В средата на ноември 2013 г. в България има хора, които мразят правителството, други, които мразят предишното, и трети, които мразят следващото.

Четвърти мразят президента, пети мразят ГЕРБ, шести мразят БСП-ДПС-"Атака" (като цяло и поединично), седми мразят всички партии в парламента, осми мразят просто всички партии...

От друга страна много от политическите ни лидери се мразят - искрено и лично. Политическите битки наливат масло в огъня.

Едни избиратели мразят Сорос, други - Путин. Едни не харесват шистовия газ, други - "Южен поток". Силно мразени са олигарсите, а някои мразят специално офшорните олигарси.

Едни са настроени срещу пенсионерите, други - срещу студентите. Има омраза към бежанците и към чужденците, които ще ни изкупят земята. А, някои мразят пушачите, а други - непушачите. Извинете, ако съм пропуснал нещо в инфраструктурата
на омразата. Омразата е шумна (през медии и социални мрежи). Най-малка или може би най-мълчалива е групата на хората, които се опитват да си представят общото ни бъдеще като нация (в следващите 20 години) и какво следва оттук нататък (в следващите 12 месеца).

Единственият смислен начин да спадне нивото на омразата и разделението е да се води разговор. Разговор обаче не се води. От едната страна процъфтява жанрът "реформаторски романтизъм", ценностни размишления с елементи на обвинителен патос и надежда, че Доброто някак си побеждава, защото...ами така трябва.

От другата страна струи соцреализъм. И сборният ефект е, че в политическата мъгла се чуват най-вече крясъци, усилени от ефекта на социалните мрежи.

Какъв може да е резултатът от всичко това?

1. Крайностите трупат сили.
Всеобщата омраза яде подкрепата за мейнстрийм партиите, леви, десни и либерални - тези, които през миналите две десетилетия се настаниха насред политическия терен. Това отваря ниша за нови леви да излязат отляво на БСП. И за крайнодесни и популисти да изскочат... всъщност да изскочат в гръб на целия политически истаблишмънт. Неслучайно вече се появи НПБ, нещо като български аналог на гръцката "Златна зора".

2. Нестабилни мнозинства.
Следващият парламент, когато и да се роди, изглежда ще е по-разпокъсан от сегашния. Ако в него има две по-големи групи - БСП и ГЕРБ, и няколко по-малки, тъкмо ролята на тези по-малки ще е ключово важна, за да се сглоби мнозинство. Това не вещае кой знае каква стабилност и на следващото управление.

3. Омразата към богатите, към елитите, изобщо към всички, които са по телевизора, ще се засилва.


4. Възход на конспиративните теории. В политическата мъгла все повече ще крепнат едни неприятни подозрения кой кръг кои точно конци дърпа.

5. Правителството ще е принудено все повече да дава от бюджета, защото, когато има риск на улицата да излязат миньори, полицаи, лекари и т.н., само бюджетни инжекции решават проблема. И понеже това качва разходите, кой знае,
току-виж има озитивен ефект - властта да направи реформи, които да увеличат приходите.

6. Обречени на още десетилетия преход?
Покрай годишнината от 10 ноември пак се гневяхме защо и как последните 24 години минаха в несправедлив и мъчителен преход. Всъщност основите на този живот и на тази държавност бяха поставени през 1989-1991 г. - конфронтация, омраза, противопоставяне. Тогава страната се беше разделила на две - синя и червена. Нямаше обща идея за бъдещето. Пилееше се национална енергия. И тарикатите се възползваха
от мъглата на двуполюсните политически битки, за да вземат, каквото могат, като икономически ресурс.

Сега времената са други, разбира се, но някои от нещата се повтарят. Разделението, липсата на обща идея, план за бъдещето. Това, уви, вещае, че преходът може да си продължи още две десетилетия все в същия дух.

Юри Велев, 24chasa.bg