Както и се очакваше, референдумът в северен Ирак, проведен на 25 септември 2017 година, потвърди, че огромна част от жителите на Иракски Кюрдистан и прилежащите територии (над 90 процента от участвалите в референдума при висока активност) са за независимостта на кюрдския регион. При това, гласуваха не само кюрди, но и представители на други етнически групи от местното население (араби, туркомани, арменци, асирийци и т.н.).

Предсказуема беше и остро негативната реакция от страна на Анкара, Багдад и Техеран. Иракските власти побързаха да въведат войски и отряди на шиитското опълчение в нефтодобивния район на Киркук и на други от т.нар. спорни територии в северната част на страната. Но там исторически живеят кюрди, и именно те защитаваха тези региони от главорезите на Ислямска държава.

След референдума се случиха въоръжени стълкновения, имаше и човешки жертви сред кюрдските опълченци и противопоставящите им се шиитски формирования. Иран подкрепи силовите действия на Багдад и изрази намерението си не само да затвори границата с иракските кюрди, но и да окаже военна помощ на правителствените въоръжени сили на съседа си. Аналогични агресивни заявления имаше и от страна на Анкара.

Едновременно с това, едва ли следва да се очаква, че Турция ще пожелае по-нататъшно изостряне на отношенията с властите в Иракски Кюрдистан, тъй като годишните обеми на взаимноизгодната търговия и инвестициите в кюрдския регион достигат 10 милиарда долара. До последно отношенията между Анкара и Ербил имаха съюзнически характер и в известна степен се противопоставяха на обтегнатите връзки между Анкара и Багдад.

Кюрдите очакваха одобрение на референдума от Вашингтон, страните от ЕС, но така и не получиха желаната подкрепа. Администрацията на Доналд Тръмп се опасява, че признаването на независимостта на кюрдския регион в Ирак, окончателно ще загуби влиянието си над багдадските власти, защото представители на иракските кюрди засега все още влизат в състава на коалиционното правителство и федералния парламент и могат в известна степен да възпират понататъшното сближаване на САЩ с Техеран.

Във Вашингтон предполагат, че излизането на кюрдите от федералните органи на властта ще позволи на иранските аятоласи да укрепят позициите си в Багдад и да сформират проирански шиитски блок от държавите в региона (Ирак, Сирия, Йемен, част от Ливан). Не е изключено, че тогава ще се появи възможност за строеж на тръбопровод за транспортиране на ирански, иракски и сирийски нефтопродукти през ливанските пристанище на Средиземно море. Укрепването и по-нататък на позициите на Иран в региона и големите транспортно-енергийни проекти не отговаря на американските интереси.

Ролята и значимостта на Иракски Кюрдистан за Близкия Изток произтича от появата на държави в региона. Известно е, че Ирак и съвременните граници до голяма степен са създавани изкуствено между 1920-1926 година от Великобритания с мандат от Лигата на Нациите, без да се вземат под внимание етноконфесионалните особености на местното население, живеещо на частите от територията на бившата Османска империя. Въпреки че със Севърския (1920) и Лозанските мирни договори (1923) се предвиждат защита на правата на кюрдските малцинства в новосъздадените държави - – Турция, Ирак и Сирия, – на практика това не се случва. Властите на тези държави с одобрение от западните държави – победителки в Първата световна война, не само не дават възможности на кюрдите да създадат своя национална държава или автономия, но и поемат курс към насилствена асимилация на кюрдския етнос. В Турция дълго време смятат кюрдите за планински турци, в Сирия – стотици хиляди кюрди са лишени от гражданство. Иракските курди, както и събратята им в съседните страни, са угнетявани по всевъзможни начини, в това число и чрез масови депортирания в непригодни за живеене региони, въвеждани са забрани за ползването на кюрдски език, средства за масова информация и политическите и обществени организации, съществува дискриминация при постъпването във ВУЗ-ове, държавни органи, военна служба и т.н.

