Не съм първият, едва ли ще бъда и последният, определил кампанията за европейските избори у нас като меко казано вяла – що се отнася до цялостното настроение и безсъдържателна – от гледна точка на отправените послания и огласените позиции. Ако човек тепърва трябва да бъде убеждаван първо изобщо да гласува и второ – за кого да гласува, тази кампания едва ли би му била от някаква полза.

Без съмнение основните политически играчи в България разглеждат евроизборите най-вече като увертюра към гласуването за национален Парламент, като своеобразно “разузнаване с бой”, предшестващо основния сблъсък. Подобен подход, между другото, не е лишен от известна рационалност.

Макар и да има тенденция за увеличаване тежестта на ЕП като институция на обединяващата се Европа, около него и ролята му продължават да съществуват ред неясноти. Съмненията в ефективността му остават необорени, както и тези, свързани с начина му на функциониране, цялостната организация и засега оставащата само добро пожелание амбиция той да се превърне в един от изразителите на общоевропейското обществено мнение, което всъщност не съществува.

Съвсем по друг начин стои въпросът с Народното събрание на България – с всичките му кусури. Избирателите са горе долу наясно какво прави то, докъде се простират правомощията му, че дори и къде се намира. То си е в София, а не се мотае като чергарски катун между Брюксел и Страсбург, трошейки грешни пари и излъчвайки вредни емисии в атмосферата при всяко пренасяне, както прави ЕП… докато в същото време евродепутатите гласуват поредния пакет от мерки за опазване на околната среда.

Въпреки всичко това Европейският парламент съществува, има своята роля, България трябва да излъчи своите представители в него, а българските партии бяха длъжни да се отнесат по-сериозно спрямо избирателите към чиято подкрепа се стремят. Това не се случи.

“Ние защитаваме българските интереси в Европа”, прокламираха чрез лозунга си за изборите родните социалисти. Хубаво, само че изборите не са за лобисти (за каквито и без друго кабинетът потроши доста пари, без от това да има видим резултат), а за евродепутати. От евродепутатите, поне на теория, се очаква да защитават интересите – такива, каквито ги разбират – на всички европейски граждани и на ЕС като цяло. Иначе нямаше в ЕП да има фракции като ЕНП или ПЕС, щеше да има парламентарни групи на отделните страни-членки. Пък и отдавна е ясно, че за БСП защитата на българските интереси в Европа се изразява най-вече в опитите за замитане под чергата на следите от собственото й безрадостно управление и за хвърляне на прах в очите на европейските институции.

“Да докажем, че България може”, зоват ни от ГЕРБ. Обвиняват ги, че са преписали от прословутото “Yes, we can” на Обама, но пък, като се позамисли човек, “Заедно можем повече” предшестваше кампанията на Обама, така че споровете около патента върху “голямото можене” са излишни. Не би било редно да забравяме обаче, че доказателствата за това, че България всъщност може… ще се търсят от следващото правителство и следващия парламент на страната, а не от неколцина евродепутати, които и в магесници да се преквалифицират, няма начин да докажат подобно нещо, пък и няма да им влиза в задълженията. Тоест, също както и в случая със социалистите, слоганът е предназначен изцяло за вътрешна употреба.

Колкото и да е странно, партията, която на пръв поглед заложи на чисто европейско послание, визиращо общоевропейски проблем, се оказа може би най-малко европейската по дух партия в България – АТАКА. “Не на Турция в ЕС” – това поне е ясна позиция по продължаващи и в момента, разгорещяващи се и задълбочаващи се европейски дебати. Това че аз например не съм съгласен по този въпрос със Саркози, Меркел или АТАКА, няма никакво значение.

“Време е за добрите” на Синята коалиция е може би най-трогателният творчески изблик в рамките на настоящата кампания за ЕП. Но там всичко и без друго е ясно – кампанията всъщност се води около съдебните перипетии по регистрацията, които без съмнение донякъде мобилизират симпатизантите. Щом като “лошите” са спретнали пъкления съдебен комплот, явно иде време “добрите” да вземат връх. Но това отново е по-скоро част от кампания за национални, нежели за европейски избори. За сметка на това Надежда Михайлова домакинства на Валери Жискар д’Естен – проваления автор на злополучния многотомник, който навремето безуспешно се опитаха да пробутат като Европейска конституция.

“Гласувай Доверие, получи Подкрепа и Сигурност” на ДПС и “Спри корупцията” на РЗС са донякъде неутрални слогани, които могат да свършат работа както на вътрешни, така и на европейски избори. Същото се отнася и до класическото “Съединението прави силата” на коалицията “Напред”. В последния случай пак е излишно да се спори от къде е взаимстван девизът - можем да се върнем назад, като тръгнем от надписа на фасадата на Народното събрание и стигнем до римското Ubi concordia, ibi victoria – “Където е съгласието, там е и победата”.

На мен обаче ми се струва, че на фона на тази като цяло досадна, на моменти безинтересно сприхава и общо взето безсъдържателна кампания, “победа” ще има дори и ако повече от 30% от избирателите решим да си направим труда и да гласуваме за български представители в Европейския парламент.
Жоро Георгиев