Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение от 1877 и 1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си. Вследствие на това, през март месец 1878 година, започват мирни преговори, след които става ясно, че на картата на Балканския полуостров, след близо пет вековно прекъсване, отново се появява България. Границите й, предвидени от останалия в историята като Санстефански мирен договор, обхващат почти всички земи, които са населени с българи и превръщат младата държава в една от най-големите на полуострова с нейните близо 180 000 км? площ. Това те обаче не се харесва на Великите сили, които виждат в българската държава един огромен проводник на руско влияние на Балканите. Именно заради това те се намесват решително в мирните преговори и от Санстефанска България остава само хубавия спомен. Официалният договор, подписан в Берлин, разпокъсва жестоко българската държава. Той предвижда създаването на трибутарно Княжество България, включващо земите на север от Стара планина (до река Дунав) и Софийския санджак. Създава се и автономната област Източна Румелия, която обаче остава под властта на султана, а земите в Македония остават част от Османската империя. Това несправедливо разделение предопределя съдбата на България през следващите десетилетия. Нейна основна цел става обединението на всички българи в една държава, като през следващите години политическият елит ще се стреми само към това. Доказателство за решителността на българите е Кресненско-Разложкото въстание, което избухва само няколко месеца след подписването на Берлинския договор. Въпреки грешките и липсата на единна програма, въстанието показва, че изстрадалият български народ няма да се примири със статуквото, наложено от Великите сили. В следващите няколко години на дневен ред излиза обединението на Княжество България и Източна Румелия, което става факт на 6-ти септември 1885 година. То се явява първата реална стъпка към сбъдването на националния идеал и се нарежда сред най-големите дела, подготвени и извършени от българи. Само шест години след Освобождението нашият народ дръзва да наруши установеното от Берлинския договор статукво и да отхвърли позорните му клаузи. При подготовката на Съединението и в борбата за неговата защита българите показват политическа зрялост, а само месец по-късно и военна доблест в боевете при Сливница, Драгоман, Пирот и Видин. В следващите редове ще ви запознаем детайлно със случващото се в Източна Румелия, за да добиете по-добра представа как точно Съединението става факт.

Източна Румелия – устройство, икономика и политика

Според Берлинският договор Ихтиманска Средна гора, северното било на Родопите, Странджа и Черно море са обособени в автономна област с измисленото име Източна Румелия. Тя остава под политическото и военно върховенство на султана и обхваща около 35 901 км? площ с население от около 816 000 души, от които около 2/3 са българи. Българското самосъзнание на областта се доказва най-добре от факта, че през Априлското въстание именно териториите, попадащи в границите на Източна Румелия дават най-много жертви (т.нар. Пловдивски окръг). Друга причина за огромното желание на управленческия елит на Княжество България да осъществи възможно най-скоро Съединението е икономическото състояние на Източна Румелия, което в някои области е значително по-добро от това в Княжеството.

Според предписанията на Берлинския договор, Източна Румелия трябва да се изгражда на базата на органически устав, който да бъде изготвен от международна комисия. Той представлява основен закон на областта като умишлено не е наречен конституция, за да се подчертае зависимостта на териториалната единица от Османската империя. Първоначално работата на изработващата го комисия започва в Цариград, но впоследствие е преместена в Пловдив. По време на заседанията й турската власт прави опит да въведе погранични гарнизони в областта, но благодарение на бързата реакция на българите опитът остава неуспешен. Това се дължи най-вече на изпратеният мемоар до Високата порта, изготвен от Марин Дринов и Иван Ев. Гешов, в който те заявяват, че българите ще окажат въоръжена съпротива при изпращането на турска армия, което се оказва достатъчно Османската империя да се откаже от амбициите си за погранични гарнизони.

Комисията заседава до 14 април 1879 година. Приетият от нея Органически устав спомага за запазването на българския характер на областта. За официален език в областта е установен българският. Основният закон на Източна Румелия е по-консервативен в сравнение с приетата на 16 април 1879 година Търновска конституция.

Изпълнителната власт в областта е поверена в ръцете на генерал- губернатор, подпомаган от главен секретар. Върховната законодателна власт се упражнява от Областното събрание, което е в 56- членен състав. 36 от членовете му се избират пряко от народа, 10 са там по право, а останалите 10 са назначавани от генерал-губернатора. Тези 10 от тях, които са там по право, са духовните началници на петте етнически християнски общности, мюфтията, главният контрольор на финансите, председателят на Върховният съд и председателят на върховните съдилища за административни разходи. Създаден и директорат, който поема функциите на правителство и е назначаван от генерал- губернатора. Създадена и е горна камара на събранието, наречена сенат. Той е съставен от 10 члена и действа между заседанията на Областното събрание.

