Тома Биков, "Филтър"

Карл Маркс казва, че историята първо се повтаря като трагедия, а после като фарс. Тази фраза се върти в главата ми още от първия ден на новото служебно правителство. В случая бих пропуснал трагедията, защото тя е прекалено сложна форма, за да бъде осъществена от кабинета „Гюров“ нито в античния, нито в съвременния ѝ вариант. Фарсът обаче е напълно постижим като жанр за духа на този служебен кабинет. Именно духът на кабинета, който се разпростира далеч отвъд персоналния му състав и структура, е зареден с огромен фарсов потенциал. Жизнеността на този дух се изразява веднъж от министър-председателя и втори път от възторга на неизбежно екзалтираната либерална общност.

Говоря за историята като фарс, защото непрестанните исторически аналогии, които водят либералната общност по пътя, постлан с добри намерения, са в основата на скъсването й с действителността. Скъсване, което е толкова радикално, че не признава нито времеви, нито пространствени ограничения и се рее в света на мечтите отвъд законите на физиката.

Тази еуфория започна от декемврийските протести, когато Асен Василев се самопреживя като новия Иван Костов, а цялата либерална общност се самоубеди, че правителството на Росен Желязков е това на Жан Виденов. Това е класически паралогизъм, при който се поставя грешна основа на разсъждение, след което върху тази грешка се изгражда цялостна логическа конструкция, която още от първия момент е и неосъществима. Тя обрича на разочарование и авторите си, и вярващите в нейната истинност. В хода на паралогическото натрупване от нищото се яви задачата ПП-ДБ да спечелят пълно мнозинство в следващото Народно събрание. Постави я Асен Василев, а някои либерални анализатори дори обявиха, че тази задача била най-умното нещо, което лидерството на ПП-ДБ е правило до момента. Задачата беше резултат от сбърканата аналогия с действителната историческа тенденция „Костов – Виденов“. След като Желязков е Виденов, а Василев е Костов, то е логично ПП-ДБ да вземат поне 121 депутати на изборите. Тук факторът Румен Радев не влиза в смятането, защото няма да излезе сметката. Анализът на либералната общност винаги се подчинява на предварително намисления и търсен резултат, а не на реалностите. До последния момент либералните анализатори и лидери твърдяха, че не вярват Радев да подаде оставка като президент и да прави партия, въпреки че това развитие на събитията беше очевидно. Така факторът Радев се появи официално и нямаше как да бъде заобиколен в сметките. Последва кратко разочарование.

В момента на лекото изтрезняване обаче се яви нов повод за паралогизъм и сбъркана аналогия. Андрей Гюров е назначен за служебен премиер. След като Асен Василев е Костов, а Росен Желязков е Виденов, то Гюров би трябвало да е Софиянски. Последното не се изговаря гласно, защото самият Софиянски отдавна е отлъчен от либералната общност, но пък романтичният му образ се явява като усещане и поражда еуфория. Така се оказваме с реформаторски кабинет, а Гюров се явява в образа на чакания либерален месия, който ще разгражда модела. Насред еуфорията Радев е забравен и отново излиза от сметките. Макар и неизказано, усещането за пълно мнозинство и повторение на управлението от 1997–2001 година отново се настанява в либералните души. Започва усилена борба с мафията и корупцията, преместване на България в сърцето на Европа и активна комуникация с гражданите. Последното либералната общност смята за единствен свой проблем след проблема с народа, с който е принудена да работи. Гюров рита топка с Бербатов в кабинета и си прави Тик Ток. С това решава комуникационния проблем, а либералната общност със затаен дъх очаква не изборите, а пълното мнозинство след тях. Социологическите изследвания дават между 10 и 13 процента на ПП-ДБ, но либералният дух оценява тези резултати като неверни. За областни управители са назначени само активисти на ПП-ДБ, което показва, че кабинетът „Гюров“ е техен. Вместо да се притеснят, феновете на ПП-ДБ се радват.

