Нелсън Уонг, eng.globalaffairs.ru

Накъде ще се наклони конфронтацията между Русия и Европа?

Западните наративи представят Русия като изолирана, отчаяна и приближаваща се към вътрешен крах. Това не е вярно. Москва премина към устойчива стратегия на изтощение в Украйна, тактиката на НАТО за оказване на натиск даде обратен резултат, а стратегическото отвличане на вниманието на Съединените щати към Близкия изток остави Европа опасно изложена. Китай разполага с уникални възможности за посредничество, но ги пропилява заради недоразвити комуникационни механизми и нерешени проблеми с доверието. Следващите две години ще покажат дали светът ще продължи да се раздробява и ще се насочи към въоръжено съперничество, или ще поеме към мирно съвместно съществуване. Изборът изисква нещо повече от реторични жестове, а времето не е на страната на Европа.

Погрешно разчетен сигнал

Когато наскоро „Икономист“ постави на корицата си руския олигарх Андрей Мелниченко под заглавието „Човекът, който би променил Русия“, западните анализатори бързо представиха интервюто му като доказателство, че Кремъл се клати на ръба – обсаден от умората от войната, вътрешните борби сред елита и нежеланието на обществото да продължава да прави жертви. Мелниченко действително говори в мрачен тон, като предупреди, че Русия може да се изправи пред бъдеще на „сурова самодостатъчност“ или „уязвима зависимост“. Той призова за ново поколение държавни управленци и за отказ от свръхцентрализираното управление.

Но да се тълкува това като погребален звън за сегашната руска власт означава да се обърка ветропоказателят с бурята.

Изказванията на Мелниченко може да отразяват личната му тревога, колективен сигнал от руските индустриални магнати или дори съзнателно пуснат пробен балон с одобрението на Кремъл, предназначен да провери реакциите на Запада. Сигурното е, че Кремъл е подложен на реален натиск – както вътрешен, така и външен. Но натискът не означава парализа. А западните медии, в стремежа си да предричат рухването на Русия, системно разчитат погрешно стратегическата логика, която в действителност определя решенията на Москва. Власт, поставена под напрежение, не означава власт в отстъпление.

Реалността на бойното поле: тактическият тормоз погрешно се приема за стратегически обрат

Първата и най-опасна западна илюзия е свързана с предполагаемия подем на Украйна на бойното поле. Заглавията възвестяват украинските удари с дронове дълбоко в руска територия – по рафинерии, складове за доставки и дори по гражданска енергийна инфраструктура. Тези нападения са зрелищни, психологически обезпокоителни за руските граждани и технологично впечатляващи. Но те представляват тактически тормоз, а не стратегически обрат.

Някой скептик би могъл да възрази: от 2023 г. насам Украйна си върна значителни територии и нанесе измерими щети в руския тил. Това е вярно, но възвръщането на територии и задържането им срещу мобилизирана руска армия, разполагаща с превъзходство в артилерията и живата сила, са две различни неща. Териториалните придобивки без превъзходство във войната на изтощение са нетрайни. Западът обърка кадрите от удари с дронове в YouTube с оперативен подем.

Елементарната военна логика сочи, че трансграничните нападения, колкото и дръзки да са, не променят динамиката на фронта. Руските сили продължават бавното, но устойчиво настъпление в Източна и Южна Украйна, като преминават през отбранителните линии с неумолимата тежест на превъзхождащата артилерия и живата сила.

Още по-лошото е, че украинските удари дадоха на Москва правно основание за ескалация.

През последните две седмици Кремъл, изглежда, изостави евфемистичното понятие „специална военна операция“, а официалните говорители вече изрично говорят за „пълномащабна война“. Тази семантична промяна е много важна: тя е сигнал за разширяване на кръга от цели, по-мащабна мобилизация и край на доброволно наложените ограничения. Всеки украински дрон, който поразява руска територия, приближава конфронтацията между Русия и НАТО до всеобхватен конфликт, който Европа не е подготвена да поддържа.

