Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население". Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..."

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му...А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин." А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?

Какво лакейство вместо просветената деликатност,а? И за какъв смешен случай! Това е най-комичното от компенсацията у дома за тегобите от тоя неудобен мундир на европейска деликатност, с който се перчим пред Европа. Такава лакейска история да се случи с тия разпалени господа и завари мнозина от нас неподготвени. Това е вече по-сериозно, отколкото изненадан да подадеш палтото на англичанина.

По-късно всичко се разкри и мнозина от възнегодувалите съзряха истината, макар и не всички, дори и до* днес не всички. Видя се, първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно! Второ, не е виновен и за това, че бил «гледал накриво». Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари; не вярва, че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и отгоре на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: «Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?» Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво — и е бил прав,. сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история! Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е била разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете — същите, които са посрещали русите, а пък и ония, дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са бесели всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двайсетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами...

Тъй стана, че когато негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край, те волю-неволю разбраха, че животът на българите всъщност е само един декор, че всички тия къщички и градинки, и жени, и деца, и непълнолетните момчета и момичета в тия къщички – всичко това всъщност принадлежи на турчина, който си го взема, щом пожелае. И той го взема, взема го и в мирно време, взема и в моменти на процъфтяване, взема и пари, и добитък, и жени, и девойки и ако въпреки всичко нещата изглеждаха цветущи, то е само защото турчинът не иска да разорява окончателно една тъй плодородна нива – та нали и занапред ще жъне от нея. Напротив, той разрешава понякога тук-там да има и пълно процъфтяване именно за да може, когато дойде времето, да взема и да взема...

А сега естествено турците са разярени и сриват България със земята. И съжаляват, че не са я сринали цялата! Ако ние след превземането на Плевен се забавим да продължим, турците, виждайки, че може да се наложи навеки да се простят с България, ще използват момента да разорят всичко, което може да се разори. Има две интересни мнения: умниците у нас твърдят и досега, че без намесата на русите българинът щеше да си живее царски и че Русия е причината за всички негови нещастия. А пък известният с прекрасните си и задълбочени статии от бойното поле англичанин Форбз, кореспондент на вестник “Daily News”, в края на краищата изказва откровено цялата си английска истина. Той искрено признава, че турците имали «пълното право» да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминала Дунава. Форбз почти съжалява (естествено политически), че нещата не са се развили така, и прави извода, че българите следва да бъдат вечно признателни на турците, задето ония не ги изклали поголовно като овце. Тъй че, припомняйки си руското мнение за „царския живот на българите" и съпоставяйки го с мнението на Форбз, можем направо да се обърнем към българите с въпроса: „Защо не си живееш царски, щом като не са те изклали поголовно?" Но има и още нещо странно, което отсега бие на очи и ще остане в историята: „Нима наистина тъй образован човек като Форбз, член на толкова велика и просветена нация, каквато е Англия, може така спокойно и хладнокръвно да признава подобни права на турците? Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация?" Обърнете внимание обаче, той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или за италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви си славяни българи. Виждате ли родовото, кръвното презрение на Европа към славяните и славянското племе. Те ги имат все едно за кучета! Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, с жените и децата. Забележете още (това е много важно), че не го казва граф Биконсфилд: него политиката, „английските интереси" го принуждават да изразява такива бандитски, зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена, а и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, личи си от предишните му писания. Причината в случая е именно в това западноевропейско презрение към всичко, което носи името „славяни”. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнездата на дървеници по старческите одри! Та няма ли в това някакъв инстинкт, предчувствие някакво, че ако тия източни славянски племена се освободят, ще играят един ден огромна роля в новото бъдеще на човечеството вместо заблудената стара цивилизация, че ще заемат нейното място? Хората на Запада естествено не могат съзнателно да си представят и да допуснат това — също както не могат да си представят гнездата на дървениците за нещо висше, идващо да ги смени. Но ето я Русия, тук явно се издига една съвсем нова идея за изкушение, гняв и почуда на всички, тук вече се издига знамето на бъдещето, а тъй като Русия не е „гнездо на дървеница”, каквото представляват за тях българите, а е гигант и сила, която не може да не се признае, и тъй като Русия също е славянска нация — как ли я мразят сега на Запад, ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда! Да, тук играе именно инстинктът, именно предчувствието за бъдещето!

Откъс от „Дневник на писателя”. 1877г.


В дневника си Достоевски пише още: “…Русия никога досега не е имала и няма да има такива ненавистници, завистници, клеветници и даже явни врагове, каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за освободени!…И нека никой да не ми възразява, да не оспорва, да не ми крещи, че преувеличавам и че ненавиждам славяните. Напротив, аз много обичам славяните, но… знам, че всичко ще се сбъдне точно така, както го казвам и не поради уж долния, неблагодарния характер на славяните, съвсем не е там причината - в този смисъл характерът им е като на всички останали - а именно, защото на този свят такива неща иначе не могат да стават… Изобщо не трябва да искаме от славяните благодарност… Те непременно ще започнат с това, че вътрешно, ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив, при сключването на мира с намесата на европейския концерт едва са се спасили от властолюбието на Русия…”

Изводите от тези думи и разсъжденията остават за нас! Много от вас сигурно ще им се ядосат, други ще ги приветстват, каквото и да е обаче, те се оказаха истина! /beu.bg