Хайгашод Агасян е известен български инструменталист, певец и композитор от арменски произход. Роден е на 28 януари 1953 г. Завършва консерваторията. В сътрудничество с поета Недялко Йорданов създава едни от най-популярните наши естрадни песни. Освен тях пише също и песни за деца, поп музика и театрална музика. През 1993 г. печели голямата награда на „Златният Орфей”, а на следващата година – първа награда от същия фестивал. Носител е и на наградата на фондация „Димитър Вълчев” за театрална музика. Специално пред „ШОУ” големият композитор не пести нито чувства, нито факти и е повече от откровен – дни преди 64-ия си рожден ден.
- На 28 януари навършихте 64 години. Притеснява ли ви това колко неусетно минава времето?
- Истината е, че започнах да си давам сметка за това след 50-ата си година. Преди това някак не се замислях. Казваш си - млади сме, животът е пред нас. Но сте права за това, че времето минава неусетно и сякаш много по-бързо започнаха да минават месеците, годините. Кога бях на 50, после на 60, а сега наближавам и 64. Звучи много внушително, макар че душата не го приема, честно да ви кажа. Да, тялото остарява, но душата е по-важно да не остарява. И аз смятам, че това е моето спасение. Смятам, че по дух съм млад.

- Споделяли сте ми преди време, че мисията ви на тази Земя е специална. Какво имате предвид по-точно с тези думи?
- О, да. Всеки един човек идва тук с определена мисия. Въпросът е неговите родители, а впоследствие и той самият да е убеден в това, което е заложено в него. В мен е заложена най-висшата според мен енергия - музиката. И съм благодарен на родителите си, че рано са открили моята музикалност - защото, ако трябва да намигна и да кажа с чувство за хумор, като един типичен арменец, -

можех да бъда
примерно
часовникар,
златар, обущар...

типичните арменски занаятчийски професии. Дядо ми беше обущар, майка ми - шивачка. Самият аз имам много добри умения - мога добре да шия, но музиката, изкуството надделяха категорично в мен. И не им изневерих до ден-днешен. Смятам, както ви казах, че музиката е най-висшата енергия - дори, без да коригирам Библията, считам, че първа е била именно тази музикална енергия, а не словото. Смятам, че общуването с онова, което е над нас - каквото е - някаква вселенска хармония - е именно чрез звуци.

- Винаги сте говорили с лекота за специфичния арменски хумор, а доста често се и самоиронизирате - качество, което липсва в мнозина днес…
- Абсолютно! Това е едно от най-важните качества в един човек по принцип. Ужасно е, ако един човек се вземе на сериозно, разбирате ли! А колко много такива хора има наоколо. Така се усложнява и собственият живот, и то зи на околните.

- Вярвам ви напълно, точно така е! Често обаче животът поднася ефектни автокапани именно на онези, които силно са си повярвали…
- О, да. Точно така. Така се получава. Самият аз никога не съм се взимал на сериозно. На кого и пред кого да го правиш?! Глупаво е, безсмислено! Дори


много
обичам
да ме иронизират

Не се обиждам, както правят мнозина. Слушам с удоволствие вицове за радио Ереван, за Гарабед, Киркор. Това само показва, че имаш богата душевност, че можеш да се надсмееш дори над себе си. Отварям сега една скоба пред вас - имаме арменски дом, който е една хубава сграда на площад „Възраждане”, обаче тя не е пригодена например за концерти или по-официални мероприятия. На 100 метра от нас пък се намира еврейският дом - в който има прекрасна зала, ресторант. И обикновено ни събират там - евреи и арменци. На сцената сме обикновено двамата - аз и Етиен Леви, който е изключителен сладур и приятел. И с него започваме да се надцакваме - той разказва за арменци, аз - за евреи, и се заливаме от смях. И е прекрасно - никой не се засяга, не се обижда. Има само чисто и автентично чувство за хумор и намигания.

- Преди около година споделихте, че хората ставаме все по-зли и отмъстителни - което пък е в разрез с тази представа за лекота на усмивки и смисли?!
- Наистина, да... но за жалост е така. Абсолютно безконтролно се случва това - без хората даже да си дават сметка. Във всеки човек трябва да има мярка, граница за всичко - и смятам, че това го имаше в нас, моето поколение - без да правя апломб за миналото. Лошотията е такова ежедневие, че трудно се осмисля. Има я по улицата, в трамвая, навсякъде. Най-малкото, когато човек пресича някъде - мината е всякаква мярка на добронамереност между хората. Има я, но в оскъдни размери. Вариант да пресечеш, да ти спрат, да ти дадат път, ти да отвърнеш със същото, да си намигнете и махнете за поздрав с ръка, почти не се среща днес, а е най-нормалното. По-скоро ще мине през теб, нищо, че те вижда. И те обижда. Правим се на възпитани, това е. И гледаме ситуациите всеки ден по новините. Грубата действителност, която владее улицата; това разминаване е ужасно. Хората озверяват, изведнъж се променят. Това добро дете, което до вчера си гледал пред блока, просто не можеш да го познаеш…

- Вярно ли е, че световноизвестният тенисист Андре Агаси е част от вашия прочут арменски род?
- Истината е, че аз не се познавам с него, никога не сме общували, но знам за това от леля ми Таки, която е последната Агасян. Тя е на 86 години и живее в един хоспис в Ню Йорк. Братовчед ми я гледа много старателно. Та от нея разбрах, че през 1949 г. от Пловдив Агасян заминават за Иран, аз още не съм бил роден. От Иран пък отишли в Америка - в Лас Вегас, където се е родил и Андре Агаси. Това, което добих като впечатления, когато бях в Щатите, при леля Таки и другите ми роднини, общо взето, бе, че

самите
арменци там
не припознават
Андре Агаси
като арменец

Защото и той самият - в никакви свои изяви и интервюта, не е говорил за това, дори го е избягвал като тема. А той е Агасян. Но - това е ситуацията.

