Оборище е и едно от местата, които показват колко погрешно е Априлското въстание да се мисли като чисто стихиен изблик. Представителите пристигат уж за панагюрския пазар и тайно се изтеглят към скритото място в планината. Пътищата и сборният пункт са пазени от стотици въстаници. Край рекичката къкрят казани за храна, а за реда и безопасността е помислено предварително. Атмосферата е въодушевена, но и напрегната.

Поп Грую заклева присъстващите с кръст и сабя. Бенковски пристига с щаба си и е посрещнат с викове "Да живее!", с пушечни изстрели и с онази смес от тържественост и приближаваща опасност, която вече подсказва, че решенията тук няма да останат само на думи.

Паметникът в местността Оборище с имената на участниците в събранието, 1930 г. Снимка: "Изгубената България"

На Оборище обаче няма единодушие. Напротив - там ясно се вижда и силата, и драмата на българското революционно дело. Георги Бенковски и хората около него настояват да не се губи време. Те искат въстанието да избухне на 1 май, или най-късно около празника на светите Кирил и Методий.

Срещу тях застават по-предпазливи гласове, най-вече панагюрци и хора като Павел Бобеков, които предупреждават, че народът е слабо въоръжен, че другите окръзи още не са готови и че прибързването може да се окаже фатално. Има и вести, че в Търново, Сливен и Враца почти нищо още не е подготвено. Други апостоли смятат, че трябва да се чака Сърбия да влезе във война.

Участници в Априлското въстание при откриването на паметника на Оборище през 1928 г. Снимка: "Изгубената България"

Това колебание не е малодушие, а трезва преценка. Именно затова Оборище е толкова важно - то показва, че въстанието не е плод на единна еуфория, а на труден избор, направен при съзнание за риска. В крайна сметка Бенковски получава пълномощия и на практика става главен разпоредник и главнокомандващ с почти неограничени права. След заседанията дванадесетчленна комисия, превърнала се във "Временно правителство", решава въстанието да избухне на 1 май, да обхване Панагюрище, Копривщица, Карлово, Перущица, Брацигово, Батак и гара Еледжик, да бъдат прекъснати железопътни връзки и разрушени важни мостове.

Калъчевият мост в Копривщица, на който гръмва първата пушка на Априлското въстание. Снимка: "Изгубената България"

Наред с това в решенията на Оборище има нещо, което и днес заслужава внимание. Забраняват се убийствата на мирни турци, палежите на домовете им и ограбването на имота им. Формулирана е и крайна санкция: който си позволи насилие над жена, грабеж, убиване на мирни турци, предателство или неподчинение на Временното правителство, "се застрелва с 6 куршума".

Това е изключително показателен детайл. Водачите на въстанието ясно разбират, че ако българската кауза иска да бъде възприета като справедлива, тя трябва да наложи и собствен нравствен кодекс. Насилието не е оставено на произвола на тълпата. Още преди въстанието да е избухнало, има съзнание, че борбата за свобода не може да бъде оправдание за беззаконие.

Честване годишнина от въстанието Снимка: "Изгубената България"

Историята обаче тръгва по-бързо от плановете. Османските власти са осведомени за готвеното въстание и изпращат заптиета в Копривщица и Панагюрище, за да арестуват ръководителите. Именно тогава решенията от Оборище влизат в действие по неочакван начин. На 20 април 1876 г. Тодор Каблешков свиква комитета в Копривщица, съзаклятниците решават да не чакат повече, и въстанието е обявено преждевременно.

Тук започва един от най-драматичните и най-ярки епизоди в българската история.

Копривщица Снимка: "Изгубената България"

Тодор Каблешков е сред онези фигури, в които краткият живот изглежда удивително изпълнен със смисъл. Роден в заможно копривщенско семейство, той минава през Пловдив и Цариград, учи в Галатасарайския лицей - елитно османско училище, в което преподават французи и в което западните идеи оставят силен отпечатък върху учащите се. После работи по железницата на барон Хирш, стига до поста началник на гара Белово и добре опознава както модерната инфраструктура на империята, така и реалното състояние на страната и народа.