За първи генерал-губернатор на Източна Румелия е избран Александър Богориди. Той е син на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. За негов главен секретар е определен Гавраил Кръстевич. Директората съставен от Богориди е със силно изразено българско присъствие. Четирима от неговите седем члена са българи. Областта е разделена на окръзи и околии. Те се управляват от префекти и околийски началници.

За развитието на областта изключително важни са първите избори за Областно събрание. Борбата за тези 36 места се води основно на етнически принцип, между българи, турци и гърци. В крайна сметка българите убедително печелят, което е поредното доказателство за българското самосъзнание на голяма част от населението в областта. От 36 депутати, които влизат чрез избор, 31 са българи, 2 турци и 3 гърци. Така българският елемент окончателно печели битката за надмощие в управлението на областта.

Впоследствие започва и оформянето на отделни партии, разделени не толкова на етнически, колкото на идеологически принцип. Оформя се двупартийна система. Основните две политически сили са Народната и Либералната партия. Народната партия е съставена от по- заможните слоеве на обществото. Тя успява да привлече някои от патриотично настроените интелектуалци, както и някои от бившите участници в национално- освободителите борби. Народната партия е про- руски настроена. На нея също така симпатизира главният секретар Гавраил Кръстевич.

Либералната партия изразява интересите на средноимотните слоеве в обществото. Тя също така има влияние над част от интелигенцията. За разлика от либералнта партия в княжеството, не се ползва с подкрепата на дребните собственици. Партията се утвърждава като водеща и на изборите проведени през 1883 година печели убедително мнозинство. Тя също така се ползва с доверието на генерал- губернатора, което повишава нейният авторитет.

Подготовка и първи опити за съединение

След неуспеха на Кресненско- Разложкото въстание от 1879 година българите виждат, че силите им все още не са достатъчни, за да постигнат съединението чрез една война с Османската империя. Така те решават да опитат да осъществят своя идеал с помощта на дипломацията. Още с избирането си княз Батенберг проучва международната обстановка за една съединистка акция, но бързо разбира, че никоя европейска сила няма интерес да подкрепи един такъв акт. Политическата обстановка обаче постепенно се променя и избухването на гръцко- турската война, както и спечелването на изборите в Англия от Уилям Гладстон карат българския елит да смята, че подходящият момент е настъпил и така през 1880 година в Княжеството пристигат представители на Изотчна Румелия, които да координират действията си с местните дейци. В резултат на тяхното посещение е създаден Централен таен комитет и е изработена програма за действие. През май месец същата година се провежда събрание. На него като представители на Княжеството присъстват Стефан Стамболов и Георги Живков. На събранието е избран Централен комитет. Главни фигури в него са Константин Величков, Иван Ст. Гешов, др. Георги Странски и др. Решено е за Лондон да замине преподавателя в Робърт колеж в Цариград, Стефан Панаретов. Там неговата задача е да разбере официалната позиция на Англия по въпроса за Съединението. Надеждите на българите обаче се оказват напразни. Българският представител е приет хладно, а същевременно министър- председателя на България, Драган Цанков, заема резервирана позиция.

През следващите години дипломатическите опити за съединение до голяма степен са преустановени. Виждайки това, редица дейци, вярващи че пътят към обединение неизбежно ще доведе до военен конфликт се обръщат към комитетите „Единство“. Те се създават скоро след подписването на Берлинския договор и имат за цел да подпомагат, било то чрез оръжия или военно обучение, българите, останали извън пределите на Княжеството. В Източна Румелия комитет „Единство“ се създава в Пловдив с председател Екзарх Йосиф, по негова инициатива се откриват и множество гимнастически дружества из цялата територия на областта (виж картата), които спомагат за увеличаване на военна култура на българите.

С изтичането на режима на пълномощията външното положение на страната се подобрява. Това действа положително за подготвянето на нов дипломатически опит за съединение. В началото на 1884 година се създава такава възможност. Предпоставка за това е изтеклият мандат на Александър Богориди като генерал- губернатор. Изтича също така и мандата на управляващата либерална партия. Разгаря се остра предизборна борба между двете основни партии. Народната партия с цел привличане на гласове широко прокламира съединистката идея. В цялата област започват митинги в подкрепа на съединението. На 1 април 1884 година се провежда най-мащабният от тях, който се провежда пред руското консулство в Пловдив. Иван Ст. Гешов и Христо Христо са изпратени на дипломатическа мисия в Лондон, Париж и Виена, за да проверят дали обстановката е Европа е подходяща за обединение на българските земи. Както и през 1880 година, обаче те са посрещнати хладно на всякъде. В крайна сметка наречената съединистка, Народна партия печели мнозинство в Областното събрание. След възкачването си на власт обаче лидерите и заявяват, че момента за съединение е неподходящ. Поради това тя си печели прозвището „ лъжесъединистка“ .

