“Жалко, чудеса и той не може да направи, но поне не като предишните” – това е фигурата в масовото съзнание, която крепи Симеон през първите 400 дни, които се закръглят утре. Ще го крепи и през вторите.

Обратният сценарий – политическо прекрояване (разбирай алхимия) е възможен само не под напора на народните маси, а през интересите на една група:
- представяща се за най-патриотичната и най-знаещата;
- разполагаща с все повече пари и власт поради купения “съдия на мача”;
- имаща сериозни трудности с публичната си и законова легитимация и с бившата си принадлежност към бивши служби.

Всъщност май стана неприлично де се каже добра дума за правителството и царя. Ако страничен наблюдател изчете какво се пише и говори, ще остане с впечатлението, че 12 години преди Симеон са ни управлявали все гении и факири, големи майстори в занаята. Та сега изведнъж, видите ли, ни се паднал аджамия. “Ега ти държавата, в която може да съм министър” – бе възкликнал един от тези бивши “гении”.

Оценяването винаги е сравняване – било с бъдещето, с еталона; било с миналото, с опита, с постигнатото.

Всяко сравнение от гледна точка на желаното (т.е. на Европа) след 10 ноември 1989г. обаче е отчайващо. Всички правителства досега са увеличавали икономическата дистанция от Стария континент. И фактът, че митичният Бен Ладен е на път да ни вкара поне в НАТО, изобщо не бива да заблуждава, че сме постигнали кой знае какво по време на прехода, освен че не се избихме помежду си, както някои съседи.

Впрочем, политиците успешно постигнаха разрушенията с мирни средства.

В това отношение те сринаха България много по-успешно, отколкото НАТО Сърбия: без нито една умна или глупава бомба. Заедно с това успешно ликвидираха средната класа като масова опора на обществото и ако сме живи, докато я изградим отново, берекет версин.

И сега за пръв път имаме министър-председател (само Луканов за кратко е изключение), който не е необходимо да се доказва, че е европеец.

Напротив, доста европейци имат да се доказват пред него. Същото важи и за поне половината членове от правителството – за Паси, за Велчев, за Василев, за Кунева, за Ковачев, за Паскалев ...

Кога с лекота е могло да се изброят толкова много имена на министри? Не искам да припомням съставите на предишни кабинети, тъй като засегнатите неграмотници, крадци и маниаци вероятно ще заведат десетки дела. Но публиката ги помни и ги изгони от сцената. А колкото до очевадно провалящите се Атанасов и Абрашев, то пак щастие е, че засега са само двама.

От друга страна, песимизмът и недоверието наистина растат.

Затова редица анализатори с отчетливи политически пристрастия и армия провалили се политици и синдикалисти се надпреварват да обясняват в кой точно от близките месеци правителството щяло да падне, защото народът бил недоволен.

Излишно е да се впускам в анализ на революционния устрем на българина. Известен факт е отсъствието му поради векове на разкъсани обществени връзки, изродили се до добре познатата ни “втора мрежа”.

Новото състояние на масовото съзнание, което пропагандаторите на народния бунт не виждат, е смъртта на илюзиите за икономическо чудо или бързо подобрение.

Съживяването на икономиката чрез държавата или чрез приватизацията в нашия български вариант доведоха до аутопсия. Вотът от миналото лято бе последен вопъл на надежда.

Днес вече е невъзможно да излъжеш който и да било сънародник в каквато и да било теория за масов просперитет.

Тогава какъв е изборът?
- Да върне на власт червени алхимици и некадърници,
- Или сини наглеци и крадци,
- Или всички тях заедно,
- ИЛИ да остави царя да управлява, пък макар и със странен стил.

Какъв е един от непоправимите дефекти на поне 90% от така наричащия себе си политически елит (понеже той е напълно самозван)? Тоталната кастрация на способността му да различава почтено от непочтено, достойно от недостойно, в крайна сметка – боклука от стойността.

Но като че ли и това се променя: за първи път от риториката и на червените, и на сините отсъства познатото до болка “стани да седна”. Защото и те знаят вече много добре, че като седнат, нищо добро на хората не носят. Е, сили да се извинят още не събират, но обелват и по някоя думичка за грешки ...

Претенциите на избирателя към политика вече са съвсем, ама съвсем скромни – да не е кретен, да не е наглед и крадец. Оказва се, че благодарение на великодушието на съветската армия в чужбина се намери единичен екземпляр, оцелял 50 години в изкуствена среда.

Верните ходове на царя са няколко и те вече са напипани. Стига самият премиер да действа по-решително и да обяснява по-убедително.
1. Най-корумпираната част от обществото ни – правораздавателната, час по-скоро трябва да бъде прочистена из основи дори да се наложи да назначим чужденци съдии и полицаи.
2. Въпрос на живот и смърт за властта е да удари силно кралите от високите върхове на политиката. Без това връщане на чувството за справедливост е невъзможно.
3. Приватизационни сделки трябва да се развалят!

Глупости са приказките, че това щяло да влоши икономическия климат. Напротив, инвестира се там, където има закон с желязна последователност. Не става дума за лов на вещици, нито за жестокост в наказанията, а за прекъсване на онази магически безнаказаност, която вече 13 години изражда политиката.

Дори и само тези проблеми да реши Симеон, управлението му ще е по-полезно и успешно от всички досега.

Колкото до споменатата група – за нея наскоро говори ген. Бойко Борисов, макар че и той доста оплетено се опита да обясни кои точно са те.

Те са онези, които разполагат с депутати и с пропагандни ресурси за вдигане на шум до Бога, та под претекста за обществено благо да увеличават собственото. В което няма нищо ненормално, след като 7 и кусур милиона балъци май нямат нищо против това да става за тяхна сметка.

Оттам и апокалипсисът с продажбата на “Булгартабак”. Но именно тя може да се окаже отправната точка към оздравяване на България. Защото правителството за пръв път демонстрира решителност и твърдост.

Продължили по този път, дори и бури да има наесен в парламента, то ще успее.

Кънчо Стойчев
в-к “24 часа”, 26 август 2002г.