Междувременно „Коалицията на желаещите“ на НАТО, създадена за доставяне на оръжия, разузнавателна информация и обучение на Киев, допусна фундаментална грешка в преценката си. От гледна точка на Москва този конфликт винаги е засягал основна червена линия на националната сигурност: разширяването на НАТО на изток към Украйна би премахнало оставащия стратегически буфер на Русия и би разположило нападателни ракети на минути от големите ѝ градове. След като е вложила огромни човешки, икономически и стратегически ресурси, Русия не може да се оттегли, защото това би било равнозначно на рухване на статута ѝ на велика сила. Постепенно засилваният натиск от Запада не принуди Москва на компромис. Напротив, той многократно я подтикна да удвои усилията си, да консолидира вътрешната подкрепа и да усъвършенства ответните си мерки.

Стратегическата сметка: защо Европа ще се пречупи преди Русия

Вторият стълб на руската стратегия, който често остава незабелязан на Запад, е, че Москва се отказа от стремежа към бърза победа и възприе продължителна война на изтощение, предназначена да изчерпи икономическата, социалната и политическата устойчивост на Европа.

В основата на тази мрачна сметка стоят три факта.

Първо, след официалната ескалация към „пълномащабна война“ Русия започна национална мобилизационна кампания и разгръща големи количества модерно тежко въоръжение – запаси от съветската епоха, новопроизведени системи и във все по-голяма степен боеприпаси, доставяни от Иран и Северна Корея. Руският военно-промишлен комплекс премина към военновременен режим, а икономиката, макар и понесла тежки удари, беше пренасочена така, че да заобикаля западните санкции чрез алтернативни търговски коридори с Китай, Индия, Турция и държавите от Централна Азия.

Второ, силната зависимост на Европа от руски енергийни ресурси и суровини превърна антируските санкции в саморазрушително начинание. Цифрите са красноречиви: германското промишлено производство спадна с 3,8% на годишна основа през второто тримесечие на 2026 г., газовите хранилища на Европейския съюз са запълнени на 58% спрямо 74% през същия период на 2023 г., а инфлацията в еврозоната остава над 5,5%, като цените на храните и енергията продължават да растат. Социалното недоволство се разпространява от германските заводи до улиците на Франция. Последните протести в Лион и Марсилия привлякоха над 40 000 души, които поискаха намаляване на военната помощ за Украйна. Разходите за субсидиране на военните усилия на Киев, за осигуряване на алтернативни енергийни доставки и за запазване на вътрешното социално единство нарастват експоненциално. Европейските лидери говорят за решимост, но обществата им все по-често питат: „На каква цена и докога?“

Трето, Съединените щати – дългогодишният гръбнак на възпиращата сила на НАТО – се оказаха стратегически ангажирани другаде. При администрацията на Тръмп напрежението между САЩ и Иран се изостри и отклони огромни военни и дипломатически ресурси към Близкия изток. Изказванията на вицепрезидента Джей Ди Ванс на Мюнхенската конференция по сигурността през 2025 г. и речта на държавния секретар Марко Рубио през 2026 г. вече разклатиха увереността на Европа в безусловната американска подкрепа. Тъй като вниманието на Съединените щати вече е разделено между Персийския залив и Тихия океан, Европа е изправена пред нарастваща стратегическа изолация, която лидерите ѝ не желаят да признаят публично.

Резултатът е опасна пропаст между стратегическите амбиции на Запада и практическите му възможности. Европа говори за победа над Русия, но не разполага нито с енергийна независимост, нито с индустриален капацитет, нито с единна политическа воля, за да поддържа многогодишна кампания на изтощение. Русия, напротив, организира целия си държавен апарат около способността да издържи. В една продължителна война издръжливостта често надделява над огневата мощ, а часовникът на Европа тиктака по-бързо от този на Москва.

