Настоящата ситуация обаче е още по-тревожна, защото сме свидетели и на официално заявено бягство от отговорност от страна на президентската институция. Това превръща кабинета „Гюров“ в безконтролен властови анклав.

Още с първите стъпки на правителството на Андрей Гюров се проявиха най-големите опасности, за които предупреждавахме преди приемането на некомпетентните конституционни промени.

Свидетели сме на открита партийна узурпация без избори и подмяна на същността на служебното правителство с цел изпълнение на партийни и предизборни задачи в условията на безконтролност и вакуум на политическа отговорност. Узурпация, която е в пълно противоречие с конституционния статус на едно служебно правителство.

Дори и след осакатяването на чл. 99 от Конституцията, статусът на служебното правителство остава непроменен. Този статус има два конститутивни белега. Първият е служебният характер, който се обуславя от непарламентарния източник на пълномощията и от известната ограниченост на неговите функции.

Не е никак случайно, че Конституцията употребява термина „служебно правителство“, а не „Министерски съвет“. Това е така, защото за разлика от Министерския съвет, избран от Парламента, който е проекция на законодателните избори и получилите в тях обществена подкрепа партийни платформи и програми, служебното правителство няма такава демократична легитимация.

Затова то следва да е относително дистанцирано от партиите, особено от онези, които се конкурират в текущата предизборна кампания. В своята тълкувателна практика, която е интегрална част от действащия конституционен ред, Конституционният съд изрично постановява, че непарламентарният мандат на служебното правителство обуславя известна ограниченост на неговите функции, която не подлежи на дефиниране или законово регламентиране, но е следствие от: а) ограничения период на функциониране; б) предназначението да управлява текущите въпроси; в) ограничеността на парламентарния контрол.

Това означава, че макар и да има всички правомощия по глава пета от Основния закон, служебното правителство следва да се въздържа от действия и политики, които изискват наличието на парламентарно доверие, легитимирано чрез законодателните избори. Така например, следва да се въздържа от дългосрочни решения със стратегически характер, които обвързват държавата и нацията.

Понякога неоснователно се възразява, че сме имали пример за обратното - служебният кабинет на Стефан Софиянски и неговите решения за валутния борд и НАТО. Това сравнение е несъстоятелно.

Първо, защото тези стратегически решения бяха приети в извънредна кризисна обстановка и в условията на неотложност, каквито днес няма. Второ - чуйте внимателно! - тогава имаше консенсус между легитимните парламентарни сили за незабавното приемане на тези решения. Когато такъв консенсус няма, стратегически решения, приети от едно служебно правителство, което не е избрано по волята на българските граждани и съответно не носи пълна отговорност пред политическото представителство на нацията, са недопустими, защото узурпират власт, която не е делегирана от избирателите по пътя на изборите.

Такава антиконституционна и вредна за баланса на властите и демократичния характер на управлението политическа практика беше въведена от Румен Радев.

През неговия втори мандат президентът системно злоупотребяваше със служебните правителства. Те бяха трансформирани в инструмент за пряко президентско управление, каквото Конституцията не допуска.

С „Боташ“, с масови кадрови чистки, с устройване на „президентски хора“ по цялата йерархия на изпълнителната власт, специалните служби и държавния стопански сектор, с неприкрита намеса в парламентарните избори в полза на едни и в ущърб на други партии. Това са изключително опасни девиации, които увреждат в дълбочина конституционната държава и демокрацията.

Защото има един безпрекословен императив - вътрешната и външната политика на държавата се ръководят и осъществяват от Министерския съвет, но не според частните интереси на неизбрани партии и задкулисни политически кръгове, а на базата на демократичната воля на българските граждани, която се изразява в законодателните избори.

Зад едно служебно правителство такава демократична воля не стои и тъкмо това обуславя предимно техническия характер, към който следва да се придържа неговото управление. Няма нищо по-опасно от безконтролната власт. Настоящата ситуация обаче е още по-тревожна, защото освен нормативните ограничения на парламентарния контрол върху служебното правителство, сме свидетели и на официално заявено бягство от отговорност от страна на президентската институция. Това превръща кабинета „Гюров“ в безконтролен властови анклав.

От състава, заявките и първоначалните действия на това правителство по категоричен начин може да се направи извод, че то не отговаря на конституционния статус на служебно правителство, защото е „служебно“ само по форма, но е радикално партийно по съдържание.

Правителство, формирано под задкулисната диктовка на ПП–ДБ и Румен Радев. Доминирано от ярки партийни фигури, ангажирани с партии, които участват в изборите, при това не с общонационален, а все с „опозиционен“ спрямо досегашното управление профил. Нещо повече, очевидно е, че действията на това правителство открито се диктуват и направляват от тези политически партии и получават организирана пропагандна подкрепа от техните медийни и активистки кръгове.

Какво общо има това с едно служебно правителство, което следва да е партийно неутрално и да се концентрира върху поддържането на текущото управление и организацията на свободни и честни избори?
Непарламентарният източник на пълномощията на служебното правителство е въведен не за друго, а за да бъде откъсната, поне в известна степен, изпълнителната власт по време на избори от острата конфронтация в един парламент, който е стигнал до задънена улица и предсрочни избори.

С поддържането на дистанция от участниците в изборите, служебното правителство е призвано да успокоява политическата конфронтация или поне да не се превръща в генератор на допълнително напрежение в предизборната кампания.

Казано метафорично – доброто служебно правителство е това, което работи незабележимо, а не онова, което фокусира в себе си политическия процес със спорни и конфронтационни решения в интерес на тази или онази партия. Тъкмо обратното на всичко това е кабинетът „Гюров“ - със заявките за масови партийни чистки в администрацията, с откритото съучастие в предизборната кампания на конкретни партии, които стоят символно и фактически зад това правителство и не се смущават всекидневно да му възлагат задачи от телевизионните студия, а само можем да си представяме какво става зад кулисите.

Имаме партийно, а не служебно правителство, което вече е превърнато в партиен предизборен инструмент – за замитане на престъпната афера „Петрохан“, в която са замесени публични и политически фигури от същите тези партии; за инсталиране на „наше МВР, с което да правим избори“, както пак същите клики безскрупулно целеполагаха; за разчистване на лични и партийни сметки; за обслужване на частни икономически интереси в условията на безконтролност при вакуум на парламентарен контрол.

Това изначално опорочава предстоящите избори. Сричането на кухи фрази и назначаването на нефелни вицепремиери не могат да обезпечат честността на вота, ако политическата партизанщина, която се бълва от правителството на Гюров, не бъде спешно изоставена и то не се завърне на територията на конституционния статус на едно наистина служебно правителство.

Но катастрофалният упадък на политическите нрави и девалвацията на гражданските добродетели, които тази токсична партизанщина генерира ежеминутно, предизвикват силен скептицизъм, че такъв обрат е възможен. Трябва обаче да е ясно кой носи отговорността за тази партийна вакханалия. Конституционната отговорност се носи от президента Илияна Йотова, а непосредствената политическа отговорност - от ПП-ДБ и Румен Радев.Историята разказва бъдещето.

Хрониките са пълни с примери за волунтаризъм и узурпация, но и с безусловната закономерност, която най-добре се изразява с библейската мъдрост: не притуряй грях след грях, защото за нито един няма да останеш ненаказан.