Този път е важен, защото Каблешков не е романтичен мечтател, откъснат от действителността. Той познава системата отвътре, владее езици, има административен опит, вижда механизмите на империята. И въпреки това избира да се върне в Копривщица и да се отдаде на революционна работа.

Тодор Каблешков Снимка: "Изгубената България"

На 20 април сутринта, когато Неджиб ага пристига, за да извърши арести, Каблешков и съратниците му вече разбират, че време няма. Заптието Кара Хасан е убит, клепалата и камбаните зазвъняват, въоръженият народ обкръжава конака, знамето със златогривия лъв и надпис "Свобода или смърт" се развява, а въстанието е вече факт. Именно тогава Каблешков пише писмото, което ще остане в историята като Кървавото писмо - написано с кръвта на убития мюдюрин и изпратено до Бенковски в Панагюрище.

Георги Бенковски Снимка: "Изгубената България"

Силата на това писмо не е само в неговата драматичност. То е акт на политическо и психологическо действие. Каблешков не просто съобщава за началото. Той тласка събитията напред, превръща ги в необратими. Думите му са зов, но и заповед към останалите: ако са истински апостоли на свободата, да последват примера на Копривщица. Когато писмото стига до Панагюрище, Бенковски и другарите му избухват в сълзи и възторг, а въстанието избухва и там.

Текстът на Кървавото писмо, написано от Каблешков, е издялан в камък. Снимка: "Изгубената България"

Не по-малко важно е и онова, което по-късно се свързва с името на Каблешков: че той не е очаквал победа в чисто военния смисъл. Прословутите му думи "Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа" съдържат същността на политическия замисъл зад въстанието.

За водачите му е ясно, че пряката победа срещу империята е почти невъзможна. Но е възможно друго - българската трагедия да стане видима, да предизвика международна реакция, да превърне българския въпрос в европейски въпрос. В този смисъл Каблешков е не само човек на импулса, а и човек на историческата перспектива.

Тодор Каблешков Снимка: "Изгубената България"

Паметта за него, съхранена и в по-късни свидетелства като спомените на Михаил Маджаров, допълва образа му по човешки. Болнав, блед, нервен, със слабо здраве, но с живи маниери и силен темперамент, той не изглежда като естествен воин. И точно това прави присъствието му толкова силно. Той не е рожба на грубата сила, а на волята. Дори преди бягството от Копривщица мисли за близките си, за дома си, за последиците.

След залавянето му и отвеждането към Пловдив той избира да се самоубие в затвора в Габрово, за да не остави тялото му да бъде унижавано след обесване. Тази смърт също влиза в пантеона на въстанието - не като поза, а като последен акт на контрол върху собствената съдба.

Бачо Киро Снимка: "Изгубената България"

В същото време в Търновския край въстанието придобива друг, не по-малко драматичен облик. В Дряновския манастир Бачо Киро застава редом до поп Харитон и се превръща в една от най-ярките фигури на саможертвата. Там изборът вече не е между победа и поражение, а между отстъпление и достойнство. Бачо Киро тръгва към края си съзнателно - не като човек, който се надява да оцелее, а като човек, който знае защо е тръгнал.

Участници в четата на поп Харитон и Бачо Киро, доживели Освобождението и заснети в края на XIX в. Снимка: "Изгубената България"

Ако Каблешков е фигурата на ранния удар, на сигнала и решението, Цанко Дюстабанов е една от най-сложните и най-впечатляващите фигури на въстанието отвъд Четвърти окръг. Дюстабанов не е типичен заговорник. Произхожда от стар и знатен габровски род, свързан с Априловата фамилия. Самоук, но блестящо способен, владее турски, френски, италиански, гръцки, а по-късно и английски. Работи в съдилището, в училищното настоятелство, следи европейската преса, чете много, интересува се от законодателство, политика и обществен живот.

