Без да се крием зад думи, трябва честно и искрено да признаем, че всички онези, които бяха скептични, ако не и критични, за турската операция "Извор на мира", може би са допуснали огромна грешка в преценката. В крайна сметка, да, с известно високо напрежение и малко сериозна борба и болезнени жертви, турската операция постигна повечето, ако не и всичките, поставени й цели.

Коя беше целта, която турската операция успя да постигне? Разбира се, не само операция "Извор на мира", но също и операциите "Ефратски щит" и "Маслинова клонка" трябва да бъдат едновременно оценявани. Турция не искаше да бъде откъсната от Сирия и Ирак посредством "терористичен пояс", както тя го нарича, като бъдат застрашени националната сигурност и цялост на Турция. По-специално Турция не искаше да види повторение на "Балансиран чук" (международни сили, съставени през 1991 г. със задача да предпазят кюрдите в Северен Ирак от евентуални атаки на Саддам Хюсеин, бел.ред.), този път в Северна Сирия, и еволюиране на Партията на демократичния съюз и нейното военно крило Сили за защита на народа, сирийското продължение на сепаратистката терористична Кюрдска работническа партия (ПКК), в напълно развита автономна структура подобно на ситуацията, създадена в Северен Ирак от ръководената от САЩ "коалиция на желаещите".

За онези, които не си спомнят как се разви ситуацията при "Балансиран чук", вероятно трябва да ви напомня. В края на 1991 г. Турция внезапно откри 500 хиляди души, струпани на планинските склонове на турската граница с Ирак. Това бяха местните кюрди, бягащи от гнева на иракския диктатор Саддам Хюсеин, който се опитваше да накаже кюрдите заради колаборацията им с американците през първата война в Персийския залив. Това беше огромен и болезнен проблем. За разлика от сегашната политика на "отворени врати", която доведе до това милиони бежанци да търсят подслон в Турция и отвъд границите й, тогава с "помощта" на коалицията, ръководена от САЩ, в Северен Ирак бе създадена зона за сигурност и американците формираха специални сили, наречени "Балансиран чук", базирани в турските бази Инджирлик (в Адана) и Пиринчлик (в Диарбекир). Турската армия не беше част от тях. Опитите на турското правителство да получи разрешение от парламента и да се присъедини към операцията се провалиха на няколко пъти в законодателния орган, а американците получиха "зелена улица".

Турските представители, подобно на сегашните оплаквания, че американците са се сдружили с кюрдските терористи в Северна Сирия, се жалваха, че американските военни подкрепят, насърчават и дори тренират сепаратистки елементи на ПКК и спускат храна, муниции и други материали край техните укрития.

През цялото време в сегашните дискусии Турция се противопоставя на създаването на безопасно убежище в Северна Сирия под протекцията на международен военен механизъм. Страхуваше ли се Турция, че в Северна Сирия също ще се стигне до подобна ситуация? Имаше повече от достатъчно причини - а наскоро и признания от американски сенатори и дори президента - че отделно от това да поемат контрола над въглеводородните ресурси и транспортните коридори, САЩ са особено заинтересовани да допринесат за сигурността на Израел.

Трите операции на Турция можеше, разбира се, да бъдат избегнати с ефикасни дипломатически усилия, ако западните съюзници на Турция действаха в пълно осъзнаване на духа на съвместна отбрана и съвместна сигурност, схващаха заплахата, насочена срещу Турция, и разбираха, че ако териториалният интегритет на Сирия бъде възпрепятстван, то и териториалният интегритет на Турция би бил сериозно застрашен.

Кой спечели и кой загуби при последните две дипломатически победи - споразумението на Турция със САЩ и сделката на Турция с Русия (за Сирия)? Разбира се, явният победител е Русия и явният губещ са САЩ. Турция успя да се заяви и да получи признаване (и легитимност) за действията си за национална отбрана, а правителството на сирийския президент Башар Асад се представи като благонадеждна и легитимна страна, чието мнение пряко или непряко трябва да бъде взимано за всичко, осъществявано на сирийска територия.

Меморандумът от Сочи, освен че потвърди още веднъж попечителството на Русия над Сирия, бе ясен знак, че военните операции, когато и ако са извършвани с ясна цел и на базата на твърди легитимни основания, може да допринесат за дипломатическите усилия. /БТА