В сянката на Хирошима остават хилядите корейци, станали жертви на атомната бомба. Техните болка и страдания продължават и до днес, докато се борят за признаване и справедливост. Историята им е част от една по-широка картина на войната, окупацията и човешката цена, пише Би Би Си.

В 08:15 часа на 6 август 1945 г., докато ядрена бомба пада като камък през небето над Хирошима, И Джун Сон е на път към началното училище. Днес, на 88 години, тя маха с ръце, сякаш се опитва да прогони спомена.

Шокът и първите спомени

„Баща ми тъкмо се приготвяше да тръгва за работа, но изведнъж се върна тичайки и ни каза веднага да се евакуираме“, спомня си тя. „Казват, че улиците били пълни с мъртъвци — но аз бях толкова шокирана, че единственото, което помня, е как плачех. Просто плачех и плачех“.

По думите на г-жа И, телата на жертвите „се разтапяха, така че се виждаха само очите им“, докато взрив със сила, равна на 15 000 тона тротил, обгръща града с 420 000 души население. Останалото след експлозията са трупове, толкова обезобразени, че не могат да бъдат разпознати.

„Атомната бомба… това е толкова ужасяващо оръжие“, спомня си И Джун Сон.

Изминаха 80 години, откакто Съединените щати взривяват „Малчугана“ (Little Boy) — първата атомна бомба, използвана в историята на човечеството — над центъра на Хирошима, убивайки незабавно около 70 000 души. Десетки хиляди други умират в следващите месеци от радиационно облъчване, изгаряния и дехидратация.

Опустошението, причинено от бомбардировките над Хирошима и Нагасаки, които слагат решителен край на Втората световна война и японското имперско владичество над големи части от Азия, е добре документирано през последните осем десетилетия.

По-малко известен е фактът, че около 20% от непосредствените жертви са корейци.

Корея е японска колония в продължение на 35 години, когато е хвърлена бомбата. По приблизителни оценки, по това време в Хирошима живеят 140 000 корейци – много от които са се преместили там заради мобилизация за принудителен труд или за да оцелеят в условията на колониална експлоатация.

Оцелелите от атомната бомба, заедно с техните потомци, продължават да живеят със дългата сянка на този ден – борят се с обезобразяване, болка и десетилетна битка за справедливост, която остава нерешена.

„Никой не поема отговорност“, казва 83-годишният оцелял Шим Джин Tе. „Нито страната, която е хвърлила бомбата. Нито страната, която не е успяла да ни защити. Америка никога не се е извинила. Япония се прави, че не знае. Корея не е по-добра. Те просто прехвърлят вината – и ние оставаме сами“.

Г-н Шим сега живее в Хапчон, Южна Корея - малък окръг, който след като се превръща в дом на десетки оцелели като него и г-жа И, е наречен „Корейската Хирошима“.

За г-жа И шокът от онзи ден не е избледнял – той се е отпечатал в тялото ѝ като болест. В момента тя се бори с рак на кожата, болестта на Паркинсон и ангина, състояние, което се дължи на лошо кръвоснабдяване на сърцето и обикновено се проявява като болка в гърдите. Но по-тежко от физичката болка е, че страданието не е спряло с нея. Синът ѝ Хо Чанг, който се грижи за нея, е диагностициран с бъбречна недостатъчност и е на диализа, докато чака трансплантация.

„Смятам, че това се дължи на излагането на радиация, но кой може да го докаже?“, пита Хо Чанг. „Трудно е да се провери научно – необходимо е генетично изследване, което е изтощително и скъпо“.

Министерството на здравеопазването и социалните грижи заяви пред BBC, че е събрало генетични данни в периода между 2020 и 2024 г. и ще продължава проучванията до 2029 г. То заявява, че „ще обмисли разширяване на определението за жертви”, така че да обхване и второто, и третото поколение оцелели, само „ако резултатите са статистически значими”.

Цената за Корея

От 140 000 корейци, които се намират по време на бомбардировката в Хирошима, много от тях са точно от Хапчон. Оградена от планини и с малко обработваема земя, областта е трудно място за живот. Реколтите са изземвани от японските окупатори, сушите опустошават земята, и хиляди хора напускат селските райони. Те заминават за Япония по време на войната. Някои от тях са насилствено мобилизирани, а други са примамени от обещания като „ще ядете по три пъти на ден и ще може да пратите децата си на училище”.

Но в Япония корейците са приемани като граждани от втора категория – често получават най-тежката, най-мръсната и най-опасната работа. Г-н Шим разказва, че в Хирошима баща му работи във военна фабрика като принудителен работник, а майка му заковава пирони в дървени сандъци за боеприпаси. След бомбата, това разпределение се превръща в още по-опасна и често фатална за корейците работа.

„Корейските работници трябваше да събират телата на мъртвите“, разказва г-н Шим, който е директор на клона на Асоциацията на корейските жертви от атомната бомба в Хапчон. И допълва: „В началото използваха носилки, но телата бяха твърде много. Накрая започнаха да ги събират с лопати за боклук и ги изгаряха в училищни дворове. Това го правехме най-вече ние, корейците. Повечето дейности по разчистване след войната и работата с боеприпаси бяха възложени на нас“.

