Кулминацията на българската промяна дойде след Виденовата зима и хиперинфлацията

Противоречива дата ли е 10 януари 1997 година? На този въпрос предстои да отговорят историците. Оттогава насам минаха 28 години и страстите на българите, които бяха участници и свидетели на тези събития са още горещи.
Какво се случи тогава и защо то и днес може да загрее спомените до червено?

Есента на 1996 година и началото на 1997 година са кулминацията от едно драматично време. През 90-те години промяната, започнала на 10 ноември 1989 година, си пробива път и се налага през яростно противопоставяне на две основни политически сили – БСП, наследник на комунистическата партия, и СДС – коалицията, създадена  непосредствено след промяната.

В България, за разлика от други източноевропейски страни, социалистическата партия, приемник на компартията, е силна.
През 1994 година тя отново печели парламентарните избори, а начело на БСП и на държавата е младият Жан Виденов.

Към края на 1996 година обаче в БСП започват трусове, като е поискана оставката на Виденов. На 21 декември тя става факт – и като премиер, и като лидер на социалистите, а партията като председател на Висшия съвет на БСП поема Георги Първанов.

Кой обаче ще поеме държавата?

На 28 декември 1996 г. НС приема оставката на правителството „Виденов“.  
Според Конституцията държавният глава трябва да връчи мандат за съставяне на ново правителство на първата политическа сила, а това е БСП. През януари обаче предстои смяна на „Дондуков“ 2 – президентът Желю Желев трябва да предаде щафетата на избрания за държавен глава с листата на СДС Петър Стоянов.

В същото време икономическото и финансовото положение на България е катастрофално.
Факт са вече банковите фалити, където заедно с финансовата институция „потъват“ и спестяванията на българите. Инфлацията е жестока, като курсът долар-лев гони 1 към 3000, а средната заплата се изчислява на няма и 10 долара. Но процесът има и друга страна – в мътното време се раждат кредитните милионери, „избраните“, които източват банките.

И в политически, и в социален план звездите се подреждат в полза на българската опозиция. Още през декември тя внася в парламента проект за Декларация на националното спасение с ясни искания: въвеждане на валутен борд; сключване на споразумение с МВФ и Световната банка за провеждане на структурни реформи; разпускане на парламента и провеждане на предсрочни парламентарни избори.

Отхвърлена няколко пъти от ПГ на левицата, декларацията е на вниманието на 37-ия парламент и на 10 януари – ден, в която опозицията организира протест пред Народното събрание.
Още едно събитие изгражда характера на този ден. На 8 януари парламентарната група на социалистите е номинирала за нов премиер Николай Добрев, тогава вътрешен министър в оставка. Очевидно е, че в социалистическата партия доминира нагласата мандатът за правителство да бъде реализиран.

Призивите на СДС и на недоволните граждани за отказ на БСП от мандата и поемане към предсрочни избори стават все по-актуални и все по-настоятелни.

На 10 януари парламентът е блокиран от протестиращи.

Сред недоволните граждани са и лидерите на опозицията, които биват посрещани радушно. За разлика от депутатите на БСП, които няма как без риск да напуснат сградата на НС. Това, впрочем, прави депутатът от БСП и бивш вътрешен министър Любомир Начев (1954-2006). Години наред битува версията, че излизането на Начев от сградата на парламента вбесява демонстрантите. То било провокацията, сигналният изстрел, след който напрежението ескалира до брутални сцени.

Граждани чупят стъкла и витрини, атакуват полицаи, вътрешният министър Добрев едва успява да стигне до входа на НС, пазен с щитове от служители на МВР, а часове по-късно започва и кулминацията – щурмът на парламента.

Кадри от събитията много ясно показват, че лидерите на опозицията, както и избраният за президент Петър Стоянов призовават гражданите да се въздържат от насилие.

