Един от достойните български социалисти - Иван Иванов от Казанлък - напуска своята партия. Прави го в необичаен момент. Когато рефлексите на клиентелизма надушват аромата на приближаваща власт и привилегии, а доста хора бързат да напомнят за себе си на "Позитано" 20, за да попаднат в кандидатдепутатските листи, Иванов излиза от БСП.

Жестът му е повече от символичен. Сякаш се връщат времената отпреди осем години, само че с обратен знак. Тогава - малко след като Николай Добрев драматично върна мандата за съставяне на второ правителство на демократичната левица, от социалистическата партия един след друг започнаха да излизат социалдемократи. Те заклеймяваха БСП заради нейната ретроградност и консерватизъм и постепенно се превърнаха в най-ярките й критици през може би най-трудния период от съществуването на тази партия през последните години.

Партията "Българска Евролевица", където отидоха повечето от избягалите социалисти, за известно време бе част от реформаторското мнозинство, подкрепящо управлението на ОДС с премиер Иван Костов. Тогава личности като Иван Иванов останаха в партията си и споделиха с личната си отговорност всички трудности, които се стовариха върху всички тях пред нелекия опозиционен период. В двата модела на напускане на партията има твърде много символика.

През 1997 година си тръгнаха онези, които виждаха как корабът потъва и с него нямат никакви шансове да изплуват на брега. А когато осем години по-късно бегълците се завръщат, усетили отново шансове за себе си, от БСП вече си тръгват другите - хората, които навремето вградиха личностите си в социалистическата идея, за да я запазят, а сега се чувстват предадени и не могат да простят поредния обратен прилив на разкаяли се бегълци. Всичко това сигурно звучи и изглежда доста емоционално. Мнозина вече стискат ръката на Иванов и мислено се нареждат до него. Немалко са и тези, които му се присмиват. Вероятно в очите на клиентелистите има нещо сбъркано в това да бягаш от лакомствата на приближаваща власт и да се правиш на морален.

Полъхът на ново ляво управление ще заличи скоро жеста на Иванов и той след година - две ще се окаже позабравен - особено ако стане така, че БСП наистина съумее да състави правителство след изборите. И тук свършва емоционалното обяснение за постъпката на Иван Иванов, като започва политическото обяснение за поведението на БСП. Социалистическата партия никога не е обичала хора с различно мислене. В БСП всеки, който се е опитвал да бъде ярка личност, е имал нерадостна съдба. Или слушаш и се съгласяваш с ръководството, или - ако изобщо известно време те изтърпят - рано или късно трябва да си отидеш. Едновременно с това в коалиционното си поведение социалистическата партия от 1990 година насам възпроизвежда един и същи подход. Тя се обгражда с всевъзможни варгинални формации - еднодневки, като единственият критерий не е ценностното партньорство, а желанието на БСП да не се чувства изолирана. Незабравим ще остане един епизод, когато Александър Лилов в качеството му на лидер на партията трябваше да обяснява на разочарован социалист, промъкнал се на предизборна пресконференция, че смисълът от коалиране с ЕРА-3 е в това БСП да покаже, че не е сама. Ужасът на "Позитано" 20 да не би да попаднат в изолация е трайно чувство през всичките петнайсет години на прехода. И всеки пък компромисната формула, която е била намирана, е опирала до търсене на измислени партньори. Прочетете партийната програма на социалистите "Нови времена, нова България, нова БСП" и ще видите за какво става дума. БСП в центъра, а около нея кръжат понякога десетки микронни леви, патриотични и центристки организации, съставени от по едно-две семейства с политически амбиции да влязат в парламента. БСП никога не е уважавала тези формации, нито ги е зачитала за нещо. Но в същото време винаги е знаела как да ги използва за изграждане на "диалогичния си имидж". Къде отидоха Ана Миленкова и Константин Аджаров, които бяха депутати за един мандат в Парламентарния съюз за социална демокрация (коалицията около БСП) в 36-ото Народно събрание? Няма ги на голямата публична сцена, но навремето те изиграха своята роля в лявата масовка. Защо не е в парламента Добромир Задгорски? Той и неговото ОКЗНИ също свършиха краткотрайна работа и сега от тях няма нужда. В годините, когато БСП събираше прокомунистически или националистически формации за свои съюзници и прокарваше в листите си като депутати малко известните им лидери, това ставаше за сметка на реформаторскомислещи социалисти, които искаха с усилия отвътре да модернизират БСП и да я социалдемократизират.

"Позитано" 20 имаше нужда от друга легитимация и я постигаше с вкарване на маргинали в депутатски листи и без особени емоции.

Днес - колкото и да е странно - се случва същото. БСП изпитва недостиг от социалдемократически оцветители, тъй като по пътя си към властта през 2005 година тя трябва да покаже на европейската левица, че е част от нея. Затова в листите на БСП отново влизат хора, които през 1997 година я напуснаха. Те са нужни на социалистическата партия инструментално - за да показват модерно коалиционно лице. Но и с тях - както в предишни парламенти БСП не се съобразяваше с малките си партньори - никой няма да прави истинска съвместна политика. Социалдемократите трябват на БСП като разцветка, а не като съавтор за правене на обща политика.Те ще бъдат използвани така, както според обстоятелствата навремето бяха използвани формации като ОКЗНИ.

Социалистическата пиеса си е еднаква. Режисьорите са същите. Драматургията е добре позната. Тук-там се сменят актьори за второстепенните роли, а ако някой зрител се разочарова - напуска залата. Като Иван Иванов. Човекът, решил, че е по-важно да си социалист, отколкото социалистическа марионетка в червения театър на сенките.

Георги Коритаров
в-к, “Новинар”, 21 март 2005г.