- Г-н Неделчев, вие сте български учен, литературен историк, литературен теоретик и критик, културолог, есеист и публицист, общественик, политик. В коя от всички тези дейности се чувствате най-уютно и сте най-силен?

- В литературната история. Това е моята огромна слабост, моято обич. Аз мисля света през литературната история. Чувствам се по-добре, поместен в предишни години. Любимата ми година е 1907-а. Там е забодена моята гледна точка.

- Защо точно тази година?

- Тя е може би единствената година от новата история на България, когато най-видните интелигенти успяват да наложат своя дневен ред на обществото. Обществето дебатира това, което те предлагат. Това са автономията на университета и ред други проблеми. За мен тя е сакрална година, в която стои моята гледна точка към България и към света.

- Има ли още неизвестни за широката публика сюжети, весели и и тъжни случки?

- Много неща са неизвестни. Не би могла да съществува моята дисциплина литературна история, ако няма забрава.

Литературните историци, а и всички историци се колебаят как да се сложи акцент върху най-значимото и най-видимото назад в миналото. А тези акценти се слагат и в настоящето. В тази забрава се случват и несправедливости.

Забравят се важни

писатели и поети,

а не само някакви отделни биографични драми, които са интересни за широката публика. Просто се забравят цели полоси от литературното наследство.

- Дайте пример...

- Почти е забравен българският политически авангард, а той е много интересен. Ние имаме и сюрреализъм, имаме и дадаизъм... Историята по някакъв начин е запомнила експресионизма благодарение на великия Гео Милев. Но огромна част от това наследство просто е пренебрегнато.

Специалистите знаят, че го има, но не го интерпретират достатъчно и широката публика не го познава. В момента с един малък екип точно това работим - българският поетически авангард, който ще бъде представен в двуезична версия за приятелите от Украйна.

- Кой е любимият ви български писател и поет?

- О, не! Литературният историк няма любими. Не е редно. Има такива, които са обзели професионалното му съзнание, той не пише за тях. Някак си ги оставя за свое частно и интимно ползване. Такъв поет за мене е Димчо Дебелянов и аз малко съм писал за него. Не смея да рационализирам моите представи за Дебелянов. Писал съм няколко текста, но не и по-голяма студия, да не говорим за монография.

- Кой е най-цензурираният български автор?

- Най-цензурираните български автори бяха тези, които са изцяло забранени. Един от най-цензурираните е големият Димитър Талев. Неговият роман “На завой” не се споменаваше. Той не съществуваше въобще в картотеката на Народната библиотека. Както и редица други книги на Талев.

Нямаше я цялата публицистика на писателя, свързана с този сложен период на националноосвободителното движение на българите от Македония и Одринско през 20-те и 30-те години. Всичко това беше пренебрегнато. Дори в 11-томника на Талев има страхотни липси. Книгата му за Прилеп е изрязана почти наполовина по редица цензурни съображения.

- Заради какво най-много се цензурираха книгите преди 1989 г.?

- Четири бяха темите, за които се цензурираха текстовете. Първо, ако в тях има някаква критика на социалистическите идеи. Второ, ако има нещо, което

намирисва на еротика

и крайна сексуалност

Трето, религиозната проблематика, и четвърто - нещо, което се струваше маргинално спрямо основните занимания на съответния автор.

- Първите три са ясни, дайте пример за четвъртото.

- Йордан Йовков е един много добър символист. Той е писал символически стихотворения. Но всичко това се махаше, за да не се наруши монументалният образ на Йовков класика.

- Вие дебютирате с публикация за обществената дейност на д-р Кръстьо Кръстев в сп. “Литературна мисъл” през 1965 г. Сега къщата на д-р Кръстев, която е точно срещу вашата на ул. “Хан Аспарух”, е превърната в ресторант. Ходите ли да хапвате там?

- Не, в никакъв случай. За мен това е кощунство... Собствениците са симпатични хора, стараят се. Но парадоксът е, че в къщата на най-европеизиращия българската култура литератор, големия мислител, професор и интелектуалец, са провесени грънци и тя е превърната в някакъв модел на етнографска къща, което е басурд. И на германците, които я посещават, им се обяснява, че това е страшно българско. А тя си беше съвсем обикновена, прилична дребнобуржоазна къща. Не беше богаташка.