Стефан Софиянски, тогава кмет на София, разказва: „С отец Инокентий и с Красимир Петров – шефа на СДВР, се бяхме хванали и успявахме леко да отблъскваме хората, които искаха да влязат в НС. Те ни познаваха и имаха респект, но в един момент избухна димка и Краси Петров каза: „Бягайте!“

Следват серия от събития, които още тогава разделят обществото. Част от протестиращите нахлуват в сградата, погромът на българския парламент е факт. В кулоарите се носи мирисът на сълзотворен газ. В тъмните часове полицията успява да евакуира депутатите от БСП, които са в стрес. „Главите между краката, чантите отгоре“, дават указания служителите на МВР на народните представители, които се качват в автобусите.  

Отново в тъмните часове, вече на 11 януари, полицията тръгва срещу демонстрантите. В подкрепа на столичните служители са извикани и подкрепления от страната. Широк периметър около Народното събрание е разчистен от граждани, мнозина са пострадалите. Сред тях е и депутатът от опозицията, бивш премиер и бъдещ конституционен съдия, Филип Димитров.

След полунощ БТА разпространява обръщение на президента (1991-1997) Желю Желев. В него се казва следното: „Бях пред парламента, влизах също и в парламента, пред парламента има насъбрани много млади хора, които искат предсрочни избори и промяна. Аз предупреждавах в продължение на втора година, че така, както отиват нещата, в България събитията могат да излязат извън контрол. Това вече стана, това вече е факт. Цялата вина за това носи парламентарната група на БСП и парламентарното управление у нас. Аз поддържам протестите на гражданите, които излизат по улиците на големите градове, след като са докарани до това свръхмизерно и унизително положение, че трябва да протестират. С това те доказват, че са граждани и хора с достойнство. Не одобрявам насилието и рушенето, то не служи на демокрацията. Призовавам към ред и законност. При тази обстановка аз утре няма да връча мандат за съставяне на ново правителство. Свиквам Консултативния съвет за национална сигурност.“

Протестите продължават през целия януари, като искането за нови избори е водещо. На 4 февруари лидерът на БСП Георги Първанов и номинираният за премиер Николай Добрев връщат на президента Петър Стоянов мандата за съставяне на правителство на Демократичната левица.

В спомените си пък президентът (1997-2002) Стоянов пише по повод 4 февруари: „Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Хората бяха на улицата около месец, бяха изтощени и изнервени и дори озлобени от отказа на БСП да слезе от властта. Това беше реакция не само срещу кабинета на Жан Виденов. Това беше реакция и срещу всичките онези 45 години на унизителен комунизъм в България.
Беше нашата закъсняла Пражка пролет. Всеки ден ходех при хората и знаех, че само една искра е достатъчна, за да се стигне до непредвидими последици. Представяш ли си, ако един провокатор кажеше пред студентите на Орлов мост, че полицията бие техни колеги в Пловдив или Дупница, какво можеше да стане? Или ако някой запалеше кола, или хвърлеше камък срещу витрина – бяхме на ръба на гражданска война. Ако БСП бе съставила ново правителство, точно това можеше да се случи.

Много пъти съм си мислил дали някой не е желал точно този сценарий. Страна, хвърлена в хаос и отдалечаваща се от НАТО и ЕС за десетилетия, а може би завинаги, както сега това се случва с някои държави от бивша Югославия.
Затова искрено се надявах в БСП да проявят разум и да се откажат от мандата, да забравят идеите си за коалиционно правителство, просто да си отидат от властта.”

Според разказа на Стоянов в рамките на Консултативния съвет Първанов и Добрев са се отказали от решението да се състави второ правителство на БСП.

На 12 февруари Стоянов издава указ №100, с който назначава служебното правителство с премиер Стефан Софиянски.
Първите му решение: въвеждане на валутния борд и депозиране на искането на България да стане пълноправен член на НАТО.

И днес публично се лансират полярни становища – едни помнят погрома над парламента и слагат акцент върху насилието. Други са категорични, че на 10 януари е извършена българската нежна/цветна революция.
Че сред протестиращите има и провокатори, изглежда вън от съмнение. Чии интереси обслужват те обаче засега остава въпрос с отворен край.

Безспорно е друго: след 10 януари 1997 година опозицията спечели категорично парламентарните избори, а правителството на ОДС управлява цял мандат - време, през което страната ни направи категоричния избор към Запада, към ЕС и НАТО.