

---

Панко Анчев беше директор. Опуси могат да се напишат за времето, в което варненското издателство е под надзора на Анчев - неприятни спомени, на места гнусни. По онова време Панко Анчев като верен войник на Партията знаеше кого и как да издава. Години по-късно, когато странната “нежна революция”, наречена 10 ноември помете БКП от власт, същият Панко Анчев стига до там, че си хвърля партийният билет. Може би с надеждата да стане демократ? Надали, щом в изблик на ново влюбване в червената идея, малко по-късно възстановява партийното си членство и днес, най-вероятно благодарение на нефарисейщината си се издигна до качествено нов етап - говорител на БСП -Варна.

Докато готвех този материал, няколко известни представители на литературната гилдия във Варна възмутено ми разказваха за скандалните 4000 долара, които Панко Анчев е издействал от руското консулство за да издаде антологията “Из живота в райската градина”.

Антологията, всъщност е сборник на руски и български поети и съставянето и е дело на Панко Анчев. Злите езици твърдяха, че Анчев е издействал 4000 долара спомоществувателство от Руското консулство във Варна за да бъде издадена антологията и се кълняха, че и най-елементарната проверка би потвърдила, че издаването на антологията не струва толкова.

Ето и разказа на председателят на Съюза на българските писатели Никола Радев, който той сподели специално за изданието ни: “Вярно е това, че Панко Анчев ме води при руския консул. Панко настояваше да ме покаже на консула, видяхме се, разговаряхме с него. Панко Анчев просто демонстрираше с мен и с моето име, а аз така и не разбрах за каква антология става въпрос и какви пари е взел на мой гръб, употребявайки моето име. Във всеки случай съм убеден, че тази антология не струва толкова пари за колкото става дума - 4000 долара. Аз също като председател на СБП имам проблеми с този човек...”.
Сигурно е прекрасно да си осигуриш живот в райската градина и на тази земя. Но дали не горчи изядената райска ябълка?

Не съм аз човекът, който би могъл да съди Панко Анчев. Само Бог знае. Но преди Бог да приеме всички нас с красивото и грозното, което му предоставяме в нозете, крайно време е посредственият цирк с раздаването на Литературната награда “Варна” да бъде закрит.

Иначе войнстващото бездарие ще продължи да се бута с лакти и да принизява всичко стойностно, създадено от творците на Варна. Защото не може шепа приятелско-партийни другари да определят кой поет или писател е достоен за награда “Варна”. Ако някога на Панко Анчев и компания им минаваше номера и джелатската цензура да наричат всяко тъжно стихотворение графоманско, просто защото в него нямало социалистически оптимизъм, то днес поне на пръв поглед нещата са променени.

Впрочем, променени ли са наистина? И каква е разликата, че преди 10 ноември Панко Анчев спираше за издаване книги във варненското издателство, а днес точно той определя кой да получи литературната награда “Варна”? И какво значение има една тъпоумна награда, която кметът с опечален вид ще даде на близките на поредния умрял поет?

Ако аз съм на мястото на същите тези опечалени, ще му кажа на кмета простичко не да върви на майната си, а да отиде при Панко Анчев.
В тъмната стая. Точно на това място.

Веселина Томова

---

Извадки от “Тъмната стая”, Панко Анчев, сп. “Везни” бр. 4-5, 2001г.
“...Но точно защото осъзнавах реализма на живота и населеността му с живи човеци, в мене все повече излизаше амбицията да бъда пръв, най-отгоре, да ръководя, да властвам... Но аз дочух тъничкото, леко пискливо глясче, също като моето, което ми каза: “Страх ме е!” Страх ме беше наистина. Страхувах се от всичко: от тъмното, от животните, от хората, от мене самия. Страхувах се от зимата, от шума на вятъра, от грубите и по-силни от мене момчета. Но най-вече се страхувах от собствената си раздвоеност и нерешителност. Всъщност, това едва ли е било страх. Гласчето пресилваше по-късно разбрах, че не е страх, а съмнение съм изпитвал и че точно съмнението и раздвоението са ме поднасяли и люлеели по заледената пътека на един нерешителен и объркан живот....
...Не се учудвам, че нямам приятели. Преди години бях стъписан, че мога да предизвиквам омраза, неприязън и гняв. Мислех, че съм толерантен, че съм отстъпчив и не подхранвам конфликти, но изведнъж видях, че хората излизат срещу мене, че са предивзикани от мои действия, че съвсем не съм извор на разбирателство, че провокирам злоба, а не любов. Това се случи през 1990 година, в края, през есента. Тогава бях директор на книгоиздателство “Георги Бакалов”... Тогава разбрах, че нямам истински приятели. Нямам, защото аз самият не съм приятел на никого. Аз не съм готов на саможертва. Не се самоотдавам. Аз искам, получавам, но не давам. Подозирах себе си отдавна, но се убедих чак тогава, през есента на смутната 1990 година. Трябваше да ме поставят под съмнение, за да призная в себе си, че съм наистина егоист, саможивец, а не всеотдаен алтруист...

...Затвореният ми живот, ранната пристрастеност към книгите, плахостта и саможивостта ме отстраняваха от лудориите на останалите деца. Затова и измислях вече прочетени истории, случки с други хора, а не мои лични. Освен това трябваше да се изтисквам до кръв, за да измъкна от себе си думите. Те не бликаха, не клокочеха, а се спотайваха на дъното на мисълта и упорито не искаха да излязат. Не излизаха, защото не харесваха моите сюжети; настроенията, които иблочах с тях, бяха фалшиви, сухи, мъртви, дори. Самият ми живот бе подражателен... Предпочитах да спазвам правилата, а не да ги нарушавам. По-лесно ми бе да гледам като свидетел, а не да бъда участник или поне съучастник. Когато седнех да измислям истории и да ги записвам, пред очите ми изниквах аз: вторичен, подражателен, външен...