Въстанията и протестните акции на кюрдите са жестоко потушавани. Най-големи по мащаб са репресиите срещу кюрдите през периода на управление на Садам Хюсеин, когато десетки хиляди са екзекутирани или хвърлени в затвора, а стотици хиляди са принудени да напуснат местата на историческото си местожителство и да се крият в труднодостъпните планински региони на Ирак и съседните страни. Само в резултат на химическа атака на ВВС в град Халабджа през 1988 година загиват около 5 000 жители, а 20 000 други сериозно са пострадали.

Едва през 1991 година в отговор на поредната наказателна акция на военните сили на Ирак против кюрдите, САЩ, Великобритания и Франция създават т.нар. зона забранена за полети в северната част на републиката. Тази мярка не само прекратява ударите на иракската военна авиация по кюрдите, но им позволява за пръв път да създадат свои органи за самоуправление и други елементи на автономия.

Още през този период опълченските кюрдски сили "Пешмерга" успяват да изтласкат от своите територии войските и административния апарат на централното правителство и да вземат под контрола си цялата територия на Иракски Кюрдистан (северно от 36-я паралел). През 2003 година районът е използван от САЩ като плацдарм за настъпление срещу войскова групуривока на Садам Хюсеин и кюрдските сили тясно си сътрудничат с военните сили на САЩ в боевете срещу правителствените войски.

След свалянето на режима на Садам Хюсеин, иракските кюрди активно участват в създаването на новата държава и в работата на органите на законодателната и изпълнителната власти в Багдад. В съответствие с конституцията на Ирак от 2005 година на териториите на съществуващият по това време Кюрдски автономен регион (провинциите Ербил, Дохук, Сюлеймания, Халабджа) е създаден субект на федерацията на нов демократичен Ирак – Иракски Кюрдистан.

Другите провинции и региони от страната не са се възползвали до този момент от правото си да създават подобни структури, но въпреки това, високия статут на кюрдския регион като субект на федерацията от никого не се оспорва. Кюрдски представители заемат поста на президент на Ирак (втори по значение в държавата след министър-председателя), няколко федерални министерски поста, създават фракция в парламента с повече от 50 депутати. Едновременно текат процеси по усъвършенстване на кюрдското самоуправление, създадени са всички атрибути и структури на федеративен субект, които са много близки до нивото на независима държава.

Днес Иракски Кюрдистан има свои флаг, химн, конституция, свои регионални закони, парламент, правителство, съдебни и правозащитни органи, полиция, специални служби, въоръжени сили (бригадите "Пешмерга"), образователни системи и здравеопазване, води собствена външна икономическа и политическа дейност. В Ербил и Сюлеймания са акредитирани около 40 чуждестранни дипломатически мисии на ниво генерално консулство, кюрдският език е втори – след арабския – държавен език.

В региона са регистрирани над сто политически и обществени организации, множество средства за масова информация, всички етноси и конфесии от населението са представени в регионалния парламент и местните органи на властта. Развиват се торговско-икономическите и други връзки с Турция, Иран, арабските страни, Израел, САЩ, Русия, страните от ЕС, СНГ, Азиатско-Тихоокеанския регион и т.н.

Трябва да се отбележи, че лидерите на иракските кюрди не са инициирали сепаратистки настроения в съвременен Ирак. Дълго време президентите на Ирак Джалал Талабани и на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани играят важна роля в изглаждане на противоречията между основните политически сили в страната (блоковете на арабските партии на шиити и сунити). С посредничеството на Барзани са преодолени правителствените кризи през 2010 и 2014 година, когато на федералния парламент не му е по силите да формира в продължение на месеци централно правителство.

Благодарение на кюрдите за дълго в държавата се запазва крехкия политически баланс, но курсът на изолация на сунитското малцинство, предприет още по време на американската окупация на Ирак от правителството с арабско-шиитско болшинство, води в началото до възникването на въстанническо движение в осем от сунитските провинции, ръст на терористичната активност на екстремистките групировки на шиити и сунити, а по-късно и до пълномащабна гражданска война, когато Ислямска държава нахлува в Ирак и с поддръжката на местното сунитско население провъзгласява Ислямския халифат.