Отвъд паралогизмите, аналогиите и мечтите на либералната еуфория се случва следното. Правителството на Росен Желязков успява да присъедини България към еврозоната, оставя страната с икономически растеж от 3 процента, инфлация от 3,5 процента и със спасен План за възстановяване и устойчивост. Това не прилича на Виденов. След два протеста Желязков подава оставка и с това изненадва както ПП-ДБ, така и Румен Радев. Това също не прилича на Виденов. Самият Радев подава оставка като президент и по всичко изглежда, ще привлече към себе си целия протестен вот, с което ще остави ПП-ДБ на твърдото им ядро. Последното се разцепва по отношение на казуса „Петрохан“, защото част от него вярва на основната версия на полицията за четири самоубийства и две убийства, а друга част твърди, че има шест убийства, извършени от мафията. В чия полза ще бъде решен този спор, зависи от Андрей Гюров и неговия вътрешен министър Емил Дечев. Каквото и да обявят двамата, ще има разочаровани сред част от най-твърдите привърженици на партиите, които ги подкрепят. Наред с това, върви паралелен сюжет с кмета на София Васил Терзиев, който се оказва далеч по-значим спонсор на групата от Петрохан, отколкото е обявил. Вместо 70 хиляди евро, колкото каза, че е дал, Терзиев е дарил около 125 хиляди евро. Защо е излъгал, предстои да разберем, но това също ще се отрази на публичния образ на ПП-ДБ.

Тук идва и въпросът с паралогизма, при който Гюров е привиждан като Софиянски. Разликите са толкова много, че единственият шанс на историята да се повтори е да го направи като фарс. Подобно на кабинета „Гюров“, кабинетът „Софиянски“ беше политически. С това свършва и аналогията. За разлика от Гюров през 2025 година, Софиянски през 1997 година беше не просто кмет на София, но беше и един от най-рейтинговите политици в държавата. Той беше избран от президента Петър Стоянов не от немай-къде, а като човек, чийто авторитет се разпростираше отвъд привържениците на СДС. В кабинета участваха представители на ОДС, които според тогавашните социологически проучвания бяха не просто първа политическа сила, но и водеха убедително пред основния си опонент в лицето на БСП. От тази позиция кабинетът „Софиянски“ подаде молба за членство в НАТО, успокои инфлацията, подготви въвеждането на валутен борд, преподписа газовите договори с „Газпром“ и подготви бюджета за 1997 година. Това беше наистина предварителна подготовка за реформите, които трябваше да извърши правителството на Иван Костов.

Каква е ситуацията с Гюров? Той никога не се е явявал на мажоритарен вот, не е попадал в рейтингови класации и беше забравен дори от привържениците на ПП-ДБ. Името му се споменаваше единствено като подуправител на БНБ, който се е превърнал в юридически казус, защото не е излязъл навреме от фирмите, в които е участвал, преди да бъде избран на поста. А на поста Гюров беше избран с гласовете на ГЕРБ, ДПС и ПП-ДБ не защото имаше компетентност за позицията, а защото беше партийна кандидатура на последните. При назначаването му за премиер президентът Илияна Йотова изрично обяви, че това действие не изразява нейната воля, а е продиктувано от промените в Конституцията, които ограничават избора й. С това тя отказа да носи отговорност за този кабинет и за действията на Андрей Гюров. Последният изобщо не би имал шанс да бъде в сметките за служебен премиер, ако не беше част от „домовата книга“. В този смисъл е вярно, че ако Асен Василев е Иван Костов, то Андрей Гюров е неговият Софиянски. Само че нито Василев е Костов, нито Гюров е Софиянски, нито годината е 1997. Всичко това е илюзия, която е продукт на дълго култивиран отказ от инстинкт за самосъхранение в една затворена общност, която живее в свой свят далеч от действителността. Завършекът на този фарс ще се състои в деня на изборите, когато еуфорията ще бъде заменена с депресия и дежурно искане на оставки. И затова няма да бъдат виновни нито народът, нито опонентите на ПП-ДБ, а ниският политически и интелектуален капацитет на тяхното лидерство, което нито може да вижда реалността, нито да я осмисля, нито да я управлява. А когато в политиката не можеш да правиш тези три неща, ти не просто си обречен да участваш във фарс – ти си самият фарс.