Острото противопоставяне между нередовните длъжници и техните кредитори за пореден път ще придобие институционален характер. В Народното събрание вече е внесен проект за промени в Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК), които, от една страна, дават повече възможности на длъжниците да защитават правата си срещу своите кредитори, а от друга, искат да орежат правните инструменти на кредиторите за бързо събиране на техните вземания. Както можеше да се очаква, предложените промени в ГПК повтарят с известни корекции проекта на омбудсмана Мая Манолова. Тя го представи на депутатите на специално заседание на парламентарната комисия по бюджет и финанси в началото на месец март, като реакция на становището на Европейската комисия от 24 януари 2018-та. В това становище ЕК заявява, че българските закони не защитават в достатъчна степен правата на потребителите, защото не позволяват на съдилищата, които издават заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, да преценят дали в договорите, въз основа на които се издават заповедите, има неравноправни клаузи. Другата препоръка на становището на ЕК е, че законодателят трябва да даде разумен срок на длъжника да защити правата си срещу иска на своя кредитор. ЕК ни даде двумесечен срок за коригиране на тези недостатъци и това може да стане само с приемането на законодателни мерки.

По всички тези причини народните представители се ангажираха да припознаят законопроекта на Мая Манолова и от свое име да го внесат за разглеждане в Народното събрание . Това тяхно обещание вече е изпълнено. Но още при разглеждането на изготвения от омбудсмана законопроект в комисията, депутатите предупредиха Манолова, че всяка една постановка в него ще бъде обсъдена и оценена от гледна точка на законова приложимост и законова и икономическа целесъобразност.

В проектозакона на омбудсмана има безспорни и спорни моменти. Няма спор по предложението, че кредиторите, заедно с искането си за принудително изпълнение, трябва да предоставят на съдилищата договорите със своите клиенти и общите условия към тях. Това ще позволи на съдиите да преценят дали има неравноправни клаузи в тези договори и ако констатират, че такива има, да отхвърлят напълно или частично искането за незабавно изпълнение.

Защо напълно или частично? В различни закони, които защитават правата на потребителите, има текстове, които постановяват, че ако в един договор към потребителя има изисквания, които не могат по закон да му бъдат налагани, тези изисквания се смятат за нищожни и не пораждат финансови ангажименти за потребителя. Това са така наречените неравноправни клаузи. В договорите за потребителски и жилищни кредити това се отнася за някои такси, както и за лихви, които се формират по непрозрачен начин. При констатиране на такива нарушения потребителят не дължи тези такси и лихви, но трябва да върне главницата на получения заем. При това положение съдът може да отхвърли напълно иска на кредитор за бързо събиране на просрочено вземане, ако то е формирано от неправомерно начисляване на такси и лихви (възникнали от неравноправни клаузи в договора). Ако обаче искът е и за просрочени главници, тогава съдът би трябвало да го отхвърли частично - само в частта за неправомерните такси, комисионни и лихви, но да го уважи в частта за главницата. Точно за целта на тази преценка съдиите се нуждаят от самите договори и общите условия към тях. Банкери твърдят, че и в момента прилагат към иска за незабавно изпълнение догорите за кредит и прилежащите към него документи. Друг е въпросът колко съдии се задълбочават в тях.

В проектозакона на омбудсмана обаче има много спорни текстове. На първо място предложените облекчения трябва да са само за гражданите.

Точно тях и европейското, и българското законодателство разбира под понятието потребители. Тях има предвид и становището на ЕК от януари 2018-та. А така, както е разработен законопроектът на Мая Манолова, припознат и от депутатите, промените в него облагодетелстват не само гражданите - длъжници, но и фирмите, които са некоректни кредитополучатели. Едва ли е нужно българското законодателство да ограничава правата на кредиторите спрямо некоректните фирми-длъжници особено когато в последния доклад на ЕК за България като основен проблем за страната се посочва сравнително високия дял на необслужваните кредити на фирми и неефективните законови процедури по събиране на вземания и на процедурите по несъстоятелност, които в по голямата си част се изразяват в принудително събиране на вземанията.

