В двора на родната къща в Копривщица майка му остава завинаги в камък – седнала на прага и загледана по пътя. Скулптурата на Иван Лазаров се превръща в един от най-разпознаваемите образи на българската литература. Тя пази паметта за Димчо Дебелянов – поета, който умира млад, но оставя стихове, четени от поколения.

На 2 октомври 2026 г. се навършват 110 години от смъртта му. Дебелянов загива през 1916 г. край Демир Хисар, като командир на рота на Македонския фронт. Тогава е на 29 години.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 г. в Копривщица с името Динчо. Той е шестото дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина. След смъртта на баща му през 1896 г. семейството се премества в Пловдив, а през 1904 г. младият Дебелянов заминава за София. 

Учи право и литература в Софийския университет, но не завършва. Работи като стенограф, репортер, коректор и чиновник. В различни периоди сътрудничи на литературни и хумористични издания, превежда от френски и руски език и се включва активно в столичния литературен живот.

През 1906 г. в списание „Съвременност“ са публикувани първите му стихотворения. По-късно той става един от основателите на литературния кръг „Звено“, в който участват Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков, Гео Милев и други автори. През 1910 г. Дебелянов и Подвързачов участват и в съставянето на „Българска антология“.

Дебелянов служи в Балканската война, а през 1914 г. е произведен в чин подпоручик. В началото на 1916 г., въпреки че не подлежи на мобилизация, заминава доброволец на фронта.

„Аз отивам и зная, че няма да се върна, ще блесна като искра и ще угасна!“

На 2 октомври 1916 г. Дебелянов загива в сражение на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар. На следващия ден е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар.

Военният опит променя и звученето на поезията му. В стихотворения като „Един убит“, „Сиротна песен“ и „Тиха победа“ войната не е само исторически фон, а изпитание за човешкото. В „Един убит“ мъртвият противник вече не е враг, а човек, чиято съдба напомня съдбата на всеки войник.

Дебелянов не успява да издаде книга приживе. Първата му стихосбирка „Стихотворения“ излиза посмъртно през 1920 г. Четири години по-късно тленните му останки са пренесени в родната Копривщица.

Сред най-познатите му творби са „Да се завърнеш в бащината къща“, „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Скрити вопли“ и „Черна песен“. В тях домът не е просто място, а памет, изгубена близост и копнеж по време, което не може да се върне.

Да се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха —

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Тъкмо затова Димчо Дебелянов остава близък на читателите и 110 години след смъртта си. Неговата поезия говори тихо, но разпознаваемо – за раздялата, самотата, войната и надеждата човек да намери път обратно към своя дом.