Според изследване на Фондацията за социално подпомагане на провинция Кьонги, някои оцелели са принудени да разчистват отломки и да събират трупове. Докато японските евакуирани намират подслон при свои роднини, корейците, които нямат близки в района, остават в града – изложени на радиоактивния прах и с ограничен достъп до медицински грижи. Комбинацията от тези условия – лошо отношение, опасен труд и структурна дискриминация – допринася за непропорционално високия брой смъртни случаи сред тази общност.

Според данни на Асоциацията на корейските жертви от атомната бомба, смъртността сред корейците достига 57,1%, в сравнение с общата смъртност от около 33,7%. Около 70 000 корейци са изложени на въздействието на бомбата. До края на същата година около 40 000 от тях са починали.

Отхвърлени и у дома

След бомбардировките, които довеждат до капитулацията на Япония и последвалото освобождение на Корея, около 23 000 корейски оцелели се завръщат по родните си места. Но не са посрещнати с отворени обятия. Обявени за обезобразени или прокълнати, те се сблъскват с предразсъдъци дори в собствената си родина.

„В Хапчон вече имаше колония за прокажени“, обяснява г-н Шим. „И заради тази стигма хората смятаха, че и оцелелите от бомбата имат кожни болести“. Той допълва, че тази стигма кара много от пострадалите да мълчат за страданията си, като предполага, че „оцеляването е било по-важно от гордостта“.

Г-жа И споделя, че го вижда „със собствените си очи“. „Хора, които бяха силно обгорени или изключително бедни, бяха третирани ужасно“, спомня си тя. „В нашето село имаше хора с толкова дълбоки белези по лицето и гърба, че само очите им се виждаха. Отказваха им брак, страняха от тях“.

Със стигмата идват бедността и трудностите. А после – болести без ясна причина: кожни заболявания, сърдечни проблеми, бъбречна недостатъчност, рак. Симптомите са навсякъде – но никой не може да ги обясни.

С времето вниманието се насочва към второто и третото поколение оцелели.

>

Хан Чон Сон, оцеляла от второ поколение, страда от аваскуларна некроза на тазобедрените стави и не може да ходи без да се влачи. Първият ѝ син е роден с детска церебрална парализа.

„Синът ми не е направил нито една крачка през целия си живот“, казва тя. „А свекърите ми се отнасяха ужасно с мен. Казваха ми: "Роди увредено дете, самата ти си увредена – тук ли дойде, за да съсипеш семейството ни?". Онези времена бяха истински ад“, спомня си тя.

В продължение на десетилетия дори корейското правителство не проявява активно внимание към своите собствени жертви, тъй като войната със Севера и икономическите трудности са с по-висок приоритет. Едва през 2019 г. – повече от 70 години след бомбардировката, Министерството на здравеопазването и социалните грижи публикува първия си доклад за установяване на фактите. Това проучване обаче е основно базирано на въпросници.

В отговор на запитване от BBC, министерството заяви, че преди 2019 г. „не е имало правна основа за финансиране или официални разследвания на подобни случаи“.

Но две отделни изследвания показват, че жертвите от второ поколение са по-уязвими към заболявания. Едно от 2005 г. установява, че те са много по-склонни към депресия, сърдечни заболявания и анемия в сравнение с общото население, а друго от 2013 г. открива, че степента им на регистрация с увреждания е почти два пъти по-висока от средната за страната.

На този фон г-жа Хан е възмутена, че властите продължават да искат доказателства, за да признаят нея и сина ѝ за жертви на Хирошима. „Моята болест е доказателството. Увреждането на сина ми е доказателството. Тази болка се предава през поколенията – и е видима“, казва тя. „Но не я признават. Та какво да направим тогава – да умрем, без дори да бъдем признати?“.

Мир без извинение

Едва миналия месец представители от Хирошима посещават за пръв път Хапчон, за да положат цветя пред мемориала в града. Макар че бившият премиер Юкио Хатояма и други представителни лица да са били на мястото преди това, това е първото официално посещение на действащи японски полици.

„Сега, през 2025 г., Япония говори за мир. Но мир без извинение е безсмислен“, казва Джунко Ичиба, дългогодишна японска мирна активистка, посветила живота си на застъпничество за корейските жертви на Хирошима.

Тя подчертава, че дошлите официални лица не са направили нито признание, нито са поднесли извинение за отношението на Япония към корейците преди и по време на Втората световна война. Въпреки че няколко бивши японски лидери изразяват извинение и съжаление, много южнокорейци смятат тези жестове за неискрени или недостатъчни без официално признаване.

Ичиба отбелязва, че в японските учебници все още се пропуска историята на колониалното минало на Корея, както и съдбата на жертвите от атомната бомба – като казва, че „тази невидимост само задълбочава несправедливостта“.

Това се вписва в широко разпространеното усещане за липса на отговорност по отношение на японското колониално наследство. Хо Чон Гу, директор на отдела за подкрепа към Червения кръст, призовава: „Тези въпроси… трябва да бъдат разгледани, докато оцелелите все още са живи. За второто и третото поколение трябва да събираме доказателства и свидетелства, преди да е станало твърде късно”.

За оцелели като г-н Шим не става въпрос просто за компенсация, а за признаване. „Паметта е по-важна от обезщетението“, казва той. „Телата ни помнят през какво сме минали. Ако забравим, ще се случи отново. И един ден няма да има никой, който да разкаже историята“.