Пренасяне костите на Тодор Каблешков от Габрово в Копривщица., август 1883 г. Мъжът, стоящ отдясно на портрета на Каблешков, с "лъвския знак" на шапката, е Георги Тиханек - човекът, изстрелял първата пушка на Априлското въстание. Снимка: "Изгубената България"

Именно това го прави особено интересен. Дълго време той не вярва в успеха на революционния път. Смята, че българите трябва да укрепнат чрез просвета, култура, стопанско развитие и постепенно политическо израстване. Страхува се, че едно въстание ще унищожи именно най-ценното - училищата, църквите, интелигенцията, икономическото издигане на народа. В този смисъл Дюстабанов е човек на трезвата преценка и не е естествен член на революционния комитет.

Портрети на дейци на Габровското въстание. Еким Цанков е обесен заедно с Дюстабанов на 15 юни 1876 г., а Тотю Иванов, след като е предаден, е преследван и убит от заптиета на 28 май с.г. Снимка: "Изгубената България"

Но когато през април 1876 г. вече е изправен пред готовото решение на заговорниците, той формулира един от най-честните и най-проникновени отговори в цялата история на въстанието. Казват му какво се готви, посвещават го в плана, и той отвръща, че пред него има две възможности: или да ги предаде на властта, или да тръгне с тях. Избира второто.

После добавя онези знаменити думи, че с въстанието България няма да бъде освободена, "но ще научим българина поне да знае как да мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем възможност на Русия да дигне гюрюлтията".

Надпис в Соколския манастир край Габрово Снимка: "Изгубената България"

В този кратък пасаж има изключителна историческа яснота. Дюстабанов не влиза в бунта от наивност. Напротив - влиза в него въпреки трезвата си увереност, че непосредствен успех няма да има. И точно това го превръща в една от най-благородните фигури на Априлското въстание. Той поема жертвата съзнателно.

Оцелелите въстаници от четата на поп Харитон и Бачо Киро, заснети през 1926 г. - по случай 50-ата годишнина от Априлското въстание Снимка: "Изгубената България"

На 1 май вечерта четата вече е събрана при Соколския манастир. Биографите му оставят и ярък портрет: висок, строен, с широкo чело, проницателни очи, железен характер, облечен в бели шаечени дрехи с червен гайтан, въоръжен със сабя, револвер, пушка и бинокъл. Това е образът на човек, който излиза от града не просто като въстаник, а като водач, приел ролята си до край.

На една от страните на паметника е изписано името и на Цанко Дюстабанов Снимка: "Изгубената България"

Следват боевете при Батошево, Кръвеник, Ново село, Марагидик. Дюстабанов е тежко ранен, заловен след предателство и откаран в Търново. От бойното поле дори успява да изпрати писмо, в което настоява габровският комитет да даде гласност на турските зверства чрез европейската преса и да отправи апел към християнска Европа за защита на българския народ. Това отново показва колко дълбоко в съзнанието на водачите стои международният отзвук като част от смисъла на въстанието.

Пред съда Дюстабанов се държи със спокойствие, което впечатлява дори противниците му. Речта му е сред най-силните свидетелства за политическото самосъзнание на българските въстаници. Той казва на османските съдници, че отлично знае силата на тяхната държава, войската и оръжието им, и че не очаква със сила да ги надвие. Но знае и друго - че именно зверствата след въстанието ще компрометират империята пред "образования свят", а целта на въстаниците вече е постигната. "Бъдете известени, че ние победихме" - това е едно от най-дръзките изречения в цялата история на Априлското въстание.

Паметник на Цанко Дюстабанов в Габрово, издигнат през 1966 г. Снимка: "Изгубената България"

То не е реторика. То е ясно разбиране, че политическият ефект от въстанието надхвърля военния му край.

