Фокус „гражданско общество“ през призмата на политическата обстановка в България – очаквания, реалности и възможни перспективи с излъчването на редовно Правителство. По тези теми разговаряме с д-р Благовест Върбаков.

Здравейте, д-р Върбаков! С първото си интервю за нашата медия от 26 декември миналата година направихте силен и обстоен анализ на геополитическата и вътрешнополитическата обстановка. Затова си позволявам да Ви поканя да дадете отново интервю.

Здравейте, вече мога да Ви честитя новата 2025-та година. За мен е удоволствие да давам интервюта за стойностни медии, които осъзнато не се увличат по злободневието по начин, който да генерира колкото се може повече аудитория, без значение дали е от читатели или зрители, а се стремят и на практика успяват да отсеят действителното от подвеждащото, т.е. от манипулативното, в информационния поток. Несъмнено Вашата медия е от обективните, загърбвайки субективността, поради което, по мои наблюдения, изгради много добър имидж сред журналистическа гилдия, за което Ви поздравявам!

Г-н Върбаков, уверявам Ви, че аудиторията не може да се генерализира. Тя е различна и в зависимост от характера на самата медия, бива привличана и такава аудитория. Нашето общество, макар и неголяма част от него, иска да чуе или да прочете, както Вие се изразихте, обширни, аналитични и задълбочени анализи и тъкмо затова Вашето предишно интервю намери място в нашата медия.

По принцип няма лошо всеки да изразява мнение по даден обществен проблем. Но ако изразяващият това мнение претендира да е специалист в областта, по която го дава, а всъщност се оказва, че не е, то означава, че говори наизуст. Не искам да се изразявам с по-грубата оценка „глупости“.

Никога няма да отстъпя от разбиранията си, че експертните становища трябва да се дават от експерти, т.е. от доказани специалисти в професионалната си област, а не от псевдо експерти, които без нужните знания, и повече – познания, както отбелязва философът Хегел, за да разграничи повърхностното знание от задълбоченото познание, се самоопределят за морални стожери, че и съдници на обществото. Определено такива псевдо експерти твърдо не приемам и смятам, че на тях не трябва да се предоставя никакво поле на изява от медиите, защото само объркват обществото и го противопоставят. Явно, това им е целта, уви.

Г-н Върбаков, стартирането на новия 51-ви Парламент започна с колизия между парламентарните групи, която се задълбочи и всички смятахме, че тя ще ни изправи пред поредните извънредни парламентарни избори. Но сякаш нещата изведнъж потръгнаха с избирането на председател на Парламента и редовно Правителство. Според Вас, понеже имате преки наблюдения отвътре на случващите се политически процеси, политическата криза ще бъде ли разрешена или това е само привидно, докато се появи нов политически проект, за който от няколко месеца усилено се говори?

Не бих казал, че е привиден стремежът за излизане от трайната политическа криза, а по-скоро динамичен. Но дългият и изострен парламентарен дебат при номинирането и след това избирането на председател на Народното събрание насочваше към даване на такава оценка за привидност. Смятам обаче, че е динамичен стремежът на политическите сили за излизане от политическата криза, защото се принудиха под напора на общественото недоволство да се прегрупират и да станат по-рефлексивни по отношение на първоначално заявяваните си политически убеждения. Иначе казано, наложи се да „изневерят“ на собствения си електорат, за да не доведат до поредните извънредни парламентарни избори, на които не се знае дали ще получат в добрия случай същата електорална подкрепа или ще се окажат извън Парламента. Не са малко тези партии, които някак успяват да гастролират на парламентарната сцена, но много скоро слизат от нея и повече никога не се качват, въпреки неистовите им опити да се завърнат, като за тази цел предприемат или политическа трансформация, или коалиция с други подобни на тяхната участ, нищо че може преди това да са били ожесточени опоненти.

