Проблемът с абсурдните въпроси не е в този, който ги задава, а в този, който не им отговаря. Ако един въпрос не получи отговор, той може да бъде сметнат за реторичен. И Бойко Борисов знае това, инак не би питал за неща, които не подлежат на питане. Ако не се каже публично какво лошо има в подслушването на министри, изводът от това мълчание би могъл и да е този: ами няма нищо лошо. Няма нищо лошо в това да се подслушват министри.

Борисов практикува този подход още откакто стана главен секретар на МВР - лансира абсурдни въпроси и твърдения, които остават без коментар тъкмо заради своята абсурдност. Само че в общество без стабилно изградени ценности това мълчание работи срещу себе си и подкопава вкякаква възможност за ценностна ориентация на избирателя.

В страната на "минираните" слушалки

Всъщност, въпросът „какво лошо има в това да се подслушват министри“ изобщо не се задава за първи път. За първи път е само това, че въпросът е зададен директно и почти брутално. Но има и по-ранни опити на премиера да провокира политически мислещите хора по тази тема. Например, когато каза, че щом някой министър не се справя, премиерът вика главния прокурор и министъра на вътрешните работи, които „почват да му вадят папки“ за въпросния министър.

На това изказване нямаше политическа реакция. Така мълчанието изигра ролята на своеобразно разрешително - разрешително да се признава подслушването и следенето като някаква очевидност, която се разбира от само себе си. И докато първият опит на Борисов беше в това да обяви подслушването за очевидност, то следващата крачка - тази, която той прави сега - е вече свързана с морална оценка. Сега вече въпросът не е в това дали подслушването е очевиден факт, а в това дали то може да бъде оценено като нещо добро: какво лошо има в това да се подслушват министри?

Въпросът остави огромно число онемели или просто притихнали политици, както и няколко възмутени. Въпросът беше определен като милиционерски, полицейски, неприемлив или шокиращ, но не се намери нито една политическа сила, която да излезе от заклинанията и да обясни на човешки език точно това, което пита премиерът: какво точно му е лошото на подслушването? Въпросът е толкова манипулативен, колкото и детският въпрос за това защо трябва да се ходи на училище или защо трябва да се ползва носна кърпичка, след като може и без нея. Липсата на обяснение провокира рецидив и нищо повече.

Тишина, само тя ми остава след теб…

Впрочем, генералът Борисов успешно се учи от царя Сакскобургготски. И двамата лансират неприемливи тези, които се налагат върху тишината. Ако единият сега казва, че ползва папки срещу министрите си, то другият казваше, че ще смени цялата политическа система. Защо ще я сменя, с какво ще я сменя, каква е дефиницията на „политическа система“ - всичко това бяха въпроси, посрещани с възмущение, но не и с обяснение.

Културата на дебата не е сред силните страни на българския политически живот. Обикновено се смята, че оценките за едно или друго събитие са очевидни и без да бъдат назовавани с думи. Нищо чудно, ако при това безшумно положение направо се забрани със закон човек да става министър без да бъде перманентно подслушван.
Татяна Ваксберг /Дойче веле