Гражданската енергия, за съжаление, за пореден път ще бъде изхабена. Струва ми се, че от нея няма да произлезе нещо креативно. Скоро попаднах на една моя снимка от протестите през 2014 г. и се замислих, че сме като излъганите камилчета – и по-старите, и по-младите, и най-малките. Този филм се върти вече много дълго време и не му се вижда края. Едни и същи хора, с едни и същи „студени“ и „топли“ резерви ни връткат страшно много време – това е лошото. Хубавото е, че вече и децата разбраха, че българската политическа система е хронично болна. Завладяна е от шайка разбойници, които използват цинизма си и по ленински преконфигурират различни палитри от политическите настроения, за да остава всичко едно и също, ползвайки древния принцип – нещата трябва да се променят, за да останат същите. Това много натъжава и обезпокоява хората, не само в България, но и по света.

Конкретно за нас – ние тъпчем на място и не можем да излезем на прав път.

През всичките години аз и моите колеги, в различни групи и формирования, винаги ползвахме символите на пътните знаци. През 90-те години използвахме знака „край на ограниченията“. По времето на Жан Виденов и тогавашните протести ползвахме знака „забранено завиването наляво“. Днес ми се струва, че знакът е „път без изход“. Онова грозно „Т“ на син фон, в което вече сме се вкарали.

Ясно е, че голяма част от старите политически партии са тотално провалени. Имам предвид и министър-председателя, и червените, и сините, и президента, който преиграва и извършва непривични за институцията действия. Вече объркването е тотално. Лафът за него е – кой котлон е включен? Трябва да пипнеш с ръка, за да разбереш, но обикновено ще се опариш.

Това са няколко глави на една и съща огромна ламя, която ни пръска с огнен залп. Другото много неприятно нещо е, че всеки един от нас започва да се изпълва с омраза, а това си личи по коментарите в социалните мрежи. Ужасяващ хейт се е вселил в душите на всички. Противопоставянето и фрагментирането е изключително голямо, което няма да доведе до нищо добро. Все пак ние ще трябва да продължим да живеем заедно, а ако можем и да продължим нещо да изграждаме.

Издънката е голяма – и на премиера, и на президента, и на опозицията, а и на много други хора, дето уж се опитват да вкарат нови идеи и концепции за развитие. Нашите главоци се държат все едно управляват Римската империя, а всъщност България е една малка и красива държава, в която просто трябва да си подредим нещата, за да се случват така, както желаем.

Навремето направихме песента „Не съм избягал“:

„Няма, няма да вървя с наведена глава, ще намеря смисъл да остана. Няма, няма да вървя с наведена глава, нали съм тук – не съм избягал…“

Няма значение къде се намираш по света, важно е да носиш България в сърцето си, както и да имаш желание за един по-добър живот.

„Някой построи за тебе свят от сив бетон и ти съчини мечти безцветни. Трябва да оставиш смело някаква следа, че ти си тук, че не си избягал, нали, не си избягал…“

Този някой, е моделът КОЙ, който продължава да ни мъчи – от предишните 45 години, дето уж стигаха, до последвалите 30. Продължават някакви стари генерали да се фокусират върху единствения си стремеж – какво и как да откраднат, а не как да служат добре на народа си. А и ние, като че ли, сме дистанцирани от случващото се.

Едни от любимите ми думи на Стефан Илиев, председателят на Съюза на артистите, който си отиде, светла му памет, бяха: „Никога не казвайте тази държава, а моята страна“. Така има повече шанс нещо да се случи.

За финал искам отново да се върна на метафората за улицата без изход. Добрата новина е, че този знак важи само за автомобили и стари разбрицани каруци. Задънената улица може да се премине много лесно пеша. И младите хора ще прескочат кривите стъпала и бордюра, за да излязат на главния път! Рано или късно! /БГНЕС

——————————————

Камен Воденичаров – актьор, певец, телевизионен водещ, режисьор, сценарист и продуцент. Едно от най-популярните лица от сцената и телевизионния екран, с ярко изразена гражданска позиция. Коментарът е направен за БГНЕС.