Но да отбележа, че първото заседание на сегашния Парламент беше продължавано десет пъти, тъй като не можеше да бъде избран негов председател, а това според нормата на ал. 3 на чл. 76 от Конституцията се предвижда да стане само на това заседание, в противен случай не се закрива, а продължава докато е необходимо. Това обаче препятства Парламентът да се конституира като законодателен орган, което поражда конституционна криза. Подобна хипотеза подрива парламентарната форма на управление и самата демокрация. Обществото започва с основание да се съмнява в тях и като възможен контрапункт на тази форма на държавно управление и собствено на демокрацията като политическа идеология се появява популизмът като алтернатива. За него доста съм говорил, но пак ще отбележа, че той отравя бъдещето на обществото, нацията и накрая държавата, защото генерира тоталитарни политики. А знаем точно тези политики какво пораждат – икономическа разруха, социална нищета и политическа диверсия. При това положение за каква култура, изкуство, че и духовност може да се говори?! За никаква! Напротив, може да се говори за тях едва тогава, когато демокрацията е налице, не привидно, а действително. И когато ги има, тогава социалното, икономическото и политическото състояние на обществото ще е в подем, нацията ще укрепва, а държавата на свой ред ще се утвърждава и съответно ще пребъдва. В този смисъл, ако някой вярва, че това може да се реализира без демокрацията, означава, че той напълно се заблуждава. Без демокрация бъдеще няма, независимо дали се отнася до обществото, нацията или държавата.

Вие сте прав, д-р Върбаков, за значението на демокрацията и затова България от края на 1989 г. скъса с тоталитаризма и пое по пътя на демократичното си развитие. Но понеже споменахте, че популизмът руши демокрацията и нейните устои, а и поражда кризи, смятате ли, че нашето общество осъзнава какво означава изпадане в конституционна криза или я омаловажава като значение, което може би се дължи на недостатъчна осведоменост за нея?

Хубав въпрос и Ви благодаря, че ми го зададохте! За съжаление, малцина са тези, които в дълбочина разбират какво означава политическото действо като цяло да изпадане в конституционна криза и до какви пагубни последствия за опазването на държавността съответно води. Силно се съмнявам, че повечето от днешните ни политици я разбират, уви. На практика това означава изпадане в пълна политическа безизходица. Казано по друг начин, означава тотално парализиране на законодателната власт, което катастрофира държавата. Такава криза възпира нейното управление и развитие. Когато законодателната власт отсъства, тогава демокрацията спира да съществува и на нейно място се настанява тоталитаризма. Примерите за това са изключително много. В конкретния случай политическата криза у нас, която започна от лятото на 2020-та година с протестите на жълтите павета, толкова много се задълбочи, че породи не една парламентарна такава. Спомнете си колко пъти Парламентът за времето от тези протести е бил резултатен в дейността си. Виждам, че се замислихте. Уверявам Ви, че не сте само Вие, а цялото общество. Редица легислатури на Парламента още със самото си начало бяха обречени на скоропостижен край. Причината за това е, че липсваше политически диалог, който действително да институционализира парламентаризма като основополагащ фактор за съществуването на демокрацията. Липсата на такъв диалог говори и за липса на институционално мислене и затова в манталитета на повечето политици не виждаме никакво държавническо поведение. Виждаме обаче само тяхната горделивост, която с всеки един кратко просъществувал Парламент придобива чудовищни измерения. Ако искаме, например, да разберем какво представлява озлоблението, особено при политическото действо, като крайна проява на ненавист към опонента, един парламентарен дебат много добре би го онагледило.

