Изпепеленият от пожара граничен пункт Златарево между Петрич и Струмица отново повдигна въпроса за инфраструктурата и свързаността между България и Македония, предаде репортер на БГНЕС.

Намиращият се в сърцето на планината Беласица граничен пункт дълго време разделя братя и сестри от Македония, Гърция и България. Днес това не би трябвало да е така. Но, за съжаление днес само свободата на придвижване се е променила – пътят до там, откъдето и да тръгнеш напомня на 1945 година. Тесен, с безброй завои и разбира се, задължителните дупки. Единствената разлика е липсата на милиционерите, които да Ви разпитат и на които подробно трябва да разкажете къде и защо отивате при еди кого си. “Има глави за тази работа. Те трябва да взимат решения, но лошото е, че не се вслушват”, разказа български граничен служител и подчерта: Изгорялата Митница “Златарево” отдавна беше барака – тя не смогва на трафика. Тук са необходими поне четири ленти – за ТИР-овете, за автобусите, за коли. Трябва да направим нещо европейско.

Минаваме границата- македонският граничен чиновник ни посреща с думите – на ресторант, нали?. Ех, така е, а ние тук на жегата… На въпроса- Как е?, отговаря с намигване и репликата: Все едно не ти е ясно. Връща документите с думите. Пийте умерено. Жолтата е опасна при тези жеги.

Беласица идва от тракийско-пеонския топоним и означава блестяща планина. Спирането ни пред Лебедовото езеро, един от най-големите комплекси е най-доброто доказателство за блестящото обединение на хората от двете страни на границата. Няколкото паркинга са изпълнени със стотици коли от България и Македония. На входа освен стрелката за “Влез” има надпис “Вход”. Минаваме покрай масите и се объркваш – само дългият ти път до тук ти припомня, че си минал границата. Всичко останало “е блестящо обединено”-музика, шеги и общите проблеми от двете страни на Беласица – ниските заплати и партизираният живот. В разговора с гостите, сервитьора или продавачите на сувенири, плодове или зеленчуци не се среща нито една “актуална тема или проблем” на политиците ни. Хората общуват по свой си начин. Надписът върху чашата с вода, изписан на български “Обичай живота”, е може би най-краткият и най-точният начин за описването на състоянието на духа на хората от двете страни на границата.

Посещението на струмишкия регион не би било пълно без разходката до “Смоларския водопад”. Уникалната пътека, с чешмички и пейки ви издига на 630 м надморска височина. Застанали на площадката “Белведере” пред 40-метровия водопад имате много проста задача – да създадете “ваша легенда” или да доразвиете онази на бедното момче Никола, който е искал да се ожени за красивата Катерина, но тя била дъщеря на най-богатия човек от съседното село Подгори.

И когато трябва да е красиво и легендарно – остава да потеглите към Водоча за да се разходите във Водочкия манастир “Св. Леонтий”. Той е построен върху останките на раннохристиянски храм от IV-V, IX, XI и XI-XIIв. През четиринадесети век манастирът е унищожен от огромен пожар, на два пъти е пострадал от силно земетресение, като през 1931 г. е почти напълно сринат до земята. През 1982 г. приключва неговата реставрация. Разбира се и тук има легенда за неговото име. Често се твърди, че тук се лекували ослепените войници на Цар Самуил след битката при Беласица. Истината е съвсем друга – името идва от лечебните води в околностите.

Днес там се намира женският манастир “Св. Леонтий”, който пък е само на пет минути от друг манастирски комплекс в село Велюса на “Пресвета Богородица Елеуса”. Интересното е, че храмът е непроменен от XI век.

На връщане към България може да се посети и новоселският манастир “Св. Св. Антоний и Георги“. Той се намира буквално на километри от границата ни. Църквата в манастира е построена през 1995 година.

Блестяща разходка. Блестящи хора, водопад, манастири. /БГНЕС