- Никога ли не ви се е искало да стигнете до Андре Агаси, дори и за един неформален, приятелски разговор?
- Не знам дали можем с него някога да се срещнем, но бих го попитал, ако имах възможност, дали си знае роднините, корените, кой е дядо му. Но аз вярвам, че когато човек желае много силно дадено нещо, то се случва. Може и да не повярват много хора, но това действително е така и имам редица примери. Още в детството си знам, че поради историческата си съдба арменците сме пръснати из света. Но аз успях да си намеря много от роднините - много братовчеди, с които днес сме изключително близки, макар че ние никога не сме расли и играли заедно. Преди време търсих братовчедка си в Гърция - и я открих, намерих си и в Армения братовчедите, които са от страната на дядо ми, заминали преди толкова много години. Вероятността да ги намеря беше не само малка, но почти невъзможна - само в един кв. „Младост” да отидете, знаете, че той има 9 части. А аз знаех само имената, нищо повече. Но се случи, Господ го е пожелал - в 14 ч. тръгнах, в 18 ч. ги намерих, колкото и невероятно да звучи! Наистина е невероятно!

- Знам, че имате в актива и една много интересна история с привкус на шах-мат, свързана с шахматната легенда Боби Фишер.
- Да, това е история, която в първия момент звучи стряскащо, въпреки че е, общо взето, смешна. Случи се преди 45 години. Тогава бях младо момче, на 19 години, и играех много шах - и всички, които играехме, знаехме, че имаше хегемония на съветските спортисти по шах. Боби Фишер обаче беше истински гений - целунат от Господ. И помня добре как през 1972-ра, отивайки на изпит в консерваторията, видях заглавията във вестниците. Бяха за шахматната битка между Боби Фишер и Борис Спаски и победата на Спаски с 2:0 - тъй като Фишер не се яви на втората партия, беше нещо обиден. Изпитът мина и много се смяхме с професорите - аз пях, танцувах, весела история. Та този си изпит ще го помня цял живот - покрай гръмката битка на Фишер.

- Разкажете ми моля и за пътуването си до Армения с Вежди Рашидов и Астор.
- Да, то стана през 2012-а и много малко хора знаят за него между другото. С Астор бяхме поканени в делегация с Вежди Рашидов, който навсякъде ни представяше като бележити български арменци. Беше много трогателно. Бяхме три дни в Армения, а там, на места, още личаха последствията от голямото земетресение през ’88-ма година. Това, което българите тук не знаят, е, че когато се случва това земетресение, Вежди Рашидов е пътувал със самолет през Москва за Индия - за да открие своя изложба.

Земетресението
става, когато
Вежди сменя
самолетите
в Москва

След това той прави изявление на летището - че всичко, което се продаде и изкупи в Индия и тогавашния Съветски съюз, той ще подари на разрушения след труса до основи град Спитак - с хиляди жертви. Тази сума е над 60 000 долара! И аз, ние, видяхме с очите си отношението в Армения към Вежди Рашидов - той там е като почетен гражданин. Има изложбена зала с неговото име, хората го уважат до преклонение. А тук, в България, почти никой не знае за този негов жест.

- Наистина ли никога не сте палили цигара в живота си?
- Не. Нямам отношение към цигарите. А кафе също не пия често - ако някъде се случи в обща почерпка, най-много да добавя мляко, да го разредя и така да го изпия. Самият аз обаче, да си направя кафе, няма да ме видите.

- И на финал - преди рождени дни обикновено човек си прави редица равносметки. Разочарован ли сте от него днес? Много ваши колеги спряха да творят - да пишат, да пеят, обидени от отношението, нравите, безхаберието…
- Това, което идва в мен като творчески подем, просто не мога да го спра въпреки всичко и всички. В главата ми сякаш непрекъснато работи един магнетофон - който подава постоянно музикални идеи. А разочарования имам, разбира се… И се сещам от време на време, не само при равносметките около рождения ден. Ако включим и политиката в разговора, търпението просто ще ми се изчерпи заради това, че времето си отмина, зрели хора станахме, а животът съвсем не става такъв, за какъвто сме си мечтали. Ще се изчерпи и когато става дума за едни чисти човешки взаимоотношения - вероятно просто самият свят върви в лоша посока. Но е така не само в България - светът стана зъл, неконтролируем! Шепа хора владеят огромни пари. А за какво са им тези пари, кажете...?!

- За да владеят, да властват - понякога и заради смисъла от самата власт!
- А, колко точно! Именно - тук е тънкият момент. А това обезпечава ли безсмъртие?!

За какво са
ти милиарди,
милиони?!

Ако имаш възможност - помогни на ближния, защото според мен само ръка за ръка можем да вървим заедно напред. А не - едни за сметка на други. Това е безсмислено според мен. И не само според мен - сигурен съм, че който и да попитате от хората на изкуството, и не само на изкуството, ще ви кажат, че просто не можеш да бъдеш щастлив сам по себе си - между хора, които са потиснати, на чиито лица няма усмивка. А ти вървиш и си се ухилил… И какъв е смисълът на всичко това?! Не може да бъде щастлив такъв човек! Не е ли ясно! И въпреки всичко - шепа хора притежават такива милиони - гледахме за тях и онзи ден по телевизията. За какво е всичко това, след като у човека остава единствено едното добро име! Ако те запомнят, да те запомнят с добро! Това е!

Интервю на Анелия ПОПОВА