Например, конституционна криза е в случай на невъзможност за избиране на председател на Народното събрание, защото освен че не може да се конституира като такова, за което споменах, но и връзва ръцете на държавния глава с оглед на конституционните му правомощия да реализира предвидените в алинеи от 1-ва до 4-та включително на чл. 99 от Конституцията процедури за възлагане на проучвателен мандат по съответния ред за състав и структура на Правителство, което впоследствие да бъде подложено на избор от самия Парламент. При такава хипотеза не може да се пристъпи и към изпълнение на следващата ал. 5-та на същия член, която предвижда назначаване на служебно Правителство. Хаосът тогава става тотален. Плюс това, след т.нар. „шеста поправка“ на Конституцията от края на 2023-та година – между другото, тази поправка е нескопосана, откъдето и да я погледнеш! – излиза, че легислатурата на предишния Парламент изобщо не прекъсва, а напротив – тя продължава да съществува, да бъде легитимна, което е парадокс! Възниква въпросът за този предишен Парламент: нали вече е разпуснат, изпратен е в историята и поради тази причина е избран нов, но който по стечение на обстоятелствата не може да се конституира заради неизбирането на негов председател; та при това положение от това следва ли да се счита, че разпуснатият Парламент би могъл в тази хипотеза да влезе отново в действие по силата на възприетата след последната поправка на Конституцията непрекъсваемост на законодателната власт, наречена и легислативна, която сама по себе си допълва разпоредбата на чл. 74, за да се излезе по този начин от конституционната криза? В допълнение на този въпрос е и предположението: дали същият този разпуснат Парламент, който евентуално би могъл да възобнови дейността си на принципа „ad hoc“, ще трябва наново да премине през същите процедури, предвидени в ал. 1-4 на чл. 99 от Конституцията, или за постигане на конституционна ефективност ще може директно да прибегне към изпълнение на ал. 5 на същия член? Сама се убеждавате колко основателен е този въпрос, на който ние с Вас двамата колкото и да искаме не сме в състояние да дадем задоволителен отговор, защото компетентният орган да даде такъв е Конституционният съд.

Парадоксалният характер на тези два въпроса идват от обстоятелството, че разпуснатият Парламент, който все пак не прекъсва дейността си до конституирането на новия, е в своеобразен режим на „служебен“, за да оказва контрол над служебното Правителство. И в крайна сметка той продължава дейността си, за да не прекъсват законодателните инициативи. Реално погледнато обаче, шестата поправка, т.е. ревизия на Конституцията, създава противоречия при прилагането на конституционните разпоредби, отколкото допринася за по-демократичното функциониране на държавата и собствено на нейната законодателна власт. Нещо повече, тези поправки са в разрез с духа на основния ни закон по отношение на идеята за разделение на трите власти. Поправките на конституционните разпоредби на чл. 99, отнасящи се до изпълнителната, т.е. екзекутивната власт, предразполагат към подриване на парламентаризма, от една страна, и от друга – на самото Правителство като отделна и независима власт.

Наистина, шестата поправка на Конституцията се оказа безрезултатна. Политиците сякаш вече започнаха да осъзнават, че тя не доведе до нищо хубаво, а тъкмо обратното – тя създава само хаос, вместо да затвърди демокрацията. Конституционният съд отмени някои от тези поправки, очаква се да отмени и останалите.

Да, общият извод, който все повече започва да намира потвърждение в политическата действителност, е, че шестата поправка некореспондира с принципите на демокрацията, заложени като основни идейни ядра в Конституцията ни. Отделно, правомощията на държавния глава с поправката на ал. 5 на чл. 99, която регламентира избора на служебен премиер, се ограничават от определен списък с конкретни лица, нарицателно оприличен на „Домова книга“, го поставят в положение на обвързана компетентност, а не на оперативна самостоятелност, както беше преди тази поправка. Тогава той избираше и назначаваше както премиера, така и състава на служебните министри. Да се замислим: служебното Правителство преди поправката на ал. 5 полагаше клетва не в Парламента, а пред президента, т.е. пред държавния глава на Републиката, който по силата на чл. 92, ал. 1 не само я представлява, но и олицетворява единството на нацията, от което по тълкувателен път се извлича широкото разбиране, че е и неин обединител. Това се потвърждава с конституционната разпоредба на ал. 1 на чл. 99 с инициирането от него на консултации с парламентарните групи с цел да се постигне консолидация на политическите им намерения занапред в Пленарна зала, чрез която да се сформира нужното конституционно мнозинство за избор на Правителство, съгласно чл. 84, т. 6, изречение първо. Може би разбирането на функцията на държавния глава като обединител на нацията проличава най-вече в случая на парламентарен срив и оставка на редовно Правителство, било в хипотезата на чл. 111, ал. 1 при вот на недоверие или при друга – на доброволна оставка съгласно ал. 2 на същия член, както и в третата хипотеза при неполучен вот на доверие, която е предвидена като конституционна процедура на парламента в чл. 112, ал. 2.

