С постепенния си подем възходящите сили ще тръгнат по свой собствен път към модерността. Пред нас няма еднопосочен път към свободния пазар и либералната демокрация, а свят, в който модерната епоха ще има много лица, конкуриращите се едно с друго.

Краят на Студената война и разпадането на Съветския Съюз поставиха точка в почти половин вековната история на биполярността и идеологическата конфронтация между капитализма и комунизма. Скоро след разпадането на съветския блок много експерти провъзгласиха началото на еднополюсната епоха, която ще ускори идеологическата конвергенция на основата на западния модел на съвременно развитие. Вярата в материалното и идеологическо превъзходство на Запада се изрази в широко разпространеното убеждение, че историята скоро ще свърши, в съответствие с известното изказване на Франсис Фукуяма.

Поглеждайки назад 20 години по-късно, ние имаме правото да съдим как завършиха опитите да се предскаже хода на събитията в ХХІ век. В един много важен аспект прогнозата относно привлекателността на западния модел се оказа много точна: капитализмът удържа победа над алтернативните пътища за развитие. Естествено, в различните страни капитализмът имаше различия. Но даже там, където на власт остават комунистически партии /например, Китай и Виетнам/, управлението на икономиката се осъществяваше по пазарните закони.

Но останалите направления на световното развитие до голяма степен не съвпадат с представите, царящи през 90-те години на ХХ век. Особено забележителна е скоростта, с която се случи преместването на силата и политическото влияние в незападния свят. Китай, Русия, Индия, Бразилия, Турция и останалите възходящи държави демонстрират добри темпове на растеж и политическа стабилност, докато в същото време западните демокрации изживяват трудни времена и в икономически, и в политически план. И макар 90-те години да бяха белязани с впечатляващи успехи в разпространението на демокрацията, през последното десетилетие процесът се забави, даже тръгна назад. "Арабската пролет" свидетелства за универсалния стремеж към достоен живот и вяра в човешките възможности. Но за момента не е напълно ясно, дали народните въстания, обхванали Близкия Изток, ще съдействат за разпространението на либералната демокрация в региона.

Това есе има за цел да отговори на въпроса, защо световното развитие така силно се различава от първоначалните надежди, че краят на Студената война ща разчисти пътя за "края на историята".

Глобално движение

Ноемврийската среща на Г-20 в Кан ярко показа, колко силно се е променил светът за 20 години. В края на Студената война Г-7 представляваше влиятелна група на най-големите световни икономики. В нея влизаха изключително държави съмишленици, достигнали почти еднакво ниво на развитие. Днес аналогичната група наброява 20 членове, а нейният състав се отличава с голямо разнообразие.

В Кан западните демокрации не просто се оказаха в малцинство, но и имаха изключително слаба позиция в икономическо и политическо отношение. Държавите-членки на еврозоната с всички сили се опитваха да възстановят финансовата стабилност, а САЩ да преодолеят забавянето на темповете на растеж, високото ниво на безработицата и бързо растящата задлъжнялост. Икономическите трудности се задълбочаваха от задънената улица в политически план. В еврозоната повече от две години се разгарят спорове за приемливия план за възстановяване на финансовата стабилност. В същото време в САЩ многократните опити на администрацията на Барак Обама да вземе мерки по стимулирането на растежа се блокират от разделения Конгрес.

Америка продължително време играеше доминираща роля в много международни организации, чийто член е. Но Канската среща показа друга картина. Заради ограничените финансови възможности на САЩ президентът Обама можеше единствено да наблюдава отстрани с тревога за лутанията на европейците, сражаващи се с политическия хаос в Гърция. Сред страните, пристигнали в Кан с положително салдо на платежния баланс, фигурират възходящите държави – Китай, Русия, Бразилия и други, но те отказаха да участват в европейския фонд за помощ и само посъветваха ЕС да сложи ред в своята къща.

Естествено, значението на новото разположение на силите не трябва да бъде и преувеличавано. Най-големите западни икономики се намират в състояние на дълбок спад, но, най-вероятно, в крайна сметка те ще решат своите проблеми и ще възстановят нормалните темпове на растеж. САЩ, ЕС и Япония взети заедно дават значителен дял от световната продукция, на тях се падат над половината от военните разходи. И все пак срещата на Г-20 позволи да се убедим, колко сериозно е движението, случило се в глобалния баланс на икономическата сила.

Ако през 90-те години много анализатори бяха убедени, че ще настъпи края на историята, днес мнозина почувстваха стремителното приближаване на многополюсната епоха и новото политическо разнообразие. Как се случи, че господстващата до неотдавна гледна точка се оказа погрешна?

Преди всичко, мнозинството наблюдатели прекалено оптимистично приветстваха края на Студената война. Те погрешно приеха разпадането на Съветския Съюз за окончателен и безвъзвратен триумф на западните ценности и западния модел на съвременно развитие. Впрочем, имаше редица важни изключения – Китай, Куба, Северна Корея и Саудитска Арабия. Но, според тогавашните представи, тези "крепости" скоро трябваше да рухнат, не можейки да устоят на привлекателността на западния модел на развитие.