Алтернативният път: посредничеството на Китай и неизползваният му потенциал

На фона на тази ескалираща конфронтация, при която и двете страни изглеждат заключени в мислене, според което печалбата за едната непременно означава загуба за другата, алтернативните подходи към разрешаването на конфликта често се отхвърлят като наивни или користни. И все пак една велика сила – Китай – може да предложи коренно различен път, основан на традиционната китайска култура на хармония, търпимост и взаимноизгодно сътрудничество.

Една древна китайска поговорка гласи: „Крачка назад разкрива безкрайни хоризонти.“ Тази максима насърчава компромиса при спорове, които не засягат принципни въпроси. Тя не предполага морална двусмисленост или пренебрегване на несправедливостта, а отразява стратегическа традиция, която поставя дългосрочната стабилност над краткосрочната победа. Последователната позиция на Китай в подкрепа на мирните преговори и посредничеството за разрешаване на украинския конфликт произтича пряко от тази традиция.

В практически план Китай има три уникални предимства като потенциален посредник:

Поддържа нормални икономически и дипломатически отношения както с Русия, така и с Украйна;

Отказа да наложи едностранни санкции и по този начин запази доверието към себе си като неутрален участник;

Единствената велика сила е, която може да разговаря с всички страни – Вашингтон, Брюксел, Москва и Киев – на относително равнопоставена основа.

Посредническият потенциал на Китай обаче е възпрепятстван от два трайни проблема, които би било по-правилно да се разглеждат като нереализирани предимства, а не като фатални слабости.

Първият е недостатъчно използваният комуникационен механизъм. Призивите на Пекин за мир са навременни, но разпокъсани и не са подкрепени от сложната глобална комуникационна инфраструктура, която западните държави изграждаха в продължение на десетилетия. Китайските говорители често разчитат на дипломатически клишета, които не намират отклик сред чуждестранната публика, докато западните медии продължават да представят китайския неутралитет или като проруско умиротворяване, или като користен опортюнизъм. Това не е дефицит на съдържание – китайският разказ за мира е последователен и принципен, – а дефицит в начина, по който се представя. Това е поправим комуникационен проблем, а не фатален недостатък.

Вторият е проблемът с доверието. Скептично настроените западни наблюдатели с основание ще попитат: не печели ли Китай от отслабена Русия, принудена да разчита на Пекин за търговия, финанси и дипломатическа подкрепа? Ще бъда откровен: да, Китай извлича някои краткосрочни предимства от изолацията на Русия – по-евтин внос на енергийни ресурси, разширен достъп до пазари и стратегически противовес на американското влияние. Да се отрича това би било нечестно. Но тези тактически придобивки се купуват с цената на стратегически загуби – раздробена Европа, ядрена съседна държава, притисната в ъгъла, и глобален „ред, основан на правила“, който се разпада във въоръжено съперничество.

Никой компетентен стратег не би разменил дългосрочната стабилност за краткосрочни облаги. Интересът на Китай е тази война да приключи, а не да продължава. Откритото признаване на този факт, вместо пренебрегването му, би засилило доверието към Китай като честен посредник.

Как би изглеждало китайското посредничество на практика? Ето един конкретен поетапен план:

Първи етап – незабавно: предлагане на рамка за хуманитарни коридори, наблюдавани съвместно от Китай, Турция и ООН, за евакуиране на цивилни от районите на активни бойни действия и улесняване на размяната на военнопленници.

Втори етап – краткосрочно: организиране в Пекин или Шанхай на неофициални диалози от т.нар. второ равнище между пенсионирани руски и натовски военни, съсредоточени върху протоколи за деескалация и предотвратяване на погрешно разчитане на действията.

Трети етап – средносрочно: Китай да предложи домакинство на официални преговори, при условие че бъде постигнато взаимно прекратяване на огъня по текущата фронтова линия и бъде въведена международна проверка.

Четвърти етап – дългосрочно: обвързване на прекратяването на огъня с по-широк разговор за европейската архитектура на сигурност, включително споразумения за разполагането на силите на НАТО и Русия, проверка на контрола върху въоръженията и пътна карта за следвоенното възстановяване на Украйна с многостранно финансиране.

