Смъртта на пернишкия политик Кирил Борисов - Кире Либерало беше отбелязана в пресата с обеми от вестникарско място, подходящи за смъртта на някои бивш президент, премиер или поне водещ лидер на национална партия. При това този некролог се появява в момент, в който медиите не са празни откъм новини.

Напротив, идват избори, партиите се карат за листи, а централите се готвят да окачат на листите паунска опашка от известни чалгаджии, футболисти, манекенки...
Всъщност смъртта на Кире Либерало е, макар и тъжен, един символ на фона на подготовката на тези избори. Символът е в постепенното изгасване на менажерията от малки партии и тълпа от лидери, готови на всичко, за да претърчат през лъча на прожектора. Тези партии, които останаха една от последните екзотики на влезлия в коловоза наш политически живот. Определено е жалко за човека Кирил Борисов - чу се, че е починал от глад и нелекуван грип, а това е нелепа смърт за всеки - независимо дали лидер, или не. Отишъл си е човек, който е имал деца, приятели, съседи, който най-вероятно е бил незлоблив и честен, а това е тъжно. Затова за Борисов - дотук. Или хубаво, или нищо.

Важно е да се кажат няколко думи за малките екзотични партии като явление в политическия ни живот.

Преди всичко е важно да се напомни времето преди и малко след 1989 година. Освен кипеж и желание за промяна на закостенелите правила на комунистическото общество в България съществува и много по-важен двигател на обществените процеси - личната амбиция. Поради застояването на Тодор Живков и най-верните му начело дълги години, следващите в йерархията ясно искаха да се придвижат нагоре. Министрите и областните шефове на партията вече чакаха да влязат в най-висшия ешелон, защото усещаха, че ще се пенсионират, без да са направили крачка към по-горе. Стопанският елит, който беше натрупал знания как се печелят истински пари в бизнес със Запада, искаше да поеме ръководна роля в министерствата, а все още беше държан долу - на ниво предприятия и външна търговия. Общинските секретари гледаха часовниците си - и искаха да станат областни секретари. Комсомолците, навъртяващи 35 - 40, си казваха, че е време да се придвижат към реалните властови лостове, а не да продължат да управляват пионерски лагери, бригади и антиалкохолните беседи по читалищата. И така чак до най-долу, където обикновеният човек, стоящ извън всички йерархии, се питаше докога някакви се там горе ще го правят на маймуна с приказки за светло бъдеще, което все се отлага.

Този врящ котел от амбиции взриви явлението 10 ноември много по-силно, отколкото волята за свобода или за свободен пазар и изява в бизнеса.
Именно отприщването на бента на това напрежение създаде огромен интерес към политиката. И доколкото през 1989 - 1990 г. градусът на емоциите се увеличи неимоверно, тя измести в очите на хората нормалния човешки живот - ходеше се постоянно по митинги, хората се караха със семействата си, всяко нещо в живота придобиваше политическа окраска - ако те спре катаджия, той е агент на "репресивния апарат", шефът ти, пък бил той и началник-цех, е "гадна номенклатура". В тази година и нещо политиката беше главната форма за изява на всеки, който има амбиция. При това става лесно - отиваш в един клуб, развяваш знаме, събираш подписка, и току-виж утре си депутат. Днес се научен сътрудник и работиш петнадесет години върху някоя дисертация за априлската линия, а утре с една статия във вестник... и ставаш министър. В онзи етап, естествено, моделът на обществото е абсолютно двуполюсен... на принципа "или-или". Тогава се отприщи и волята на "малкия" човек да заяви своята "малка правда", чрез политиката.

---

Продължава тук...