Когато преди тридесет години българският президент Желю Желев призна първи независимостта на Република Македония, реакциите от македонска страна бяха двупосочни: Едните (по-малката част), които са част от утвърдените опоненти на Югославия и на комунизма, приеха признаването с въодушевление, като сигнал за подобряване, най-после, на отношенията между народите от двете страни на границата. В същото време другите, които приемаха проюгославската идея и русофилската ориентация, приеха признаването с дълбоко противопоставяне и забележки.

Академик Блаже Ристовски, който по онова време заемаше висока държавна длъжност, изрази тогава пред всички медии своето несъгласие, заявявайки, че на него не му трябва признаване на държавност, тъй като това не означава нищо, а че е необходимо признаване на уникалността на македонската нация и език. И за да няма недоразбиране, в последвалите многобройни телевизионни емисии (не)уважаемият академик настоя България да се извини за окупацията на Македония по време на Втората световна война, както и за участието си в изпращането на македонските евреи в Треблинка. Стана ясно, че са задвижени винаги будните лостове на югославската УДБА (Управление за държавна сигурност – бел.ред.), а „фолклористът“ беше само индикация за съществуването и развитието на по-високо ниво на продължаващата омраза между разделените братски народи.

Тези дни в Македония се заговори президентът Желев да бъде отличен посмъртно за своята наистина смела мисия, както и за сестринската помощ, която получи Македония по време на гръцкото ембарго. Наистина, днес с Гърция сме приятели, а отношенията с България са най-ниското досега ниво. Затова и не трябва да изненадва изказването на Стево Пендаровски пред белградския вестник „Политика“ от 7 юни 2021 г., в което отново се появяват сънищата от миналото: „Македонската идентичност и език не са, нито биха могли да бъдат предмет на каквито и да било преговори. Нашата идентичност и македонският език са резултат на културен и научен факт, резултат на дългогодишно историческо и културно развитие. Впрочем, процесът на развитие на нашата идентичност и език по нищо не се различава от развитието на езиците и културите на съседните народи.“

Ако досега никой не е казал на македонския президент какви са били пътищата на развитие на македонския език, с какво политическо влияние и насилие е прокаран през политическата и образователната система, вече е време да се запознае с някои факти от „дългогодишното историческо и културно развитие“ на нашия език.

В качеството си на върховен партиен и държавен фактор в Македония, Лазар Колишевски на честването на 100-годишнината на Велешката гимназия заяви в речта си, публикувана в „Нова Македоня“ на 6 януари 1959 г., дословно следното: „Днес македонският език във Федеративна народна република Югославия не може да бъде изолиран от взаимното влияние на езиците на югославските народи, тъй като обществено-икономическото развитие и социалистическата практика създават редица нови общи изрази и термини...“

По-ясно послание от това за обединението на езика със сърбо-хърватското море на речта и писмеността на около 14 милиона души, здраве му кажи. Чисто и ясно – все едно речта му е писана от Стоян Новакович!

Само шест години по-късно писателят и основоположник на македонската драма Васил Ильоски по повод честването на 20-годишнината от създаването на македонската азбука, отново в „Нова Македония“ от 8 юни 1965 г., заяви: „Всеки диалект може да се оформи като книжовен език, дори и този, който никога не е бил такъв, защото всички книжовни езици на всички народи са сформирани на базата на техен диалект или комбинация от диалекти... такъв е случаят и с македонския език, който е смятан от сърбите за сръбски и спокойно може да включва и сръбски елементи... Културната активност на останалите езици в Македония е едно от условията за бързото и успешно оформяне на македонския книжовен език... Примерът на Вук Караджич винаги е вдъхновяващ и поучителен... Политиката на една нация може да нанесе вреда на друга, но културата – не, тя може да донесе само придобивки!“

Все пак въпросът с езика не изглеждат толкова добре, както ни го представят тогавашните правителствени и комунистически рупори – олицетворение на остатъците от югославянството още от времето на кралска Югославия, за да могат да седнат по-късно в удобните кресла на държавните институции, включително и в любимата на всички МАНУ (Македонска академия на науката и изкуствата –бел.ред.), в която конформизмът присъства и до ден-днешен.

Глас на съвестта в един момент става гласът на философа д-р Йонче Йосифовски, който пише в своята статия в „Нова Македония“ от 10 август 1980 г.: „Нещата с нашия език са лоши до немай къде, от зле по-зле... докаран до дъното, хвърлен в калта на небрежността. На човек му става зле, като чуе как се говори... Голяма група от набедени магистри и доктори дори в Катедрата по македонски език и в Института по македонски език, та дори и в самата Македонска академия на науката и изкуствата... човек би трябвало да се запита, какво е останало от нашия книжовен език...“.

В „Нова Македония“ от 11 юли 1984 г. писателят и поетът Бранко Цветковски, отчаян и разтревожен, между другото пише: „... тревожна е и една друга поява. Приемането на така наречения политически речник с всички негови недостатъци в синтаксиса, лексиката и акцента... наплива от думи от сърбо-хърватския език, зачести сред онази част от интелигенцията, която се занимава с литературна дейност, когато те са в ролята на делегати, чиновници, представители на сдружения...“.

