Юлиана Методиева, marginalia.bg

Абсурдно е хора, които са сред най-отдадените защитници на правата на малцинствата у нас, включително и на еврейската общност, откровени най-близки нейни приятели, да бъдат назидавани само защото не приемат крайностите на политиката на Нетаняху. В западните медии има по-нюансирани анализи, обръща се внимание на историческата и социална предистория на конфликта, прави се разлика между антисемитизъм и антиционизъм, отива се отвъд опасното клише за конфликта като сблъсък между цивилизовани и варвари, казва доц. Орлин Спасов, преподавател във ФЖМК, член-основател на фондация „Медийна демокрация“ и на Института за съвременни дигитални архиви.

- Доц. Спасов, катедра „Радио и телевизия“ на ФЖМК проведе национална научна конференция „Медии и мълчание“. Вашият доклад бе на тема „Заглушаване на гласа: спорни практики при модериране на онлайн съдържание“. Бихте ли описали накратко проблемите?

- Темата на конференцията насочи участниците към един актуален проблем – големите медии в България, особено електронните, все по-често игнорират значими теми или ги представят рядко, твърде повърхностно или с предубеждение. В националните телевизии например виждаме как на практика изчезнаха задълбочените журналистически разследвания. Те бяха заменени от обширна криминална и съдебна хроника, от новини за произшествия. Емисиите започват с тези сюжети, като те заемат съществен дял от това, което се предлага на зрителите като новини. Ако има нещо, което прилича на разследване, то е по безопасни теми. Например защо някоя държавна институция не си е свършила работата. Държавните институции така или иначе дължат отчетност за действията си, така че тук няма особен риск за журналиста, нито пък се изискват специални усилия от негова страна. За сметка на всичко това не се влиза в разследвания за влиянието на икономически субекти върху политиката, за корупцията и т.н. Или за начина, по който действат самите медии и за зависимостите, които определят позициите им. С малки изключения, сериозните разследванията вече се правят извън медиите. Вижте например  разследванията, публикувани в сайта на Антикорупционния фонд и веднага ще разберете какви ключови теми премълчават големите медии.

По много от тези теми днес може да се чуе повече в многобройните подкасти в интернет, някои от които станаха изключително популярни. Центърът на по-значимата коментарна журналистика и на по-интересните експертни анализи постепенно се измества в посока на YouTube. Това става и съвсем буквално – някои топ журналисти, както с либерални, така и с консервативни, а също и с леви позиции, се оказаха нежелани в медиите и вече имат свои канали в някои от платформите. Това е прекият резултат от мълчанието на мейнстрийм медиите по някои от най-значимите теми. Публиката също се измества, отивайки на места, където може да чуе по-нюансирани и по-интересни анализи и коментари – отвъд клишетата на основните медии, които като цяло се страхуват да критикуват сериозно властта и да разследват злоупотреби.

Що се отнася до моя доклад, той беше свързан с проблема за заглушаване на гласове на читатели, коментиращи във форумите към новинарски сайтове онлайн. Защо заглушаване, а не просто безпристрастно модериране? Защото твърде често намесата на модераторите е спорна. Такива намеси оживено се коментират от самите участници във форумите. В някои сайтове има случаи на према­­хнати петдесет и повече процента от мненията, изказани по дадена тема. По мои наблюдения, в повечето форуми с най-активна модерация средно около десет процента от постингите се изтриват. Модерирането далеч не винаги е прозрачно, въпреки че повечето сайтове имат публикувани общи правила за участие и за модериране. Единици са сайтовете, в които може да се възрази срещу действията на модератор и да се разчита на някаква обратна връзка с обяснение за действията му. Често под предлог за ограничаване на неприемлив език, на практика се упражнява цензура. Така ставаме свидетели на силно асиметрични отношения, в които читателите са оставени без възможност за защита. От друга страна, важен е и въпросът какво съдържание се оставя видимо в новинарски сайтове с модерация. Модераторите често пропускат език на омраза, обиди, вулгарни изрази, докато някои изказвания, оставащи в сферата на мнението, се премахват.