На бесилката Дюстабанов запазва същото достойнство. Когато го питат къде иска да бъде изпълнена присъдата - в Търново или в Габрово, той избира Търново, защото като по-голям град щяло да бъде "по-салтанатлия". Отказва молитва от свещеника, раздава парите си, сбогува се и се качва с твърда стъпка на бесилката с думите: "Бесилката не е позорна за мене!" Това е не просто геройство. Това е съзнателно превръщане на личната смърт в нравствена победа.

Стефан Караджа Снимка: "Изгубената България"

Този дух има своите корени по-рано. В лицето на Стефан Караджа и Хаджи Димитър той вече е намерил израз. Караджата казва ясно - никой не ги е изпратил, те сами са тръгнали да се бият за правдата на народа. Именно тази вътрешна свобода прави възможно и въстанието от 1876 година.

Отделните личности правят историята на въстанието жива, но големият му ефект идва от последиците. След потушаването на въстанието идват Батак, Перущица, Панагюрище и десетки други места, където насилието придобива размер, който вече не може да бъде премълчан. Тъкмо това вкарва българската тема в европейската преса, дипломация и обществено мнение. Пътят към международното разследване, към реакциите на европейски журналисти и дипломати, към пренареждането на Източния въпрос минава именно през уж "неуспешното" въстание.

Хаджи Димитър (1840 - 1868) – един от най-значимите войводи в българската история, съратник на Стефан Караджа Снимка: "Изгубената България"

Тук идва и фигурата на Христо Ботев - човекът, в когото Априлското въстание среща не само своя поетичен, но и своя нравствен връх. При Ботев няма разстояние между мисъл и действие. Тъкмо затова неговото присъствие в националната памет е толкова силно. "Моята молитва" не е просто литературен текст и в никакъв случай не е традиционна молитва.

Христо Ботев, Никола Славков и Иван Драсов в Румъния, 1875 г. Снимка: "Изгубената България"

Тя е категорично отхвърляне на лицемерието, на фалшивия морал, на подчинението, представяно като добродетел. В нея свободата не е политически лозунг, а висша мярка за истина и чест. Когато през май 1876 г. Ботев стъпва на българския бряг с четата си, това вече не е жест на романтичен порив, а продължение на една отдавна заявена вътрешна позиция. Той знае много добре какво се е случило в Четвърти революционен окръг, знае, че въстанието е удавено в кръв и че шансовете за успех са нищожни. И все пак идва. Именно в това е тежестта на неговия избор.

Смъртта му, около която и до днес има спорове и версии, само усилва символното му присъствие. Историческата подробност остава важна, но по-важно е друго: Ботев се превръща в лицето на едно поколение, за което свободата не е предмет на преговори, а пределна граница на човешкото достойнство.

Черепи на Ботеви четници, съхранени и погребани в двора на църквата “Св. св. Козма и Дамян“ в с .Скравена. През 1982 г. са пренесени в новоизградения паметник-костница в селото. Снимка: "Изгубената България"

След погрома над въстанието обаче идва моментът, в който българската трагедия престава да бъде само българска. Батак се превръща в най-страшния знак за това. Там насилието достига такава степен, че вече не може да бъде обяснено с военна разправа или с потушаване на бунт. То излиза извън всякаква мярка и именно затова предизвиква международен шок. Разказите за избитите хора, за опожарените домове, за църквите, превърнати в гробници, започват да се разпространяват далеч извън пределите на Османската империя. Българският въпрос вече не е локална тема, а нравствено изпитание за Европа.

