Има два вида изследователи на политиката: такива, които анализират системата и изобретяват по-добра, и такива, които смятат, че системата би работила доста по-добре, ако тези, които я изучават и управляват, са реалисти и си дават сметка за ограниченията и възможностите.

Първите в своя краен, абсурден вариант са марксисти и произвеждат социални инженери от типа на Сталин. Вторите са, най-общо казано, еволюционисти и в най-лошия случай - реакционери. В добрата хипотеза обаче тук бихме поставили най-блестящите умове на модерната либерална демокрация. Всъщност успешният западен капитализъм, какъвто го знаем, е изграден именно от тях. И тъй като ние го внесохме оттам, а пък не щем да работи у нас като при тях, явно някъде има грешка.

В предишната си статия се опитах да докажа, че грешката не е в националния ни характер, ако въобще такова животно има. Сега ще се опитам да демонстрирам, че ние всъщност изобщо не сме внесли капиталистическия модел от втория тип. Че в действителност ние правим капитализъм по комунистически

1. Приватизацията
Икономиката на капитализма се крепи на два кита: частна собственост и свободен пазар. И понеже социализмът ги беше сменил с държавна собственост и централно планиране, първата ни задача бе да възстановим правдата. Приватизацията трябваше да оправи собствеността, а освобождаването на цените - да формира пазарно стопанство. Привидно държавата се освободи от социалистическите си функции - на собственик и менажер - и ги прехвърли на индивида. Точно както на Запад. Азбучна истина е, че държавата е лош стопанин и не бива да разпределя ресурси. Тогава къде е разминаването?
Първо, в процеса: приватизацията като резултат произвежда частна собственост, но като процес - ужасен парадокс! - увеличи ролята на държавата. Дори при социализма тя не е разпределяла такива огромни ресурси. В продължение на години държавни ведомства и чиновници управляваха, пренасочваха, продаваха, подаряваха огромни капитали.
Второ, в собствеността: по-голямата собственост от приватизацията попадна в ръцете на чуждестранни корпорации. Забележете, аз не казвам дали това е добре или зле. Казвам, че нито една западна страна не е започнала и изградила капитализъм с чуждестранни собственици.

2. Обществени отношения
В основата на западноевропейския и американския обществен модел е философията на индивидуализма. Човешките права и свободи са свещени, личността е най-важна, моралът е криво-ляво класическият християнски.
Социализмът обяви това за класови предразсъдъци, издигна колективизма като вяра и даже го разви в някакъв пролетарски интернационализъм, дето даже и нацията нямаше значение, камо ли "Какво тук значи някаква си личност."
След промяната веднага поправихме и тази грешка. Конституцията надлежно описа правата ни, ратифицирахме конвенциите и хартите, разпуснахме фалшивите колективи - от ТКЗС до ОФ, събрания и кръжоци. Обаче не се получи повишаване на морала

Напротив - надойдоха мутри, пирамиди, заля ни проституция и наркомания заедно с гнусни престъпления срещу личността (пак тази свещена личност).
Какво не разбрахме?

1. Че индивидуализмът е философия, развита в гражданско общество. Без да го има, той се превръща в морален релативизъм (аз казвам кое е правилно и кое - грешно), което си е чиста проба болшевишка идиотщина. Без институциите на гражданското общество - тук включвам и църквата - той е невъзможен, т.е. извратен в свободия.

2. Че традициите са най-трудният момент. Това, което се е изграждало с десетилетия и векове дори на Запад, ние се опитахме да внедрим с укази и наредби (типично по комунистически). Преливахме закони за детето, за вероизповеданията, за селското стопанство, без да се опрем на исконните, доказали се през годините практики и институции на българската нация. Пропуснахме да видим, че дори в Европа французите не са като англичаните, а скандинавският модел няма нищо общо с Юга на Евросъюза - Гърция, Португалия, Испания (забележете, пак страни в преход, пак държави с бивша диктатура и авторитаризъм). За пореден път изобретихме социално инженерство под прикритието на "универсални" капиталистически отношения.
Далеч съм от мисълта да изчерпя с горното дебата по прехода. По-скоро това са само частици от голямата дискусия за пътя на България. Струва ми се, че комунизмът като манталитет, като речник и инструментариум все още е водещ в политическия и обществен дискурс. Ако не го изчистим - даже и поколенчески - кризата ще продължи.
Емил Кошлуков
В-к “Сега”, 9 септември 2002г.