Накратко, политиките на модериране са доста непрозрачни, непостоянни, а понякога и откровено произволни. Със своите намеси – какво премахват и какво оставят видимо – модераторите все повече имат решаваща роля за характера на много онлайн медии. Модерирането до голяма степен определя каква публика ще има даден сайт. На фона на тези и на други подобни проблеми, все повече онлайн медии изобщо се отказват от поддържането на форуми. Има изследователи, които смятат, че това дори е добре, защото приемат, че форумите имат потенциала да възпрепятстват сериозното възприемане на информацията, предлагана от медията. Аз не съм сред тези теоретици. Възможността за непосредствена обратна връзка с читателите за мен е важна част от демократичността на медийната сфера. Но тази обратна връзка трябва да основана на ясни и прозрачни правила, които се прилагат не само на хартия, но и на практика.

- Защо в контекста на войните в Украйна и Газа новинарският ред на обществените и частни медии стана фактически форма на мълчание? Дали страхът от това да не бъдеш заподозрян в симпатии към Путин не позволява на журналистите да пишат и критични детайли за политическото ръководство на Украйна? Разбира се, давам си сметка, че войните често водят до ограничения в свободата на медиите и журналистите. Отделно и достъпът до зони на конфликт и на двете територии на военни действия е ограничен, което затруднява събирането на първична информация и проверката на фактите. И все пак?

- Вярно е, че има недостиг на информация около двете войни или пък информацията е несигурна. Това обаче не е основната причина за начина, по който медиите у нас отразяват случващото се. В телевизиите с национален обхват, включително и в БНТ, представянето е изключително едностранчиво – практически изцяло в подкрепа на позициите на Украйна и на Израел. Следва се проправителствен курс. Затова в сферата на външната политика можем да разглеждаме тези медии като PR отдели на властта. По тази причина тук отсъства каквато и да била възможност да се появи нещо критично за действията на Киев или на Тел Авив – дори когато има достатъчно основания. Много често целенасочено се пропускат „неудобни“ новини, свързани с двете войни, докато някои големи чуждестранни медии им обръщат сериозно внимание в рамките на същия ден. Както и Вие казвате, ако формулираш критично мнение, веднага се оказваш путинист или, в другия случай, антисемит. Затова в националните телевизии виждаме да се възпроизвеждат едни и същи журналистически позиции. Канят се едни и същи коментатори. Сякаш в обществото няма разнообразие от гледни точки. Докато то е фрагментирано в отношението си, мненията в националните телевизии са силно подравнени. Това е голямо разминаване. В резултат на него хората все повече започват да търсят алтернативни източници на информация. Понякога това довежда нещата до другата крайност – нараства популярността на конспиративните теории, на радикалните политически възгледи, на доверието в откровената дезинформация и т.н. Със своето приближаване до пропагандата, мейнстрийм телевизиите са пряко отговорни за този обрат.

- Да се върнем на войните. Медиите могат да представят международни събития по начин, който служи на интересите на определена държава или политическа сила. Това може да включва изопачаване на фактите или представяне на конфликти по начин, който оправдава действията на една страна. Не смятате ли, че нашите медии представят твърде едностранчиво геноцидната война, която Израел провежда срещу палестинците в Газа?

- Налице е една по-обща тенденция. Мълчанието на медиите, за което говорихме, включва редуциране или нерядко дори избягване на международни новини. В националните телевизии те са сведени до минимум – най-често по две-три на емисия. Всичко повече от това е по-скоро изключение. Фактът сам по себе си е белег за една по-провинциална и не толкова качествена журналистика. В рамките на този забележим информационен дефицит се прави допълнителна селекция на гледната точка. На този фон, напълно споделям Вашето наблюдение за едностранчиво представяне на войната в Газа. Самото понятие геноцид упорито се избягва в почти всички български медии. Същевременно, през август тази година учени, работещи в сферата на изследване на геноцида, потвърдиха в специална резолюция, че действията на Израел в Газа отговорят на правната дефиниция на понятието. Но дори ако приемем, че това подлежи на още дискусии, едностранчивостта на българските медии в отразяване на събитията в Газа не може да бъде извинена.