- Как оценявате днешната българска литература? Има ли имена и автори, чиито книги си заслужава да прочетем?

- О, разбира се! Безкрайно съм щастлив от този изключителен романов бум, който се случи през последните 10-15 години. Десетки са авторите, които създадоха прекрасни романи. Като се започне от Георги Господинов и Емилия Дворянова и се стигне до Милен Русков и Яна Букова. За да не пропусна някого, няма да изброявам повече. Но никога в българската литература не се е случвало това!

- Е, и в миналото сме имали романи...

- Да, но рядко. Нашата литература е предимно на късия разказ, поезията, есеистиката. Имаме романов бум през 50-те години, който обаче по някакъв начин е официализиран.

Но този бум, който се случи напоследък, е нещо изключително. Тук, разбира се, трябва да сложим и романите, които написаха наши сънародници в чужбина. Повечето от тях не ги харесвам, за съжаление.

Особено на някои авторки, които са се омъжили там и като им е доскучавало, са решавали да пишат романи. Така че сега българската литература е изключително жива.

- Вие бяхте един от най-известните политици в първите години на прехода, депутат във ВНС. Съжалявате ли за годините, прекарани в политиката, през които можехте да напишете няколко книги?

- Не съм спирал да пиша книги през годините, когато бях активно в политиката. По-голямата част от текстовете бяха свързани с политическите ми занимания. Сред моите 26 книги 4 в ония години са директно политически. Политиката продължава да ме занимава и вълнува, но не съжалявам за прекараното в нея време. Възприемам моето участие в политиката като нещо, което не само аз, но и много мои съмишленици бяхме длъжни да направим:

освобождаването

от злите магии

на комунизма

Винаги съм бил опозиционно настроен спрямо комунизма и това е фиксирано в моите досиета в ДС. Трябваше да си изчистим съзнанието, както и съзнанието на сънародниците. Оказа се, че не сме успели да го направим докрай.

- Кое смятате за най-голямата грешка на този преход, който трае вече 28 години и краят му не се вижда?

- Много са грешките. Една от най-големите е начинът, по който се върна земята. Тези ТКЗС-та, които работеха, които бяха динамични и богати, трябваше да бъдат трансформирани в нормални кооперации. Това разпарчетосване на земята не трябваше да се случва. Не трябваше да се разрушават и напоителните системи в България. Много стихийно стана и приватизацията на големите заводи. Част от тях трябваше да останат държавни за по-дълго време, докато не се намерят същински инвеститори. Един от най-чудовищните дефицити на тези 28 години преход е нарастването на разликата между селата, отделни региони и динамично развиващите се градове.

- А вашето лично най-голямо разочарование?

- Бързо люшкащите се политически нагласи у хората. Когато направят своя избор, би трябвало малко стоически и по-трайно да поддържат политическата формация. Имам предвид формациите от демократическата общност. Класически пример е увлечението по царя. Аз съм категоричен републиканец, семейството ми е републиканско, макар че прадядо ми е бил царски генерал.

Какъв царски,

той е бил

български генерал!

Начинът, по-който беше подменена политическата система чрез това увлечение. Нестабилността на политическата ориентация и на политическата идентичност. Много малко, за съжаление, са тези хора, които през цялото време на прехода не се люшкаха

- Какво е мнението ви за сегашната политика?

- За мен тя не е истинска висока политика. Липсва ми политическата философия. Много малко са днес действащите политици, при които виждаш, че зад конкретната интерпретация на събитие, направено предложение или защитаване на предложение, стои стабилна политическа философия. Това е основният дефицит днес, както и крайното технологизиране на политиката. При нас се случи постепенно икономизирането на политиката, прекалената й зависимост от икономическата проблематика. Непропорционална беше прекомерната власт в политическата сфера, която завзеха юристите.

Тогава имахме много адвокатско говорене, а сега е някак бизнес говорене, бизнесмислене. Не може да си някакъв политик и да имаш свой бизнес. Винаги акълът ти е повече в бизнеса. Окей, бъди жив и здрав, подкрепяй някоя политическа формация, но не се включвай активно в политиката. Или ако се включиш, бъди, така да се каже, на третия ред, евентуално в някоя парламентарна комисия... /24chasa.bg