Продължение…

---

Продължиха и санкциите върху Ирак. Нито един от тези методи не даде резултат. Но Клинтън не се отказа от нито един, въпреки тяхната безрезултатност, защото нямаше алтернативи. Той не искаше да покаже слабост, за да не окуражи Саддам. Патрулирането продължи със спорадични бомбардировки.
При положение, че САЩ са въвлечени във военни действия срещу Ирак повече от едно десетилетие, естествено е първата външнополитическа тема, по която е заседавала администрацията на Буш, да бъде Ирак. Какво друго? Буш споделяше виждането на предишните двама президенти, че прекратяване на действията е невъзможно, и че свалянето на режима на Хюсеин е първостепенна цел на САЩ. Новата администрация явно вече е обсъждала как да приключи политиката за Ирак на един по-ранен етап. И работейки върху своята стратегия, тя вероятно е забелязала, че политиката на Клинтън не може да реализира американските цели. Да се продължава би означавало да се пилеят военните и разузнавателни ресурси на САЩ. Тогава оставаше само един изход - да се засилят военните действия, най-сигурното от които би била инвазия на страната.
Политиката на Клинтън не можеше да продължава вечно. Част от анализаторите твърдяха, че след като САЩ не могат просто да изоставят започнатото, единственото, което им остава, е
да завземат страната
Така мислеха няколко души и един от тях очевидно е бил Доналд Ръмсфелд. Най-интересното е, че по онова време техните виждания не бяха приети. Буш реши да продължи по подразбиране политиката на Клинтън за Ирак.
Тази позиция може да се оцени като правилна. Но с не по-малък успех може да се твърди, че е била неправилна. Може да се каже например, че Буш е продължавал една вече провалила се външна политика, започната от неговия баща. Но да се твърди, че администрацията на Буш е била неразумно обсебена от мисълта на сваля Хюсеин, предвид контекста, в който беше поставена от политиката на Клинтън и Буш-старши, означава да изопачаваме фактите.
Ако администрацията на Буш е била обзета от нещо, това беше Китай. Когато Доналд Ръмсфелд стана министър на отбраната, той каза, че фокус на американската отбранителна политика става Азия. По най-бързия начин бяха разработени планове за дислоциране на войски там. До 11 септември 2001 г, имаше само едно доминиращо събитие - кризата в отношенията с Китай заради свалянето на самолета EP-3 над остров Хайнан.
Същото може да се каже по повод обвиненията, че Буш пренебрегнал заплахата от страна на Ал Кайда. Тук са налице системни провали както при Клинтън, така и при Буш. И двамата не вземаха достатъчно сериозно радикалните ислямисти. Грешката се дължи отчасти на начина, по който ЦРУ събираше и анализираше данни. Част от грешките бяха допуснати от
експертите по тероризма
които днес критикуват Буш. Установяваме, че те са предупреждавали за Ал Кайда. Но се оказва, че през цялата си кариера те са предупреждавали за толкова много други терористични групи, че е било наистина трудно да се отсее истината от фантастиката. Прекалено много пъти вече бяха викали "Вълк!"
И Буш, и Клинтън разглеждаха Ал Кайда като наследник на пакистанското терористично движение от 70-те и 80-те години на 20-ти век. Какво правеше то? Днес ще взриви няколко бомби тук, утре ще избие няколко десетки граждани там, после ще отвлече самолет, за да поставя искания. То беше преди всичко един досаден дразнител, което е доста по-различно от стратегическа заплаха.
Подценяването на Ал Кайда представлява
системна слабост,
която тръгва от ЦРУ и свършва в американското общество. Не можем да си спомним никакво обществено брожение след терористичните атаки срещу Кулите Хобар в Саудитска Арабия, американските посолства в Източна Африка, или разрушителя Коул в Йемен, а при всички тях загинаха американци. Като нация САЩ приеха спокойно опасността. Със своето бездействие Клинтън просто вървеше след общественото мнение в САЩ.
Срещу Джордж У. Буш могат да бъдат отправени две легитимни обвинения. Първо, макар да знаеше, че клинтъновата политика срещу Ирак и Ал Кайда бе неефективна, той я продължи с надеждата, че ще дойде момент, когато ще може да действа при ниска степен на риска и малко разходи. Но Осама бин Ладен се оказа прекалено интелигентен и не му предостави такъв момент.
Най-сериозното обвинение срещу Буш е, че след 11 септември той не прекрои радикално своята екип с оглед на започналата война. Но да държим отговорен Буш, че за осем месеца не е успял да обезвреди Ал Кайда, при положение, че Клинтън не можа да го направи цели осем години, да не говорим за отговорността на Рейгън и Картър, които подкрепяха и насърчаваха военния ислям, би било странно. Събитията на 11 септември са били планирани още при Клинтън. Това не е аргумент в полза на Клинтън или Буш. При настроенията в страната друг едва ли би действал по-различно от тях. Който от тях да беше предложил инвазия на Афганистан преди 11 септември, щеше да бъде освидетелстван като ненормален. Проблемът беше в манталитета на американския народ, който след студената война повярва, че светът е станал безопасно място и че всеки, който твърди обратното, е паникьор или ексцентрик.
Събитията на 11 септември представляват системен провал на цялата нация, за която и демократите, и републиканците са еднакво виновни. Буш се провали. Той не можа да намери един Нимиц, който да поеме управлението на ЦРУ. За всички останали провали Буш дели отговорността със своя предшественик и с всички нас.
Агенция Стратфор
в-к “Монитор”