Скандалът с подслушаните разговори в дома на Бойко Борисов, който взриви социалните мрежи, очевидно не влияе на нагласите на избирателите. Социолозите поне не отчитат отлив от привърженици, решили твърдо да подкрепят ГЕРБ на 12 май. Затова е прав домакинът, чиято тоалетна и това, което се върши в нея, се оказа важно за хората от другата страна на кабела – “Колкото повече вадят, толкова повече бием”, обобщи бившият премиер в Пловдив.

Това навежда на мисълта, че съвсем малък процент от електората е възмутен от подслушването изобщо. Този и без това незначителен процент най-общо може да бъде групиран в два лагера. В първия са хората, които не искат да се примирят, че толкова много СРС-та, законни и не чак до там, се въртят из публичното пространство. А би трябвало да са строго конфиденциални, след като са призвани да борят организираната престъпност. И не могат да преглътнат, че партийните другари се слушат също толкова осторожно, колкото и политическите противници.

Втората група се съсредоточава не толкова върху формалния спор кой - кого и защо подслушва. И дали го прави законно. Това е работа на правораздавателните институции. Тази част от електората е омерзена от съдържанието на подслушаните диалози - от уличния жаргон, от отвратителните умозаключения, от плиткоумния цинизъм, с който държавни мъже редят държавни дела.

И едните, и другите обаче правят една проста сметка – за това ли плащаме 100 млн.лв. от бюджета за СРС-та, за да ни дави тази гнусна вълна. За да се саморазправят публично едни ченгета с други ченгета. Даже не искам да знам кои са от добрите. Защото го правят като на гладиаторска арена с единствената разлика, че няма и помен от достойнство. Нито сред победителите, нито сред победените.

Още в началото направихме уговорката, че хората от двете групи, които си задават гореспоменатите въпроси, са нищожно малък процент. В мнозинството от забавляващите се тези “клозетни бисери” са само скромен принос към всеобхватната чалга, превзела вкуса на цели поколения. Те се развеселяват с нея в чалготеките също толкова ентусиазирано, както и в политиката. За по-големия процент от хората, подслушванията са нещо, което се случва вечер „от телевизора“, по време на новинарските емисии.

Червените кохорти логично са възмутени, а симпатизантите на Бойко – възхитени. За тях той е идол, тъй като може да каже на всеки какво, кога и как да направи. Няма значение дали е министър, прокурор, депутат, съдия... Важното е да има един, който да „казва“ и всички „други“ да го слушат и да изпълняват. Под „други“ става въпрос за хора с постове, хора от елита.

Демократичният принцип за разделението между властите и тяхната независимост, в случая нямат никакво значение. Нещо повече – възхитените симпатизанти не искат група от хора да управляват, искат един човек. Един, който да накаже „лошите“ и да награди „добрите“. Пък дори и да го подслушват докато го прави.