От важно значение е, че за излизане от парламентарна криза способстват тъкмо политическите консултации на конфронтиралите се помежду си парламентарно представени партии при президента. Тези консултации представляват конституционен механизъм за туширане на политическото напрежение и са шанс в неутрална среда да се потърсят пресечни точки, независимо дали ще са между бившите коалиционни партньори или между новите, които да послужат за избор на ново редовно Правителство в рамките на действащия Парламент. И ако това не се случи, то президентът с назначаването на служебно Правителство прилага мярката за незабавно излизане от парламентарната криза чрез разпускане на Народното събрание и насрочване на извънредни парламентарни избори, които да легитимират нова изпълнителна власт. Разбира се, има още много какво да се допълни по този въпрос, особено след конституционните поправки, които значително изпразниха от съдържание значението на политическите консултации и то в хипотезата на предсрочно прекратяване на правомощията на редовно Правителство.

На мен ми се струва, че тези конституционни поправки вместо да ограничат правомощията на президента, каквато беше тяхната цел, всъщност го въвличат в други, които могат да възпрат осъществяването на същата тази ал. 5, която след поправката ѝ се оказа твърде критична. Ще се обоснова с номинираната за служебен премиер Гòрица Кожарева, която заради предложения от нея за служебен министър на вътрешните работи тогава действащия министър на същото министерство Калин Стоянов, президентът Радев не издаде указ за назначаване на предложения от нея състав на служебно Правителство. На практика този отказ по същество показа как може да се радикализира оперативната самостоятелност на държавния глава в условията на вменената му след поправката на тази алинея обвързана компетентност. Парадоксално, но факт!

Ще посоча още един пример – с избора на председател на Народното събрание. С оглед поправката на въпросната ал. 5 той попада в списъка с потенциалните кандидати за служебен министър-председател. Една от причините 51-ият Парламент да зацикли с избора на негов председател е заради възможната хипотеза да бъде посочен за служебен премиер, още повече, че председателят на Народното събрание стои на първо място в списъка от изрично посочените кандидати за заемане на този пост. Обществото стана свидетел на опасенията на някои парламентарни групи, макар и неконституирани, което следва дебело да се подчертае, относно номинацията на определени кандидати за председател на Народното събрание. Тези опасения дадоха повод на президента Радев да потвърди с укор направените поправки, които ограничават правомощията му и то в частта на оперативната самостоятелност за избор на служебно Правителство. Наред с това обаче, споменатите опасения към конкретна номинация за председател на Народното събрание генерира конституционна криза. Сами разбирате шестата поправка в какъв омагьосан кръг постави законодателната и изпълнителната власт, т.е. Парламентът и Правителството, чието функциониране осъществява самата държава и регулира обществото. Конституционната криза, породена от неизбирането на председател на Народното събрание, на практика може да елиминира както държавата, така и обществото, нейната нация. И в това трябва да сме абсолютно сигурни, че може да стане. Този тип криза представлява сериозна заплаха за тяхното съществуване. Ще ми се да вярвам, че Конституционният съд ще се произнесе в полза на опазването и утвърждаването на демокрацията в страната, като отмени и останалите конституционни поправки, които са потенциален генератор за изпадане в конституционна криза.

След тежки дебати и, както споменахте, безпрецедентно удължаване на първото заседание на Парламента, той все пак избра свой председател. Силно се съмнявахме, че ще се излъчи редовно Правителство, но се избра, макар и от коалиционни партньори, които допреди това бяха в остра конфронтация. Дали това Правителство ще има що-годе дълъг живот повече от това на прословутата „сглобка“ или след известно време отново ще се отзовем изправени пред нови парламентарни избори?