За трети път идеята за съединение се подхваща сериозно в края на 1884 година, когато дейците на новосъздадения Българския таен централен революционен комитет (БТРЦК) решават да обединят усилията си в името на идеята. Комитетът избира за свой председател Захари Стоянов, а от устава му ясно си личи приемствеността с идеите на Каравелов и Левски. Постепенно организацията се разраства – откриват се нови комитети, все повече революционери, бивши хъшове, учители и опълченци се включват към нея. Заражда се и идеята да се помага на българите в Македония чрез чети и в крайна сметка акта на съединение да включи към територията на Княжеството освен Източна Румелия и Македония. Започва да се издава и вестник „Борба“, който служи за трибуна на идеите на бунтовниците, описвайки тежкото състояние на българите, останали под властта на султана и безперспективността на Източна Румелия. Активната намеса на министър-председателя Петко Каравелов, който се обявява против радикалното нарушаване на Берлинския договор с една неподходяща акция отрезвява Захари Стоянов, който заедно с останалите членове на БТЦРК решава да преосмисли плана за действие.

Актът на Съединение

От лятото на 1885 година в ръководството на БТРЦК постепенно влизат нови военни като Коста Паница, Данаил Николаев, Рачо Николов и други, които спомага за постепенната промяна в мисленето на организацията. Идеята чрез едно голямо въстание и последвала подкрепа на Княжеството да се освободят едновременно и Македония и Източна Румелия остава на заден план. Приоритет номер едно се превръща съединението на Източна Румелия и Княжество България. Дейците на БТРЦК постепенно започват да опипват почвата и търсят подкрепата както на Каравеловото правителство, така и на княза. Поради влошените отношения с Русия монархът не бърза да се противопостави на съединистката идея, а след като е уверен от Лондон и Виена, че „ако може да се съедини Източна Румелия без война с Турция и от това не се възползва Русия, всички ще са доволни“ князът дава негласното си съгласие за Съединението.

Всички тези събития ясно показва, че решителният момент е настъпил. Това си проличава и по време на честванията на годишнината от гибелта на Хаджи Димитър, когато се държат речи, в които най-често се чува „свобода“, „саможертва“, „съединение“. Ентусиазмът на народа ескалира в началото на септември, когато в Панагюрище трима ученици развяват българското знаме в центъра на града с възгласи: „Долу Румелия!“. „Да живее Съединението!“

Логично, след всички тези прояви, свидетелстващи за готовността на народа, БТЦРК решава да ускори Съединението. На 5-ти септември Захари Стоянов в прокламация зове:

„Братя! Часът на Съединението удари!“ Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“

Същия ден в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. Успешно е проведена акция в Голямо Конаре (днес Съединение). Под ръководството на Продан Тишков (Чардафон Велики) е арестува пловдивския префект и е обявено Съединението. Недялка Шилева развява ушитото от нея знаме на Съединението, а от Чирпанско и Асеновградско тръгват нови чет и въстаници. Всички чакат нарежданията на Данаил Николаев, който командва пловдивския гарнизон и трябва да защити властите. Вместо това обаче той, заедно с въстаническите отряди, бързо завзема конака, пощата и резиденцията на главния управител. Никой не оказва съпротива, всички приветстват Съединението. Гавраил Кръстевич дори заявява: „И аз съм българин“, с което доказва, че няма сила, която да спре делото.

След официалното обявяване на Съединението на 6-ти септември 1885 година БТРЦК съставя ново временно правителство в областта. Междувременно княз Александър I Батенберг заминава за Търново, където се среща с министър-председателя Петко Каравелов. В този исторически момент се наблюдава рядък синхрон в действията на княза и министър-председателя, които издават два указа – за обща мобилизация в Княжеството и свикване на IV ОНС. С действията си те ясно показват, че застават твърдо за делото на Съединението.

Международен отзвук

Случващите се драматични събития в България няма как да не приковат вниманието на Великите сили, голяма част от които са изненадани от дръзките действия на българите. Най-категорично против Съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България и лишава княз Александър I Батенберг от званието генерал. Със сигурност влияние върху негативното мнение на империята оказват и сръбските управници, които по това време са в много добри отношения с Русия.

Англия първоначално е също против Съединението, ни виждайки, че Русия се обявява против него решава да промени напълно мнението си. Причината е, че политическият елит от Острова вижда в отказа на руснаците да подкрепят делото на българите отлична възможност да се намали руското влияние в България и същевременно да се засили английското. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад Съединението. Същото правят и французите, но в крайна сметка Великите сили така и не стигат до единодушно мнение, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят решително в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания българите разбиват западните си съседи като по този начин защитават Съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава. / bulgarianhistory.org