Иракските кюрди оценяват като предателство от страна на правителството на Нури ал Малики бягството на иракската армия, предаването на джихадистите на огромни арсенали с тежко въоръжение и големи градове (Мосул, Синджар). Възниква реална заплаха бойците на Ислямска държава да нахлуят в Кюрдистан. Убити или пленени и предадени в робство са десетки хиляди кюрди-езиди.

Кюрдските опълченци с подкрепата на американските ВВС и западната коалиция успяват да защитят териториите си, а после и да освободят прилежащите региони със смесено население. В последствие, със съвместните усилия на кюрди и араби-шиити и с подкрепа на западната коалиция и КСИР на Иран е освободен Мосул и практически са изтласкани от Ирак джихадистите на Ислямска държава.

Но доверието на кюрдите и арабите-сунити към централното правителство след трагичните събития се оказва подкопано. Няма сигурност, че багдадските власти ще могат да формират коалиционно правителство и да провеждат вътрешна и външна политика в интерес на всички групи от населението. В тези условия президентът на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани е принуден да инициира провеждането на референдум за независимост на кюрдския регион, защото са налице и други причини.

Например, първоначално дошлото на власт в Багдад по уж демократичен път (в резултат на всеобщи избори) правителство на арабско-шиитското мнозинство игнорира интересите на арабите-сунити и кюрдите. Американската администрация си затваря очите, че арабско-сунитската диктатура на Садам Хюсеин е заменена с диктата на арабско-шиитската върхушка, съставена основно от бивши емигранти. По отношение на арабите-сунити е разгърната широка кампания, която се разпространява не само спрямо съратниците на Садам Хюсеин и функционери на партията Баас, но и срещу стотици хиляди бивши обикновени военнослужещи, полицаи, сътрудници на специалните служби и държавни служители. В резултат повечето араби-сунити са принудени да напуснат новите парламент и правителство, вице-президентът на Ирак Тарик ал-Хашеми емигрира в Саудитска Арабия и задочно е осъден на смърт. Арабите-сунити са изтласкани от силовите структури и бизнеса. Като следствие от това, много от тях в началото преминават към тайни антиправителствени групировки, разгръщат мащабна терористична дейност срещу централната власт, а после се присъединяват към Ислямска държава.

Много членове на конституцията, засягащи интересите на кюрдите, също остават неизпълнени (в частност, чл. 140 "За спорните територии”). Правителствата на Малики/Абади съботират приемането на нов закон за нефтодобива, който би дал на регионите повече права да се разпореждат с природните ресурси и предпочитат да се придържат към закона от времето на Садам Хюсеин. Кюрдският регион хронически не получава в пълен размер предвидените по закон 17% от разходната част на държавния бюджет за развитие на Иракски Кюрдистан. Не се заделят нужните средства за поддържане на силите "Пешмерга" и бюджетните сфери в региона. Към това може да се прибави все по-голямата зависимост на политиката на багдадските власти от Техеран и разкритите факти за мащабна корупция сред багдадски чиновници.

Всичко изложено по-горе подтиква Масуд Барзани да инициира провеждането на референдум за независимост на региона. Повечето западни експерти изказват мнение, че не следва излишно да се драматизира ситуацията около проведения референдум в Иракски Кюрдистан. Изхождайки от създалите се реалности, президентът Барзани не прибърза да реализира резултатите от референдума под формата на обявяване на декларация за независимост.

Може да се предположи, че волеизявлението на населението на кюрдските региони ще е фактор и при бъдещите контакти между Ербил и Багдад, но страните все пак ще се върнат към мирните преговори и опитите за постигане на консенсус по ключовите нерешени въпроси. Към това призовават заинтересованите страни и международните организации, в това число и ООН.