Сред основните причини за тази информационна политика, освен проправителствената ориентация, за която стана дума, е и страхът от обвинения в антисемитизъм. Видяхме как у нас публични фигури със силни граждански позиции, като например Александър Кьосев, бяха подложени на натиск и критика от страна на израелски дипломати или организации, само защото си позволиха да изразят принципна позиция във Фейсбук по повод действията на Израел в Газа. Има още примери. В същото време изключително влиятелни представители на еврейската общност в други страни решително се противопоставиха на политиката на Нетаняху в Газа. Абсурдно е хора, които са сред най-отдадените защитници на правата на малцинствата у нас, включително и на еврейската общност, откровени най-близки нейни приятели, да бъдат назидавани само защото не приемат крайностите на политиката на Нетаняху – целенасочено разрушаване на болници и убийства на медицински персонал, атаки срещу служители в хуманитарни мисии, умишлено лишаване от храна и елементарни условия за живот и т.н. В много медии журналистите просто избраха да си наложат автоцензура, за да избегнат неприятности, свързани с потенциални обвинения в антисемитизъм. От правозащитни позиции обаче не може да има избирателно поведение, тук принципността е най-важна. Именно тази трудна принципност се оказа липсваща в много от българските медии. Те предпочетоха черно-бялата интерпретация, а тя практически е разновидност на премълчаването.

- И още един въпрос в тази връзка. Журналистите и редакциите могат да вземат решения въз основа на етични и морални съображения. Ако те смятат, че войната на Бенямин Нетаняху е несправедлива и тотално противоречи на човешките права, те могат да изберат да акцентират върху страданията на палестинците. Но това не се случва. Защо?

- Нетаняху е спорна и силно поляризираща фигура в самия Израел. По-голямата част от гражданите на Израел, според нови допитвания, са критично настроени към политиката му и не биха искали той да продължи да е начело на страната. Той обаче има силна външна опора в лицето на САЩ и на големите европейски държави. Тя се дължи на исторически оформилия се консенсус, че Израел трябва да получава безусловна подкрепа заради изстъпленията на Холокоста и ужасните страдания, които той е причинил на еврейския народ. Медиите в България се ориентират основно по този фактор и следват доминиращия западен политически дискурс по темата. Те обаче се оказват блокирани, когато трябва да заемат етична позиция по отношение на войната в Газа.

Коректив на това блокиране, което, впрочем, е характерно и за повечето медии на запад, може да се види в позициите на някои уважавани и влиятелни учени. Сред тях са, например, Ави Шлайм, известен израелско-британски историк, Илан Папе, израелски историк, Вишай Прашад, американски историк и политически коментатор. Към тях могат да се добавят независими журналисти и автори като Крис Хеджис. Подобни критични позиции получават видимост в популярни онлайн канали като Novara, Neutrality Studies, The Chris Hedges YouTube Channel и др. Тук анализите са по-нюансирани, обръща се внимание на историческата и социална предистория на конфликта, прави се разлика между антисемитизъм и антиционизъм, отива се отвъд опасното клише за конфликта като сблъсък между цивилизовани и варвари. Всичко това, разбира се, не отменя отношението към Холокоста, нито принципната подкрепа на правото на Израел да се защитава, но и не допуска затваряне на очите за това какво се случва в Газа. Етичното действие, за което говорите, предполага журн

Няма съмнение, че страданието, причинено на десетки хиляди невинни палестинци в името на борбата с Хамас хвърля сянка върху репутацията на Израел. Например, във форумите към новинарските медии онлайн у нас може да се наблюдава нова тенденция – засилване на езика на омраза, насочен към евреите. Много модератори оставят тази реч без каквато и да било намеса и така я нормализират. Това е нещо необичайно за България, в пълна противоположност на нейното традиционно топло отношение към еврейската общност. То е в пряка причинно-следствена връзка със събитията в Газа – подобни крайни коментари се появяват най-вече под статии, свързани с войната там.

- Като един от авторитетните изследователи на медиите, често сте говорили как журналистите са подложени на политически натиск от страна на правителствата и това води до цензура или манипулиране на информацията. Бихте ли назовали кои други са причините за появата на така наречените „новинарски пустини“ в България, които наскоро също изследвахте?

- Самото понятие „новинарска пустиня“ е въведено, за да се опишат трудностите с достъпа до качествена информация, включително и до локални новини, с които се сблъскват хората, живеещи в някои географски региони. В България такива проблеми също са налице. На много места медиите са малко и често редакционните им политики са твърде зависими – от общинската власт, от локални бизнес интереси и т.н. Така и на това ниво се повтаря картината на зависимост, която имаме на национално ниво, но в много по-видима и крайна форма. По-специално Североизточният район е с най-малък брой местни и регионални медии. Той е и сред регионите с по-ниско проникване на интернет.