Вижте, нека сме наясно, че изключително динамичната политическа обстановка в страната, а и извън нея, значително намалява възможността за направата на максимално обективна прогноза. Дори и социолозите не се наемат, макар да оперират с данни от проучване на общественото мнение. Преди време един Ваш колега от друга информационна агенция, Ива Николова, бивш журналист от „ПИК“, по време на мое интервю при нея на подобен въпрос тя направи уточнението, че нито социолози могат да направят такава прогноза, нито пък и врачки, които могат да „надзърнат“ в обозримото бъдеще… Ставаше дума за хоризонта на правителството на Кирил Петков. Та по този повод тя спомена, че това е въпрос не на прогнози или на врачуване, а на бабуване. В този смисъл през последните пет години доста баячки се навъдиха, включително и на политическата сцена, които в крайна сметка станаха за смях пред обществото. С това искам да кажа, че ще е несериозно да се правят окончателни прогнози.

Може би сега е мястото да припомня на уважаемите читатели, че моята прогноза за падането на правителството на Петков се оказа вярна. Никой от колегите не се наемаше да прави такива прогнози, аз се осмелих да направя скоро, след като беше избрано. Агенция БГНЕС и други медии първоначално не вярваха – бяха склонни да приемат, че ще удържи най-малко две години. Но грешните политически ходове на това Правителство, с които противопостави до неузнаваемост тогавашните коалиционни партньори, като например: отзоваването на 70-те руски граждани от страната заради шпионска дейност и обявяването им за „persona non grata“, конфликтът на Асен Василев и Кирил Петков с президента Радев в началото на Руската военна инвазия в Украйна, скандалът с продажбата на оръжия за Украйна на трети страни, забавянето на газовата диверсификация по линия „Бургас-Александруполис“, скандалният меморандум с „Джемкорп“, ощетяващ българската енергетика, външният натиск за приемане на френското предложение за вдигане на ветото от България за стартиране на преговорите за присъединяване на Република Северна Македония в Европейския съюз и др., съвсем ясно очертаха краткия му живот. Коалицията се разтресе първо от конфронтацията на Василев и Петков с президента, второ от скандала с Корнелия Нинова заради продажбата на оръжия за Украйна – de facto знаела ли е, че те са били предназначени за тази държава, и трето – оттеглянето на ИТН като коалиционен партньор под претекст, че външният дълг толкова много е нараснал, че отваря огромна дупка в хазната и трудно ще бъде върнат, както и забавянето на плащанията по пътната инфраструктура – визирам конфликта между Асен Василев и Гроздан Караджов, и накрая ситуацията със споменатото френско предложение, което сложи край на правителството Петков. Хронологията, показваща срив на парламентарното мнозинство, започна със свалянето на Никола Минчев от председателския пост на Народното събрание на 16 юни 2022 г. и само шест дни по-късно – след получен положителен вот на недоверие, това Правителство беше свалено и безславно отиде в историята.

Припомнихте ни за краткия период на управление на правителството „Петков“, което беше съпроводено от много скандали. Тази коалиция беше измъчена и изтормозена от политическите субекти, които я съставляваха. На какво обаче се дължи неговият кратък живот, повърхностното обяснение е ясно – заради разпада на коалицията. Обаче задълбоченият отговор е друг, който анализаторите се опитват да дадат. Защо в крайна сметка то просъществува по-малко от една година?