Не остава по-назад и Лиляна Минова Гуркова, която пише в „Нова Македония“ от 5 декември 1984 г., че „преводите на македонски са под всякаква критика, тъй като са под силното влияние на сърбо-хърватския език... най-общо казано, истинска инвазия на сръбския език...“.

В спора за езика се включва и Илия Милчин („Нова Македония“ от 3 октомври 1984 г.), който със свойствената за него острота говори за езика като „грозен и изопачен, езикова грозота“, като дори той самият не можел да прочете текст.

Всичко това в онези години минава незабелязано от македонската общественост. Призивите на поети, писатели, артисти и философи за спасяването на македонския език не срещат отклик от страна на официалната власт и единствената тогава партия СКМ. Наистина, създават се някакви органи по езика, правописа и правоговора, но от техните действия няма резултати. Не би могло и да има, при положение, че се използва политически речник, когато се говори с евфемизми като например „влиянието на сърбо-хърватските говори и писменост върху македонския език“.

Но в България ситуацията се следи внимателно. Българските филолози и общественици разбират сериозността на ситуацията с македонския език като най-близък до българския и опасностите пред самия български език заради родството между езиците и хората и ежедневната комуникация. Те не могат да реагират, тъй като България де факто е под руска/съветска окупация, а основният „създател“ на македонските диалекти в езика е съветският филолог Державин. Същият този Державин, който през следващата година ще извърши „реформа“ и на българския език и ще го „модернизира“ така, че да успее да го отдалечи много от македонските наречия.

Разбира се, българският филолог и стар ванчомихайловист Коста Църнушанов ще разбие тишината сред българските академични кръгове и на популярен език в списание „Македонски преглед“: година XIV, 1991, кн 1 и 2, ще публикува статията „Сърбизиране на македонския казионен „книжовен език“! Въпросният материал е и основата на тази статия.

Все едно всичко това не беше достатъчно, та в края на текста старият михайловист ще ни запознае и с една малко известна позиция на популярните у нас „лозари“, които би трябвало да са далечната основа на нашия модерен македонизъм – национален и езиков.

От списание „Лоза“, кн. 2 той цитира буквално изказване на лозарите: „Да създадем отделен „македонски език“ би било глупаво от наша страна... Нашето убеждение е, че македонските наречия няма да предложат почва за образуването на отделен самостоятелен книжовен език и то главно поради тези две причини...“.

Църнушанов беше един от малкото, които осъзнаха опасността от генетичната и езикова връзка между българския и македонския език, която в същността си е и генетична връзка между двата народа. Заставайки в защита на македонския „казионен“ език, той се изправи в защита на единството на духовността между двата народа, в единството на езика на неговите предци и през Възраждането, олицетворено от Жинзифов, Миладинови и Шапкарев, до езика на онези, които искат да признаят съществуването на две нации и два езика, но само от Илинден 1944 г. насам.

Всичко това най-добре от всички нас го знаеше и академикът „фолклорист“ Блаже Ристовски - оттук и презрението му към акта на признаване на независимостта на Македония, олицетворена у нас от Желю Желев. И нека не се лъжем, не беше само Блаже... презрение проявяваше и цялата МАНУ, всички обществено-политически организации, а най-много тогавашната партия СДСМ.

Някои от нас приехме признаването като благословия от Бога, като надежда, че нещата ще помръднат от точката на замръзване. Днес вече не мислим така.

Ако македонските политици и учени по необясними (или обясними!) причини промениха отношението си към Желев и преминаха от презрение и неблагодарност към елементарна благодарност, олицетворена чрез някакво отличие, орден или каквото и да е друго, останалите променихме мнението си в обратна посока. Днес е видно, че признаването на Македония от страна на тогавашния български политически елит е било погрешна стъпка, че последствията се усещат и днес, а отношенията са по-лоши от когато и да било. Примерът с „омразната“ за нас македонците Гърция трябва да бъде пътеводител за решаване на „македонския Гордиев възел“.

Приятелското пътуване на Пендаровски и Радев в Рим беше необходимо, както и техните евентуални разговори за здравето, времето и семейството. За Светите Кирил и Методий вероятно не са разговаряли – те и така си знаят всичко за тях. Все пак Пендаровски би трябвало да покаже на Радев изказванията на македонските лидери във връзка с признаването на Македония от страна на Желев, многобройните мнения на „фолклориста“ за България и българите, а после и двамата да прочетат Църнушанов. Така позициите биха били по-ясни и поне щеше да се знае кой какво иска, кой какво признава и кой трябва да признае нещо, което ще прилича много на самоубийство. Някои от нас знаят, че вече ги няма руските интелектуални „силови групи“ с тяхното фалшиво лобиране и приятелство към България и със скритата подкрепа на Сърбия, която днес е очевидна дори и за „натовския“ офицер Радев.

Това не е краят. Това е само първото действие от трагедията, наречена „македонски език“ и подкрепена от политици и учени, за които Македония, нейният език и нация са на последно място в списъка на интересите им. Второто действие на трагедията се разиграва някъде около 1988 г., когато сръбските служби и техните стогодишни епигони (наследници – бел.ред.) в Македония се опитват да превземат и окупират пространствата на македонския език и битие, дори и да са казионни, с цел да се раздели и унижи българската етническа, езикова и национална структура ... Но за това - следващия път./БГНЕС