Тайните будят подозрения
Избрано 01.04.2005 00:01
Така е било винаги и винаги така ще бъде. Колкото повече криеш информация и ограничаваш достъпа до нея, толкова по-подозрителен ставаш в очите на околните. Нещо повече – при такова поведение околните започват да се съмняват, че носиш вина и за неща, които може и да не си извършил в действителност.
Ако още при първа възможност след промяната бяхме представили пред света всичко, което ни е известно около атентата срещу папа Йоан Павел II, ако сами бяхме станали инициатори на една нова и задълбочена проверка, съмненията, че страната ни е имала пръст в това зловещо дело отдавна щяха да бъдат потвърдени или отхвърлени. Тези съмнения, обаче, остават в сила, а това, в някои отношения, е по-лошо дори и отколкото ако бяха потвърдени.
Вече е известно, че Италия отново започва да разследва събитията, свързани с този атентат. Знаем, че отново се заговори и за така наречната “българска следа” в него. Привържениците на тази версия напоследък започват да възвръщат влиянието си, а това е факт, който страната ни трябва сериозно да осмисли – особено сега, когато сме на прага на приемането н Европейския съюз като негов пълноправен член.
Вероятно има човек или хора, които знаят цялата истина за случилото се преди толкова много години. А може и да няма. Не се наемам да твърдя нито едното, нито другото. Както не се наемам и да застана твърдо на едната от двете позиции – тази която приема българската следа и другата, която я отхвърля. Разбира се, важно е истината да бъде установена. Още по-важно, обаче, ми се струва друго.
Дори и държавата ни да е била замесена в покушението срещу главата на римокатолическата църква, това би било не позор и вина на България и българите, а на комунистическия режим, който през онези години бе стегнал Родината ни в жестоката си хватка. Доказателствата за престъпния характер на този режим са толкова много, че едва ли има смисъл да бъдат посочвани или изброявани. А и времето просто не би стигнало за това... Едва ли някой разумен човек би повярвал, че тогавашните комунистически сатрапи са били неспособни на подобни действия. Бяха и още как! Тогава?
Тогава, струва ми се, сме длъжни да бъдем максимално открити и да споделим всяка информация, с която – може би – разполагаме. Не отново да се опитваме да “минем метър”, не отново да се стараем да прикриваме и да говорим с половин уста. Полза от това не би имало, само бихме станали още по-подозрителни в очите на останалия свят и бихме събудили съмнения, че промените у нас нито са пълни, нито толкова напреднали, колкото би ни се искало.
Убеден съм, че евентуалното съгласие на страната ни да сътрудничи на подновените разследвания ще бъде посрещнато на нож от определени кръгове, които така и не успяха на осъзснаят разликата между кресливото патриотарство и истинското родолюбие. Тяхното мнение, обаче, независимо от това, колко шумно ще бъде артикулирано, не бива да влияе върху принципната и честна позиция, която сме длъжни да заемем в подобен момент.
Надявам се, че този път България ще действа разумно и правилно. Надявам се, разбира се, разследването да стигне до извода, че държавата ни не е била замесена в атентата. Но дори и изводите да са различни от този, пак не бихме загубили толкова престиж, колкото от едни опити отново да заравяме главата си в пясъка и да заобикаляме истините, колкото и неудобни да се окажат те.
Уви, само се надявам, но не мога да съм сигурен. И за това има повече от основателни причини. На първи април, петък, Софийският градски съд ще разгледа делото, заведено от журналиста от вестник “Дневник” – Христо Христов – срещу шефа на Националната разузнавателна служба, ген. Киров. Повод за завеждането на това дело е именно поредният глупав и безсмислен опит на официални български институции да ограничават изконното право на българските граждани за достъп до информация. В конкретния случай – информация, свързана с едно друго и добре известно “червено” престъпление – убийството на писателя-дисидент, Георги Марков, извършено през 1978 г. в Лондон.
Стъписващо! Какво крием? От кого го крием и защо? И, не на последно място, кого, дявол го взел, защитаваме с всичко това? Защитаваме убийци и престъпници, за да не станем за срам пред чужденците ли? Или пък просто има хора, които все още разчитат на тези убийци и престъпници, та затова не искат да ги излагат на показ... Ето, тъкмо до това води упоритото и не твърде интелигентно охраняване на тайни, които отдавна вече не би трябвало да бъдат такива. То води до подозрения и няма никакво значение, дали те са основателни или пресилени, важното е, че се появяват, а след това започват да водят свое собствено съществуване.
Затова – стига толкова тайни и прикритост, особено по такива въпроси. Време е за истината. Заслужаваме я. А и в Книгата е написано, че именно тя е тази, която ще ни направи свободни.
Жоро Георгиев
Ако още при първа възможност след промяната бяхме представили пред света всичко, което ни е известно около атентата срещу папа Йоан Павел II, ако сами бяхме станали инициатори на една нова и задълбочена проверка, съмненията, че страната ни е имала пръст в това зловещо дело отдавна щяха да бъдат потвърдени или отхвърлени. Тези съмнения, обаче, остават в сила, а това, в някои отношения, е по-лошо дори и отколкото ако бяха потвърдени.