Оптимизмът се оказа неоправдан. Демократизацията наистина извърши пробив през 90-те години, но впоследствие процесът явно спря на едно място. Руската "суверенна демокрация", китайският "държавен капитализъм" и "племенната автокрация" на Арабския полуостров – всички тези запазени марки показват значителен резерв стабилност. В по-голямата част от африканския континент многопартийната демокрация е само фасада за диктаторско управление. Либералната демокрация изглежда е пуснала корени в повечето латиноамерикански държави, но този регион не е правило, а изключение. Формиращият се свят ще се състои от множество различни режими; край границите на Запада се установява не политическо еднообразие, а пъстро политическо разнообразие.

Общоприетите представи за глобализацията също се оказаха неточни. Глобализацията трябваше да доведе до "плосък свят", да форсира приемането от всички на либералните икономически системи, защото уж само те позволяват ефективна конкуренция на глобалния пазар. Предполагаше се, че западните демокрации, вследствие на своята склонност към свободно предприемачество, разполагат с най-добрите възможности за плаване в океана на новата глобална икономика. По-малкото регулиране и по-големият динамизъм сякаш дават на държавата възможността да се чувства по-добре в епохата на глобализация и цифрова технология.

Но първоначалните прогнози за глобализацията не се оправдаха в значителна степен. Един от тези примери е Китай, където държавата запази съществен контрол в икономиката. Без съмнение, темповете на растеж рано или късно ще се забавят и страната я очакват значителни икономически и политически трудности. Но впечатляващите икономически показатели на КНР позволяват да се предположи, че държавният капитализъм няма да отстъпи позиции пред по-либералните алтернативи.

В същото време западните демокрации понасят тежки загуби от глобализацията. САЩ, ЕС и Япония изпитват сериозни трудности. Естествено политическите грешки изиграха своята роля, но по-важната причина беше прехвърлянето на производствени мощности от развитите в развиващите се страни, което повлече след себе си растеж на безработицата и стагнация на доходите на средната класа в целия Запад. Глобализацията и цифровата икономика, от която тя зависи, задълбочават неравенствата в западните общества, защото в изгодна позиция се оказват служителите, заети в сферата на високите технологии, и ловките инвеститори – сред загубилите "сините якички". Дълговата криза, обхванала западните демокрации, само задълбочава положението. Американците губят работата и домовете си, а европейците работят в условия на строги икономии, потискащи растежа и водещи до лишения. Япония в течение на повече от две десетилетия страда от стагнация, при това расте неравенството и бедността.

Създалите се икономически условия са основната причина за политическата слабост на водещите западни демокрации. Икономическата неизвестност в САЩ провокира разделение по въпросите, свързани със стратегията за развитие, поляризация на обществото и патова ситуация в Конгреса. В Европа трудните времена създават условия за повишаване на ролята на отделните страни в политическия живот, което заплашва с фрагментация ЕС, защото неговите членове се опитват отново да утвърдят своя държавен суверенитет. В Япония управляващата Демократическа партия преживява вътрешен разкол и се намира в състояние на открита конфронтация с главната опозиционна партия – Либерално-демократическата. Всички тези политически дразги изключително много усложняват задачата на САЩ, ЕС и Япония за разрешаване на икономическите проблеми.

Когато преди 20 години се разпадна Съветския Съюз, никой не можеше да предвиди, че разочарованието от демокрацията ще стане в един момент толкова открито. И даже ако водещите демокрации намерят изход от днешната задънена улица, не е факт, че трудностите на Запада няма да намалят привлекателността на неговия модел на съвременно развитие именно в момента, когато светът навлиза в период на непредсказуеми глобални промени.

Много е голяма вероятността, че с постепенния си подем възходящите държави ще тръгнат по свой собствен път към модерната епоха, гарантирайки по този начин не само многополюсното устройство на бъдещия свят, но и неговото политическо разнообразие. Нещо повече, даже такива прозападни възходящи държави, като Индия, Бразилия и Турция невинаги неотклонно следват западния път към либерална демокрация. Точно обратното, те периодично се разминават със САЩ и Европа по въпросите на геополитиката, търговията, околната среда и др, предпочитайки да се обединят с възходящите държави, независимо от тяхната идеологическа принадлежност. Интересите са по-важни, отколкото ценностите. Пред нас се извива не еднопосочния път към свободния пазар и либералната демокрация, а свят, който ще има много лица, конкуриращите се помежду си.

-------------------

Чарлз Купчан е професор по световна политика в Джорджтаунския университет, старши научен сътрудник в Съвета за външни отношения /САЩ/. Статията "Побеждаващо многообразие" е публикувана в списание "Россия в глобалной политике". /БГНЕС