Русия заема подчертано неутрална позиция в този вътрешен за Ирак конфликт, заявявайки, че приоритет следва да е запазването целостта на Ирак, но с отчитане на интересите на всички групи от населението на страната.

Говорейки за вътрешнополитическата ситуация в Иракски Кюрдистан, трябва да се признае, че между водещите политически сили и племенните кланове в региона (Демократическата партия на Кюрдистан (ДПК) на Барзани и Патриотическия съюз на Кюрдистан (ПСК) на Талабани) се запазват сериозно разногласия по въпроса за формирането на регионалните органи на властта и бъдещите отношения с Багдад.

Съдейки по всичко, Техеран и Багдад се опитват да засилят традиционното си влияние върху клана на Талабани, включително и до внасяне на разкол в кюрдското национално движение отвътре и отцепването на провинциите Сюлеймания и Халабджа, където са силни позициите на привържениците на Талабани. Но резултатите от референдума на 25 септември показват, че огромното мнозинство от региона, в това число и споменатите провинции, са за независимостта на Иракски Кюрдистан.

На нивото на вековната мечта и националната идея нито един кюрд няма да се откаже от мисълта да живее в суверенна държава. Функционерите на ПСК и другите опозиционни кюрдски партии (Горан, ислямистите) са принудени все пак да се вслушат в мнението на избирателите си.

Най-вероятно в близко бъдеще ще се нормализират отношенията между Ербил и Багдад, Техеран и Анкара и като следствие от това, ще се преодолеят възникналите вътрекюрдски противоречия. Вече официално е обявено, че Масуд Барзани е подал оставка от поста президент, тъй като изтича срока на пълномощията му.

До избора на нов глава на региона, се предлага пълномощията му да бъдат поделени между правителството, парламента и съдебната система. Но Барзани остава лидер на водещата политическа сила в Иракски Кюрдистан - ДПК, която при всички случаи съвместно с мощния клан на племето барзан ще продължи да играе важна роля в политическия живот на Ирак и кюрдския регион. Важното географско и стратегическо положение на Иракски Кюрдистан, находищата на нефт и газ със световно значение, възможностите на региона за транзит на иракски нефтопродукти през Турция към Европа, важната роля в борбата с международния тероризъм, толерантността на кюрдите – всичко това изостря борбата за влияние на външните сили в северен Ирак.

От страните от Близкия изток с най-голям интерес към съдбата на кюрдския регион в Ирак проявява Израел, който открито подкрепя независимостта на Иракски Кюрдистан. Иран, Турция и Сирия се обявяват категорично против, тъй като се опасяват от нарастване на сепаратистките настроения сред кюрдите в собствените си държави. Анкара и Техеран както и преди предпочитат да запазят поне привидно единението на Ирак, подкрепяйки Багдад, макар президентът на Турция Ердоган косвено да подкрепя иракската арабско-сунитска опозиция и има силно политическо и търговско-икономическо влияние именно в кюрдските провинции.

Може да се очаква, че конкурентната борба между Анкара и Техеран за влияние в Ирак и Иракски Кюрдистан и в бъдеще ще се разгаря. Вашингтон и съюзниците му от НАТО ще се опитат да посредничат за регулиране на вътрешните кризи и регионалните конфликти.

Както вече отбелязахме, администрацията на САЩ не иска да допусне по-нататъшно укрепване на позициите на Техеран в Ирак и региона. На този етап за Вашингтон и Брюксел се оказва по-важно да се поддържа териториалната цялост на Ирак, отколкото да се подкрепи правото на самоопределение на кюрдите. Това обаче съвсем не означава, че и в бъдеще САЩ няма да се върне към идеята за създаване на кюрдска държава в сверен Ирак или в още по-широки граници, включвайки и северни части от Сирия.


------------
* Анализ на Станислав Иванов - водещ научен сътрудник от Центъра за международна безопасност към Руската академия на науките, кандидат на историческите науки - пред "Зарубежное военное обозрение" - месечното издание на руското министерство по отбраната.