Защо правителството на Петков много скоро след неговото начало изчерпи политическата си легитимност, е въпрос, който има само един възможен отговор: то получи своя живот въз основа на популизма. Анализирайки поведението на това Правителство, лидирано от слабата политическа подготовка на Кирил Петков – впрочем при него тя липсва, стигам до извода, че това е причината за популистката му реторика. Един подготвен политик никога не би допуснал да основава вижданията си за политическо действо посредством популизма, т.е. аргументирайки се чрез него. Петков артикулира популизми, респективно неговото Правителство, които импонират на възгледи, характерни за крайните политически полюса, отляво и отдясно. За нас анализаторите беше трудно да преценим на каква политическа идеология се гради „Продължаваме промяната“ – на лявата (социалистическата) или дясната (капиталистическата). Изказването на Асен Василев, че правителството на Петков осъществява политиките си на принципа „десни политики с леви мерки“ е озадачаващо, дори мога да кажа и шокиращо. Защото подобно изказване говори за много сериозен дефицит дори на знания, не и на познания, за които вече говорих, в сферата на политологията, особено на политикономията. Това изказване принизява самобитността на тези две основни политически идеологии, които сформират различен тип на държавно управление, национална икономика, щете ли и на културни и духовни потребности като фактори, способстващи за изграждането на общия етнически профил на самата нация. И още, тези идеологии не са абстрактно понятизирани, че да може да се моделират удобни за популизма политики. Те са строго отграничени и противостоящи помежду си. Следователно концепциите, които се съдържат в тях, не могат да се смесват, приобщават или взаимно трансформират – това е абсолютно недопустимо. Светът днес достатъчно добре познава, казано в духа на Хегел, две ясно откроими и отстояващи се една от друга политически идеологии – лявата и дясната, средна такава няма, никога не може и да има. Но ако все пак се създаде, то такова изкуствено усредняване би станало чрез артикулиране на популизми. Опозиционно създадените партии прибягват тъкмо до усредняване на тези политически идеологии – и това е безспорен факт! Затова не се и учудвам от изказаната небивалица на Василев.

Искам да отбележа и друго обстоятелство за падането на правителството на Петков, ако може. Популисткото начало на „Продължаваме промяната“ набра скорост и бързо привлече електорална подкрепа вследствие на импулсивните настроения на нашето общество. Следва да поясня, че нейният електорат не е константен, а силно лавиращ, защото партиите, зародили се от популизма, стихийно привличат електорат. Стихийните явления в политическия сектор са временни и неустойчиви, поради което спадът на електорална подкрепа е обясним – стихийно се привличат и също толкова светкавично се одръпват. Прави впечатление, че повечето от днешните партии са популистки, а тези, които не са, в началото си са били такива. И в това се състои особеността: ако това популистко начало не бъде отхвърлено, преустановено, то тази политическа партия престава да съществува, а нейният електорат, понеже търпи увлечение по популизми, се прелива в друга подобна. В началото ГЕРБ беше популистка партия, по време на кризи прибягваше до популистката реторика, за да противостои на по-ожесточения и радикализиран популизъм. Но геополитическата принадлежност на тази партия постоянно я поставяше в онези коловози, в които популизмът не може да напредва, т.е. да генерира напредък. В този смисъл „Продължаваме промяната“ беше заставена да се отрече от популистката си реторика и собствено от убеждението, че механизмът за успешни политики не търпи да се прилага в политическо обръщение концепцията за „десни политики с леви мерки“ – политиките са или десни, или леви, и на тях съответстват конкретни мерки, с които биха могли да се реализират. Непосредствено след началото на Руско-украинския конфликт Асен Василев направи опит публично да пререже „пъпната връв“ на партията си от популисткото начало, определяйки неутралната позиция на президента Радев за този конфликт като „позор за България“. Тук шокиращ момент няма – реакцията на Василев напълно доказва това, за което говорих преди малко: популизмът отслабва и изчезва, когато надвиснат критични ситуации от национален или най-вече от международен характер. Такива ситуации притискат в ъгъла политическите субекти (партии) да заявят съвсем ясно и открито своята геополитическа принадлежност. За съжаление, „Продължаваме промяната“ не успя, въпреки този опит на Василев, да преустанови залитанията на тази партия към популизма. Това е и причината да губи с всеки един парламентарен избор електорална подкрепа. Нищо чудно след известно време да престане съществуването си, както много други преди нея, чието политическо битие никога не е преставало да възпроизвежда свои и артикулира чужди популизми.