Може веднага да се помисли, че местни хора, пишещи в социалните медии по теми, свързани с тяхната „малка родина“, биха могли поне донякъде да компенсират дефицита на локални новини. Това обаче рядко се случва на практика. На информационните дефицити до известна степен се противодейства с работата на кореспондентите на големите национални медии по места и с пресклубовете на БТА, които постепенно разшириха мрежата си в страната и имат доста добро покритие. Но пътят на локалната информация към центъра и после обратно към конкретното място, вече предполага известна селекция. По-голям шанс да поемат по този път имат локални новини с по-голяма национална значимост. Да речем, голям местен събор или фестивал. Докато всекидневните проблеми на локалните общности, които са не по-малко важни, ако не и по-важни, често остават пренебрегнати за сметка на такива по-големи събития, които имат календарен или кампаниен характер.

- Свидетели сме как нараства броят на фейковете и на хибридните манипулации в публичното пространство. От друга страна в зоната на невидимост изпадат проблемите на ЛГБТИ общности у нас. Личи как от САЩ повя вятъра на дискриминация на гей и транссексуалните. Кое, според Вас, затруднява българските медии да предоставят точна и надеждна информация на обществеността във време, когато консервативният и популистки дискурс замъглява реалните проблеми, свързани с живота на малцинствата?

- Както през годините на социализма, промените у нас продължават да се случват само след като процесите започнат в някой от важните глобални центрове на власт. Преди беше Москва, сега е Вашингтон. Консервативната вълна по отношение на различни малцинства, както казвате, в момента се вдъхновява основно от САЩ. Съкращават се програми, суспендират се политики за разнообразие на всякакво ниво, в армията, в университетите, в големи корпорации. Всичко това окуражава разгръщането на мощна консервативна вълна и в България. Специално по отношение на ЛГБТИ темите, у нас има широк консервативен политически консенсус. Това се видя още в отношението към Истанбулската конвенция. Отхвърлянето на ратифицирането й практически обедини всички партии от политическия спектър, а малкото гласове, които имаха по-нюансирано отношение, бяха потиснати и маргинализирани.

На фона на този консенсус, не е изненадващо какво се случва в медиите. Изследване, направено преди две-три години – по-ново за съжаление няма – под ръководството на Иво Инджов, констатира, че докато като цяло говоренето за малцинствата в средствата за информация постепенно започва да се придържа към сравнително добри журналистически стандарти, отношението към ЛГБТИ общността остава по-скоро изключение. Изследването допуска, че тази група вероятно започва да заема досегашното място на ромите – подложена е на най-силно отхвърляне и стигматизиране в медиите. Това е много интересна хипотеза, защото показва че етническите различия може би са по-лесно преодолими от различията, основани на пола. Така е, защото проблемите на пола са свързани по-силно с морални въпроси, засягащи сферата на интимното, а в тази сфера нагласите са изключително устойчиви. Освен това ЛГБТИ културата има още една важна характеристика. Тя се възприема като внесена и дори натрапена отвън култура, като нещо чуждо, което ще зарази здравия национален организъм.

Изследването, за което споменах, показва също така, че на фона на останалите малцинства ЛГБТИ темата е сред най-активно присъстващите в медиите – след мигрантите и практически наравно с ромите. Колективното въображение остава силно ангажирано с нея. Така че в този случай няма невидимост, а, така да се каже, негативно маркирана видимост. Засиленото негативно внимание към ЛГБТИ въпросите неслучайно съвпада със засилените антиевропейски нагласи – става дума за две страни на една и съща монета.

Това, което остава невидимо, е не самата общност, а действителните проблеми, с които тя се сблъсква. Вместо тях обаче в медиите и по-широко в популярната култура най-често се преекспонират някои крайности и ексцентрични поведения, което по-скоро подхранва отхвърляне, отколкото симпатия. ЛГБТИ проблемите имат нужда не от преекспониране, а от устойчива подкрепа срещу дискриминационното отношение, което остава широко разпространено – както на всекидневно ниво, така и в медиите и дори в политическия дискурс. Представителите на тази общност исторически са преминали през трудни борби за признаване и тези борби, оказва се, съвсем не са приключили. Но ЛГБТИ културата трябва да бъде защитавана без натрапването й, защото това предизвиква обратния ефект.

Източник: marginalia.bg