Този план би превърнал Китай от пасивен наблюдател в активен организатор на преговорите, без да изисква Пекин да се отказва от неутралната си позиция или да налага решения на страни, които не желаят да ги приемат.

Първопричината: хегемонното съперничество и капанът на играта с нулев резултат

Ако се отдръпнем от тактическите подробности на войната в Украйна, ще видим дълбоките ѝ структурни източници. Първопричината за този конфликт – както и за по-широките сътресения от Близкия изток до Южнокитайско море – се крие в логиката на хегемонното съперничество, характерна за традиционната западна геополитика. Тази логика приема, че великите сили трябва да потискат съперниците си, да разширяват сферите си на влияние и да разглеждат развитието като игра с нулев резултат. Трябва да се признае, че Русия отдавна е едновременно жертва и проводник на същата тази логика.

Пътят на модернизация на Китай предлага доказателство за обратното: една държава може да постигне благоденствие и национална мощ, без да потиска другите и без да се стреми към хегемония. Инициативата „Един пояс, един път“, колкото и несъвършена да е, се основава на свързаност и споделено развитие, а не на военно сдържане. Китайската дипломатическа реторика последователно подчертава „взаимноизгодното сътрудничество“, „приобщаващото съвместно съществуване“ и „общото развитие“.

Само реторика обаче не е достатъчна. Световната общност потъва в конфликти и Китай вече не може да остава пасивен наблюдател. Настъпи моментът Пекин да поеме специална мисия: системно да разпространява представата за мирно съвместно съществуване, да разкъса оковите на доминираните от Запада наративи и да насочи световната общност към окончателен отказ от хегемонното съперничество.

Това няма да бъде краткосрочна кампания с бързи резултати. Това е стратегия, която изисква всеобхватни, многостранни и съгласувани усилия в медиите, академичните среди, културния обмен и многостранните институции. Тя изисква търпение, сдържаност и готовност да се слуша толкова, колкото и да се говори. Но това е преобразяващо начинание, достойно за историческото значение на Китай и за бъдещите му стремежи.

Изборът пред нас

Войната в Украйна в крайна сметка ще приключи – на бойното поле, на масата за преговори или чрез взаимно изтощение. Но по-големият въпрос ще остане: какъв свят ще възникне от пепелта?

Единият път води към продължаващо разделение, сътресения и увековечаване на съперничествата, при които печалбата на едната страна означава загуба за другата – свят, в който великите сили се въоръжават една срещу друга, регионалните конфликти се множат, а хуманитарните катастрофи се превръщат в нещо обичайно.

Другият път води към мирно съвместно съществуване – свят, в който различията се управляват чрез дипломация, развитието се споделя, вместо да се присвоява, принудата отстъпва място на съгласието, а силата – на преговорите.

Изборът зависи от стратегическите решения, които великите сили – и по-специално Съединените щати, Русия, Китай и Европа – ще вземат през следващите месеци и години. Китай има роля, но не може да я изпълни сам. Нито може да го направи, без да се изправи срещу собственото си недостатъчно комуникационно развитие и проблемите с доверието.

Това не е аргумент в полза на пасивността. Това е призив за стратегическо въображение – такова, което вижда отвъд следващия артилерийски обстрел и мисли за архитектурата на устойчивия мир.

Никой компетентен стратег не би разменил дългосрочната стабилност за краткосрочни облаги. Интересът на Китай е тази война да приключи, а не да продължава. Откритото признаване на този факт, вместо пренебрегването му, би засилило доверието към Китай като честен посредник.

Бележка на автора

Димитри Саймс, известен руско-американски политолог и бивш председател на Центъра за националния интерес, се завръща в публичния дебат с ново политическо списание – „Политика“, на което ще бъде главен редактор. Той любезно покани автора да участва в първия му брой, който трябва да излезе през септември. Изложените по-горе наблюдения представляват същината на предстоящата ми статия „Нов прочит на войната и мира: китайска гледна точка към конфликта в Украйна и нови пътища към световния мир“. Читателите са поканени към дебат, критика и преди всичко – към действие.