След като направих отклонение с „Продължаваме промяната“ и популистката ѝ реторика, нека се върна на въпроса Ви за това колко време ще просъществува правителството на Росен Желязков. Както споменах в началото, не мога да дам максимално точна прогноза. Несериозно ще е от моя страна, защото политическата обстановка в страната е динамична, а международната пък турболентна. Това са предпоставки за активизиране на популизми. Но какво да се прави?! Така ще бъде докато свят светува. Тъкмо популизмите, които ескалират политическо напрежение, за да отклони вниманието от действителните проблеми, прогнозите са колебливи, защо и обществото не е сигурно, което означава, че т.нар. „статистическа грешка“ в социологическите проучвания се повишава. И затова през последните години виждаме разлики между направените прогнози и настъпилата реалност. Но това не е само в България, но и в много други държави, че дори и в САЩ, където социологията преди президентските избори за часове се менеше в полза ту на единия кандидат, ту на другия – ту за Джо Бъйдън, ту за Доналд Тръмп. Това може да ни успокоява, че не само при нас статистическата грешка води до изненади след обявяването на изборните резултати.

Но въпреки това, съдейки от политическите сили, съставили 105-ото подред Правителство, ми се струва, че неговото съществуване няма да е кратко. Причините за това са няколко и ще ги посоча. На първо място обществото, макар и все още остро поляризирано, но не по начина, който беше в периода 2020-2024 г., иска да има редовно Правителство. На него буквално му дойде до гуша от поредицата парламентарни избора, които вместо да окрупнят политическите сили, фрагментираха все повече и повече Парламента. Вие като журналист с достатъчно дълъг опит, ще потвърдите това, убеден съм! Парламентът не само, че разчете това искане на обществото, но взе, че най-накрая се и съобрази с него с ясното съзнание, че излъчването на редовно Правителство ще бъде с цената на понасяне на големи щети за всеки един от коалиционните партньори, изразяващи се в електорален спад на подкрепа за в бъдеще. Няма начин! Високите цели имат и висока цена, която ако не бъде заплатена, целите няма да бъдат постигнати. Това, че се чуват отрицателни мнения от вече оказалите се в опозиция парламентарно представени партии, че тази коалиция почива на личния, а не на обществения интерес, е форма на протест, че не са успели да станат част от управлението, както например коалицията „Продължаваме промяната и Демократична България“, особено втората партия.

Бойко Борисов обяви, че ще търси подкрепа за Правителство без двете ДПС-та, а се оказа, че без подкрепата на едно от тях парламентарно мнозинство не може да се получи. ДПС-Доган отново ли се оказа балансьорът или е от чувство за самосъхранение от претопяващата сила на ДПС-Пеевски?

Новото коалиционно Правителство е симетрично разпределено на идеологически принцип, колкото и да смятаме, че представлява – нека така да се изразя – „италианска салата“, т.е. по всичко и по малко и елегантно поднесено на взискателния клиент. Втората причина, наред със споменатата по-горе, която ме кара да вярвам, че скоро то няма да падне, е, че единият политически субект се явява едната опозиционна фракция на ДПС – това на Ахмед Доган. Това е особено показателно. Какво имам предвид? Доган е едновременно и издиган за стожер на етническия мир у нас, и е дискредитиран като политикът, който чрез своите „обръчи от фирми раздава порциите на властта в държавата“. След разцепването на ДПС иконичният образ на Ахмед Доган беше развенчан, не отвън, а отвътре, от техните среди, и то конкретно от Делян Пеевски. Това „момче“, което е „феномен в българската политика“, каквото определение и констатация за него направи Доган, всъщност решително започна да изважда ДПС от етническата му принадлежност. Няма да давам оценка на политика Пеевски, но ще подчертая много дебело това, което казах скоро, след като между него и Доган се появи конфликт, а именно, че не ни най-малко може да се подценява личността на Пеевски в лидерските му способности, както и че не бива никак да се съпоставя с предишните председатели Лютви Местан и Мустафа Карадайъ. Отбелязвам това поради причината, че мнозина бяха убедени в скорошния край на Пеевски след разцепването на ДПС, което не се случи, но напротив, тъкмо обратното – той започва да се утвърждава с особена тежест на политическата сцена. За разлика от Пеевски, политическата легитимация на Джевджет Чакъров се дължи на Ахмет Доган и ако него го няма, то и другият няма да го има. Не знам, времето може да ме опровергае, но за момента съм на мнение, че пътят на ДПС ще бъде посочен от Пеевски – впрочем той вече го и посочи. Предстои да видим колко още от електората на ДПС-Доган ще тръгнат по него – по новото начало.