Най-старият паметник на Христо Ботев е издигнат на централния площад във Враца. Открит е тържествено на 27 май 1890 г. от Н. В. Княз Фердинанд и Стефан Стамболов. Демонтиран е през 1955 г. Днес фигурата се съхранява в Историческия музей на града Снимка: "Изгубената България"

Именно това са предвиждали, макар и по различен начин, хора като Каблешков и Дюстабанов - че гърмежът на въстанието трябва да стигне до ушите на света, а жестокостта след него ще направи невъзможно мълчанието. От този момент насетне българската кауза започва да се движи не само от четите, комитетите и апостолите, а и от международния натиск, от журналистическите свидетелства, от дипломатическите доклади, от възмущението на общественото мнение. Именно Батак, колкото и тежко да е това за националната памет, се превръща в повратната точка, след която Османската империя вече не може да представя българския въпрос като вътрешен проблем, лишен от външно значение.

Кочо Чистеменски в средата (Кочо Кундурджията-Чизмаря, 1840-1876), революционер, загинал в Априлското въстание, жертвайки себе си и семейството, за да не попадне жив в ръцете на турците в обсадената църква "Св. Архангели Гавраил и Михаил" в Перущица. Пловдив, около 1875 г. Снимка: "Изгубената България"

За да не се разпадне тази огромна жертва в отделни местни спомени, трябва да дойде и човекът, който ще я превърне в обща памет. Това прави Захари Стоянов. Неговото място в историята не е по-малко важно от мястото на мнозина въстаници, защото той създава езика, с който България започва да разказва сама на себе си какво се е случило.

Ако въстанието е действие, то при Захари Стоянов се превръща в съзнание. Той събира биографии, случки, детайли, характери, страдание и дързост и от тях изгражда големия национален разказ за Април 1876-а. Без този разказ въстанието би останало трагедия с огромно значение, но без ясни човешки лица. С него то се превръща в нравствена и историческа основа на нова България.

Има нещо почти символично в това, че Захари Стоянов умира в Париж през 1889 година - в годината на Айфеловата кула, в момент, когато Европа демонстрира своята модерност, а България още търси начина да превърне възрожденския подвиг в държавна зрелост. Точно Захари Стоянов е сред хората, които правят тази връзка възможна - между въстанието като трагичен връх на Възраждането и България като политическа и историческа реалност след Освобождението.

Един от последните живи участници в Априлското въстание до Черешовото топче, гр. Брацигово, 12 май 1937 г. Снимка: "Изгубената България"

Паралелно с това продължава и линията на държавното изграждане. Личности като Антим I и Марко Балабанов показват, че българското усилие не свършва с революционния подвиг. То преминава в политика, дипломация, институции. По-късно идва и Съединението от 1885 г. - друг момент, в който българите отново трябва сами да поемат съдбата си, с ясното съзнание, че никой няма да извърши историческата работа вместо тях.

“Заточеници” - фотография-възстановка, показваща заточването на арестуваните въстаници след потушаването на Априлското въстание. От ляво на дясно: неизвестен четник, Димитър Тодоров - Димитрото, четник от четата на Христо Ботев, Иван Атанасов - Арабаджията, близък съратник на Левски, деец на Съединението, Продан Тишков Проданов - Чардафон, опълченец, участник в Руско-Турската война, деец на Съединението, фотографията е заснета вероятно в София след 1880 г. Снимка: "Изгубената България"

Всичко това прави Априлското въстание много повече от драматичен епизод. То е едновременно организационен акт, нравствен избор, политически сигнал и международен поврат. В Оборище то получава своята воля и правила. В Копривщица своята искра. В думите на Каблешков - своя зов към Европа. В лицето на Дюстабанов - едно от най-чистите доказателства, че дори когато не вярваш в непосредствения успех, можеш да повярваш в историческия смисъл. В Ботев - своята най-висока нравствена мярка. В Батак и Перущица - своята страшна цена. А в паметта след Освобождението - своята национална истина.

София, парад на ветераните по случай 46 годишнината от Априлското въстание, 1922 г. Снимка: "Изгубената България"

Затова и 150 години по-късно Априлското въстание не стои в историята просто като поражение. То е поражение, което променя всичко. Не защото печели на бойното поле, а защото прави българската свобода исторически неизбежна

Тина Философова, Dir.bg