Опитът да се отнеме правото на банките за бързо събиране на вземанията, което сега е закрепено в чл. 417 ал.2, пък противоречи на фундаментални принципи, произтичащи от уникалното правомощие на банките да привличат ресурс по сметки и депозити и свързаните с това сериозни законови ангажименти към собствениците на привлечените средства. Единствено заради тази взаимовръзка банките както у нас, така и в чужбина могат да работят само ако получат лиценз и са обект на все по-строг макропруденциален надзор. Тези фундаментални принципи са подробно описани в Решение N12 на Конституционния съд от 2 октомври 2012 г., с което се отхвърля искането на тогавашния омбудсман Константин Пенчев за обявяване на текстовете на чл.417 ал.2 за противоконституционни. В решението на Конституционния съд изрично пише: "Прогласеният с чл. 19, ал. 2 от Конституцията принцип не е нарушен с оспорената разпоредба на чл. 417, т. 2 ГПК, тъй като от уредената с нея процедура за улеснено и ускорено събиране на вземанията си могат да се ползват всички банки, които се идентифицират като обединена по еднакви признаци група търговски субекти, осъществяващи една и съща дейност и изпълняващи критериите на легалната дефиниция за банка (кредитна институция), дадена с текста на чл. 2, ал. 1 ЗКИ, а не само някои от тях, в какъвто смисъл Конституционният съд се е произнасял многократно.

Предвид изложените съображения и в частта си за банките оспорената норма не е противоконституционна и защото обективира разумния баланс между особения и уникален правен статус на банките като търговски дружества, отчита спецификата на възложените им функции, завишените изисквания към дейността им в различните направления, обезпечава необходимостта от засилена защита на обществения интерес чрез осигуряването на стабилността на банковата система и гарантирането на правата на вложителите (при действието на Закона за гарантиране на влоговете в банките)".

След това решение правата на банките, дадени им с чл. 417 ал.2 от ГПК не би трябвало да подлежат на какъвто и да е коментар, а всеки опит за орязването им може да се разглежда и като атака срещу финансовата стабилност на държавата. Но както се вижда подобни опити продължават и до момента.

Третият много дискусионен момент в предложението на Мая Манолова за промени в ГПК е даването на възможност бързото събиране на вземания да се спира само с едно възражение.

ГПК и в момента дава право на длъжниците да оспорват пред съда претенциите на кредиторите си. Но тези възражения сега не спират изпълнението. Предложените промени, ако бъдат приети, ще променят радикално ситуацията, ще дадат възможност на длъжниците безкрайно да отлагат изплащането на дълговете и ще намалят възможността на кредиторите да се удовлетворят от осребряване на активите и имуществото на нередовния длъжник.

Недопустимо е подобни облекчения да бъдат предоставени на фирмите в контекста на решението на Конституционния съд и на обвиненията отправени срещу България в последния доклад на ЕС. Що се отнася до гражданите, необходимостта от подобно облекчение може да се обсъжда само ако едновременно има критично висок брой на бързите производства срещу граждани и на заведените от тях жалби срещу подобни производства. Една статистика от 2016-а показва, че броят на просрочените кредити на населението, за които има издадени заповеди за незабавно изпълнение (бързи производства) е около 0.85% от всички отпуснати заеми за граждани. Направените възражения в съда срещу такива заповеди са 986 броя или близо 0.05% от всички предоставени банкови заеми за населението. А исковете за незабавно изпълнение, отхвърлени от съда на базата на направени възражения са 88 броя или 0.004% от всички кредити за граждани. Числата и съотношенията показват, че т.нар. злоупотреба с права на банките не е някакъв тормозещ обществото рецидив, а по-скоро много рядко изключение, заради което едва ли е разумно правата им за бързо събиране на вземанията си от граждани да бъдат орязвани.

Всички тези въпроси трябва да бъдат обект на задълбочен професионален дебат в парламента и е недопустимо и дори е държавнически безотговорно, те да се ползват като инструмент в засилващите се политически борби. /news.bg