Липсата на представители на ДПС-Доган в правителството на Желязков е с цел – да се прояви тази партия отново в битността си на балансьор между политическите партии. Но този стремеж за баланс, продиктуван от чувство за дълг пред обществото за излъчване на редовно Правителство, всъщност разкрива страх от политическа маргинализация. Оказваната подкрепа без представители в изпълнителната власт навява тъкмо на тази мисъл. Според мен не ДПС на Доган ще крепи правителството на Желязков, а ДПС на Пеевски. То ще е балансьорът, не само защото има по-голямо парламентарно представителство, но и защото единственият спасителен пояс да не рухне това Правителство извън четворното (коалиционно) споразумение се оказва подкрепата на Пеевски. И отново ще кажа, нека не се подценяват възможностите на Делян Пеевски като политик, който притежава изключителна сфера на влияние. Сега сигурно ще Ви, озадача, Катя, но сравнявайки политическите възможности на Асен Василев и Кирил Петков взети заедно с тези на Делян Пеевски, определено везната клони към последния. Поведението на Василев и Петков на политическата сцена е като на „инатливи момченца“, които не искат супа за обяд, а шоколад.

Искате да кажете, че правителството на Желязков в случай на изчерпан лимит ще зависи за съществуването си от депутатите на Пеевски?

Точно това искам да кажа, като с това изобщо не целя да влагам, каквито и да били оценъчни характеристики както по отношение устойчивостта на това Правителство занапред, така и на личността на Делян Пеевски изобщо. Задачата на нас анализаторите е да следим много внимателно действията на политиците и как те се отразяват върху настроението на обществото, т.е. как тези действия сформират електорална подкрепа и променят нагласи.

В обсега на нашето внимание е и президентът Радев. Неговият втори мандат е преполовен, а друг няма. Изведнъж неговата загриженост за сформиране на редовно Правителство така се прояви, че чак не е за вярване. Да припомним, че той доведе до такова разединение нацията, че все още последствията се виждат в политическото действо. Тоест, заканата от вдигнатия му юмрук на 9 юли 2020 г. продължава и днес да стои като заплаха пред политическите сили да понечат диалог за постигане на консенсус. Предчувствам, че това може да е сценарий да подготви почвата за свой политически проект. Дава картбланш на първата политическа сила да води преговори за съставяне на Правителство доста дълго време, което преди това не го правеше. За мен това внезапно великодушие е съмнително. Може би се надява тази коалиция да рухне, взаимно да се дискредитират коалиционните партньори и той след мандата си да се появи като поредния Месия. Предположенията в тази насока намират основания, макар и косвени, което на този етап е достатъчно, за да ги приемем за достоверни. И все пак всичко може и да се опровергае. Времето ще покаже! Така или иначе, да се поздравим от факта, че отново България има редовно Правителство.

Смятате, че коалицията ще удържи и Парламентът ще заработи ефективно, въпреки неговата силна политическа фрагментация и популистки партии в него?

Е, Вие ме карате май да започна да бабувам! Иска ми се да вярвам, че Правителството ще продължи дълго, а защо не да изкара и цял четиригодишен мандат. Обаче, както казва големият Николай Хайтов: „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш!“ Съотнасяйки тази мисъл до днешния Парламент и Правителство, може да кажем следното: обществото искаше стабилно Правителство, но затова трябваше стабилен Парламент, който да съумее да сформира конституционно мнозинство за избор на такова. Видяхме, че благодарение добрата воля и чувство за дълг пред обществото на повечето народни представители това можа да се случи. Сега остава да видим дали това Правителство ще съумее да направи нашето бъдеще перспективно или отново ще се окажем в изходна позиция с бюлетина в ръка. Но нека бъдем обнадеждени, че хубавото предстои!