Вече е известно, че Италия отново започва да разследва събитията, свързани с този атентат. Знаем, че отново се заговори и за така наречната “българска следа” в него. Привържениците на тази версия напоследък започват да възвръщат влиянието си, а това е факт, който страната ни трябва сериозно да осмисли – особено сега, когато сме на прага на приемането н Европейския съюз като негов пълноправен член.
Вероятно има човек или хора, които знаят цялата истина за случилото се преди толкова много години. А може и да няма. Не се наемам да твърдя нито едното, нито другото. Както не се наемам и да застана твърдо на едната от двете позиции – тази която приема българската следа и другата, която я отхвърля. Разбира се, важно е истината да бъде установена. Още по-важно, обаче, ми се струва друго.
Дори и държавата ни да е била замесена в покушението срещу главата на римокатолическата църква, това би било не позор и вина на България и българите, а на комунистическия режим, който през онези години бе стегнал Родината ни в жестоката си хватка. Доказателствата за престъпния характер на този режим са толкова много, че едва ли има смисъл да бъдат посочвани или изброявани. А и времето просто не би стигнало за това... Едва ли някой разумен човек би повярвал, че тогавашните комунистически сатрапи са били неспособни на подобни действия. Бяха и още как! Тогава?
Тогава, струва ми се, сме длъжни да бъдем максимално открити и да споделим всяка информация, с която – може би – разполагаме. Не отново да се опитваме да “минем метър”, не отново да се стараем да прикриваме и да говорим с половин уста. Полза от това не би имало, само бихме станали още по-подозрителни в очите на останалия свят и бихме събудили съмнения, че промените у нас нито са пълни, нито толкова напреднали, колкото би ни се искало.
Убеден съм, че евентуалното съгласие на страната ни да сътрудничи на подновените разследвания ще бъде посрещнато на нож от определени кръгове, които така и не успяха на осъзснаят разликата между кресливото патриотарство и истинското родолюбие. Тяхното мнение, обаче, независимо от това, колко шумно ще бъде артикулирано, не бива да влияе върху принципната и честна позиция, която сме длъжни да заемем в подобен момент.
Надявам се, че този път България ще действа разумно и правилно. Надявам се, разбира се, разследването да стигне до извода, че държавата ни не е била замесена в атентата. Но дори и изводите да са различни от този, пак не бихме загубили толкова престиж, колкото от едни опити отново да заравяме главата си в пясъка и да заобикаляме истините, колкото и неудобни да се окажат те.
Уви, само се надявам, но не мога да съм сигурен. И за това има повече от основателни причини. На първи април, петък, Софийският градски съд ще разгледа делото, заведено от журналиста от вестник “Дневник” – Христо Христов – срещу шефа на Националната разузнавателна служба, ген. Киров. Повод за завеждането на това дело е именно поредният глупав и безсмислен опит на официални български институции да ограничават изконното право на българските граждани за достъп до информация. В конкретния случай – информация, свързана с едно друго и добре известно “червено” престъпление – убийството на писателя-дисидент, Георги Марков, извършено през 1978 г. в Лондон.
Стъписващо! Какво крием? От кого го крием и защо? И, не на последно място, кого, дявол го взел, защитаваме с всичко това? Защитаваме убийци и престъпници, за да не станем за срам пред чужденците ли? Или пък просто има хора, които все още разчитат на тези убийци и престъпници, та затова не искат да ги излагат на показ... Ето, тъкмо до това води упоритото и не твърде интелигентно охраняване на тайни, които отдавна вече не би трябвало да бъдат такива. То води до подозрения и няма никакво значение, дали те са основателни или пресилени, важното е, че се появяват, а след това започват да водят свое собствено съществуване.
Затова – стига толкова тайни и прикритост, особено по такива въпроси. Време е за истината. Заслужаваме я. А и в Книгата е написано, че именно тя е тази, която ще ни направи свободни.
Жоро Георгиев
![]() |
1 | 2.09763 |
![]() |
1 | 2.25951 |
![]() |
10 | 3.85552 |
![]() |
100 | 4.16246 |
![]() |
1 | 1.67882 |
Последни новини
- 21:35 Хороскоп за неделя, 20 юли 2025 г.
- 19:38 Експериментална иРНК разработка отваря пътя към универсална ваксина срещу рак
- 19:32 Повечето германци са против забрана на партия "Алтернатива за Германия", 27% я подкрепят
- 19:21 The Times: Ликвидираният от руски агенти полковник от СБУ е отговорен за саботажа на "Северен поток"
- 19:15 Пълен обрат - делото за малкия Адриан, малтретиран от пастрока си в Пловдив, тръгва отначало
- 19:11 Руските сили удариха украински военни заводи
- 19:06 Дисквалификация заради нередовни шпайкове: Саръбоюков няма да е част от финала в тройния скок
- 19:02 Вашингтон ускорява доставките на „Пейтриът“ за Украйна чрез Германия