Реджеп Ердоган имаше свой фаворит на президентските изборите в САЩ и това бе Доналд Тръмп. Именно действащият все още президент на Републиканската партия служеше като "буфер" между антитурското мнозинство в двете камари на Конгреса на САЩ и управляващия в Турция политически елит.

Показателно за последното е това, че Доналд Тръмп се съгласи да наложи санкции на Турция - във връзка със закупуването на руската система за противовъздушна отбрана С-400 - едва след като вече бяха налице две обстоятелства.

Първото бе натискът от Конгреса, който този месец гласува законодателство, което задължаваше американския президент да санкционира Турция като страна, която осъществява сериозни транзакции с руския оръжеен сектор. Формално това става под шапката на CAATSA (Countering America"s Adversaries Through Sanctions Act).

Второто бе това, че Доналд Тръмп загуби изборите за президент на САЩ и при това положение той нямаше да носи бремето от ефекта на санкциите върху турско-американските отношения. За разлика от Тръмп, държавният секретар на САЩ Майк Помпео бе от самото начало привърженик на санкционирането на Анкара.

Разбира се, това далеч не са първите санкции, които Вашингтон налага на Анкара по време на мандата на Доналд Тръмп. Преустановяването на участието на Турция в програмата на "Локхийд Мартин" за F-35 обаче също бе осъществено под натиска на Конгреса. Единственият път, в който Доналд Тръмп прояви инициатива спрямо налагането на наказателни мерки срещу Анкара, таргетиращи турските стомана и алуминий, бяха свързани със задържането на американския пастор Андрю Брънсън. Реакцията на американския президент тогава бе мотивирана от електорални съображения, с оглед на ролята, която евангелистите в САЩ имат за рейтинга и подкрепата на ръководителя на Белия дом.

В крайна сметка по времето на четиригодишния мандат на Тръмп Реджеп Ердоган постигна най-емблематичните успехи във външната политика на Турция: извоюването на буферни зони в Северна Сирия по границата с Турция, спечелването на гарантирани военни позиции (в Мисрата и ал Уатия) и икономически интереси (свързани с енергийния сектор на страната) в Либия, мрежа от военни постове и повишена военновъздушна активност в Северен Ирак срещу ПКК, създаването на сухопътен коридор от Турция до Азербайджан през Армения и т.н.

На този фон, изминалият период от президентството на Доналд Тръмп се характеризира и с най-голямото сближаването между Турция и Русия от времето на Кемал Ататюрк насам. Анкара и Москва се намират в режим на съгласувана конкуренция на територията на Сирия, Либия, Южен Кавказ и Черноморския регион.

Всичко това не идва да покаже, че Доналд Тръмп и Реджеп Ердоган са споделяли обща визия за двустранните им отношения и ролята, която Турция има спрямо регионалното си съседство, а по-скоро това, че, подобно на Барак Обама, и действащият все още президент не успя да бъде спирачка пред геополитическите амбиции на турския президент.

Едно от предизвикателствата, погледнати през призмата на НАТО, остава правенето на разлика между споделения интерес на държавите членки на Алианса и чисто националния такъв на Турция, особено когато става дума за дейността на Анкара спрямо Черноморския регион и Южен Кавказ. И за двата региона Турция остава най-прекият и най-силният инструмент, който НАТО има на терен. А последното се използва от Анкара в посока на това, че чисто турските интереси в тези географски ширини да бъдат представяни като споделени и евроатлантически. Последното се вижда в засилването на двустранните отношения на Анкара с Киев (с особен акцент върху военното сътрудничество и търговия) и Тбилиси (за които Турция e основният алтернативен сухопътен коридор към Европа след конфликта между Грузия и Русия).

И ако успехите на турската дипломация в периода на управление на Доналд Тръмп са сравнително ясни, то като определено неудобство пред Анкара може да бъде посочено това, че САЩ подкрепиха Гърция, за сметка на Турция, в контекста на актуализиралото се напрежение между двете страни в Източното Средиземноморие. Именно този средиземноморски вектор на турската външна политика носи най-големите предизвикателства пред Анкара към настоящия момент.

На този фон идването на власт на Джо Байдън януари месец следващата година носи определени съображения в турските управляващи среди.

Един път, понеже Турция очаква сближаване между ЕС и САЩ по отношение на външната политика и политиката за сигурност на Брюксел и Вашингтон (а по обективни причини Турция касае немалка част от тази сфера). За турската дипломация разногласията между ЕС и САЩ винаги са създавали допълнителни възможности.

Когато има такива разногласия, Анкара предпочита да се "обляга" на своя партньор в НАТО - Вашингтон (примерът с Доналд Тръмп е най-пресен). Когато различията в интересите между ЕС и САЩ не са толкова видими, Турция играе европейската карта, намигайки на ЕС (последният пример е свързан с управлението на Барак Обама). Последното се обуславя от това, че САЩ продължава да бъде най-важният доставчик на военни технологии за Турция, което подлежи на по-голяма флуктуация, отколкото такава има в търговските отношения на страната с ЕС.

Усещайки, че прозорецът на различията между новата демократическа администрация в САЩ и брюкселската такава в ЕС няма да зее толкова широко отворен, колкото бе случаят досега, турският президент започна да изговаря някои позабравени в реторическия му арсенал тези: като тази, че ЕС е автентичен партньор на Турция.

Втори път, понеже прагматизмът на Доналд Тръмп ще бъде заменен от по-скоро идеологически базирана външна политика от страна на новата демократическа администрация в САЩ. Ердоган, който често натоварва дипломатическата си дейност с ценностни конотации - предимно за пропагандна консумация - всъщност сам по себе си е прагматичен политик. Израелско-турските отношения са емблематичен пример в тази посока: въпреки че тяхната словесна обвивка често бива "цапана" от жаргонен език и техните посланици се застояват повече време в собствените си държави, отколкото в страната домакин, търговските отношения между Тел Авив и Анкара продължават да се развиват, така както и двете държави имат съвпадащи интереси спрямо трети такива (Азербайджан е класически пример).

Но турският президент знае, че закупуването на американски втечнен газ оттук насетне не би му осигурило "отстъпки" пред услужлива разсеяност от Белия дом, на каквито той можеше да разчита през последните четири години. Това е проблем не само за Турция, но и за Саудитска Арабия. Изправени пред идентична оценка по отношение на това какви затруднения ще се появяват на хоризонта пред Анкара и Риад, двете столици се ангажират с пресен контакт помежду си, така че Турция и Саудитска Арабия да започнат да разрешават съществуващите проблеми помежду им, преди да са се появили нови такива, свързани с администрацията на Джо Байдън.

Трети път, личният контакт между Ердоган и Тръмп ще трябва да бъде заменен с по-институционално общуване между турския президент и новия американски такъв. Последното със сигурност ще усложни възможността за правенето на тип жестове, каквито имаше през последните четири години (като оказването на натиск от вече подалия оставка като главен прокурор Уилям Бар върху разследването срещу турската държавна банка "Халкбанк", което се води в САЩ, и който казус касае ролята на Турция в заобикалянето на наложените върху Иран санкции).

Не на последно място, турският президент знае, че неговото сближаване с Русия през последните години, особено видимо от 2016-та година насам, ще получи по-тежка оценка от партньорите му в НАТО, отколкото имаше досега, покрай спецификите на новия ръководител на Белия дом.

Така или иначе напрежението е една от ключовите характеристики в отношенията между Турция и САЩ през последните години. Кадровата смяна на върха на Белия дом обаче обещава още и повече от същото./news.bg