Всеки вот крие шанс да опровергае тезата, че въпросът за властта не се решава с гласуване.

Изборите не решават нищо, ако го правеха, отдавна щяха да бъдат забранени. Тази крилата фраза като че ли е в действие през цялата предизборна кампания и на финалната права броени дни преди вота. Никоя от борещите се за място в парламента партия не насърчава гласуването. Вяла кампания без преки дебати като че ли е на път да разколебае хората как да прекарат неделния ден.

За управляващите ниската изборна активност е удобна – така администрацията и хората на държавна и общинска хранилка ще решат изхода от вота. Тяхната игра е да няма промяна, да се съхрани статуквото, от това зависи властта им и в следващия мандат.

Вторите, които социолозите сочат, че са БСП, също не се опитват да привличат периферия. Държат се така, сякаш им е достатъчно твърдото ядро на столетницата. Затова разчитат на изпитаните формули на негативната кампания с омаскаряващи противника СРС-та. Техният опит от предходни избори е, че подходът “да развалиш играта на противника” работи в тяхна полза.

Предизборната кампания е вяла и за аутсайдерите, които според предварителните сондажи трудно ще прескочат 4-процентната бариера. Колкото по-малко са гласувалите, толкова по-малобройно е изражението на тези 4 процента в абсолютни числа. Вероятно затова само регистрират участие. Не развихрят въображение да привличат подкрепа от пасивната част, заявяваща се като негласуващи, а се надяват да преразпределят гласоподаватели без традиции да подкрепят една и съща партия, онези, които решават в последния момент.

Някои от политическите участници дори са пуснали в ход стратегия, която отблъсква избирателите. Така и така е ясно, че не се класират за жълтите плочки, поне да намалят мизата, за да си и осигурят поне един процент подкрепа. Толкова им е необходим за редовна държавна субсидия в следващите четири години.

И социолози, и наблюдатели за прозрачността в изборния процес са единодушни, че нито една партия не работи за повишаване на изборната активност. Дори уличните протести не са успели да опровергаят скептиците, че хората, които гласуват, не определят нищо, защото тяхната сила да определят кой да управлява не е достатъчна да се противопоставят на партийното статукво.

Всеки вот обаче крие в себе си потенциал да промени тенденцията. Ако хората, които излязоха по улиците в зимата на гражданското недоволство, ако и онези, които си останаха в къщи, но в социологическите анкети изразяваха подкрепа към исканията на протестиращите, си направят труда да отидат до урните, изборите наистина ще са със стратегическа значимост.

Тогава избирателите ще натоварят партиите с цялата политическа отговорност на демократичните процедури. Недвусмислено ще натоварят дори и онези партии, които отказват да я носят, макар упорито да се правят, че водят предизборни кампании.

Спечелилите вота ще са принудени да приемат отговорностите, които произтичат от това. Да управляват с ясното съзнание за електорална подкрепа, значително по-солидна от тясно апаратния вот. При висока изборна активност и опозицията ще си знае мястото. Нейните лидери не биха се спотайвали зад изтърканото оправдание, че няма как да влияят на твърдоглавото мнозинство. И току виж изпълнили със съдържание кухата фраза за политическия коректив.

Най-големият печеливш обаче ще са самите избиратели. Те ще имат шанса да развенчаят мита, че въпросът за властта не се решава в изборни кампании. Ще прекъснат порочната практика малцинството от гласуващи да налага волята си над мнозинството от пасуващи.