Направи добро и го хвърли в морето, казват старите хора. Помните ли Марио от социалния дом в Белоградчик? Онова момче, което с риск за собствения си живот преди две години спаси свой приятел, паднал в пропаст сред скалите. Повечето вероятно са го забравили, затрупани от леещата се като язовир със скъсана стена омраза, затлачваща ежедневието ни. Не че е изчезнало напълно доброто по нашите ширини и дължини, но то не крещи от всеки телевизионен канал, от прекия ефир, от първите страници на вестниците, от редящите се

като субтитри на хорър

статуси в социалната мрежа

Такъв ни е животът, ще кажете. Такава е действителността. Такива са ни политиците. Такава ни е всичката работа. Айде, бе, ще ви отвърна. Как пък всичко е от черни в по-черни краски? Не си ли оцветяваме сами битието? Или просто черната боя е по-евтина, по-достъпна, по някак си ни пасва на руслото, по което текат дните ни. Потопи ни заливат, допотопни тъмни страсти бушуват в нас и около нас, хората мрат като мухи от бедствия, беззакония, бандитизъм, безхаберие и братоубийства в прекия и преносен смисъл на всякакви нива.

Каквото и зло да ни сполети, то се тиражира, върти се и се суче, пренася се от урва на урва и от медия на медия, та наистина на нормалния човек му причернява пред очите.

Хейтърството е

вървежно занимание

Далеч не самотно, напротив. Прилепчива работа е омразата.

Печеливша даже се оказва. Пък и много по-лесна. Седиш си пред екрана, било телевизионен, било компютърен, прелистваш вестниика в кръчмата или пред лекарския кабинет и поводите сами те намират, няма нужда да се ровиш и да ги търсиш.

Пък и това дето го гледаш или четеш, ти е пред очите и до главата - не ти дават направление за преглед, свършили са ти животоспасяащите лекарства, за да "изпиеш един тутун", трябва да излезеш навън я в студа, я в адската мараня, заплатата не са ти я превели вече трети месец, изпълзели от нафталина или чисто нови политикчета се надпреварват да ти обясняват какво тежко наследство мъкнат и как животът под тяхно ръководство ще стане по-хубав от песен, та ти иде да строшиш пустия екран, та да отидеш някъде и да не се видиш. И омразата те изпълва постепенно.

Та помните ли Марио от Белоградчик? С ръка на сърце - и аз не си мисля за него всеки ден.

Седи си Марио някъде в сърцето ми, което има памет за добрите неща. Разумът отчита поредните черни хроники, разумът се бунтува срещу скверните ежедневни простотии, разумът се замъглява и подбутва ръката да напише злостен коментар или услужливо поставя на върха на езика обидна квалификация. Защото когато всичко покрай теб е обидно и обидено, влизаш неволно, а по-често съвсем волно в обсега на махалато и то те залюлява с все по-широка амплитуда. От зло към по-зло и обратно. Хейтърството се превърна в бит и душевност на българския народ, в хляб наш насущний, в извор на живот и в успение. И в тая дяволска въртележка - помните ли Марио?

Марио отново спаси човешки живот

Разбра се преди няколко дни. Били децата от дома на море, возили се на водно колело и едно момче паднало. В морето паднало. Пък не било на “ти" с плуването и случаят отивал плавно къмто черната хроника, но Марио скочил, та го спасил от удавяне. Не гръмнала пресата, не пропищял ефирът. Така и щяло да мине и да замине доброто, защото Марио не започнал да бие барабана какво е направил. Марио смята, че всеки на негово място е щял да направи същото и че то си е в реда на нещата. И аз смятам така. Надявам се да сте повече тези, дето смятате като Марио и мен. Защото само по този начин сметките в живота ни няма да излязат криви. Надявам се, защото то излиза малко като а дано, ама надали.

Когато говоря за Марио, много се пазя от помпозни слова. Това подвиг, героизъм, син съм на юнашко племе в този случай не вървят. Кънтят на кухо. Марио просто постъпва като нормален човек. Дебело подчертавам и нормален, и човек. Нали разбирате какво имам предвид? Защото по вселенските закони това, което той вече за втори път прави, е най-нормалното и най-човешкото нещо, което би следвало всеки от нас да извърши в такава конкретна ситуация. Или не? Я се замислете. Мнозина смятат, че е по-нормалното да не слизаш в пропастта и да не се хвърляш в морето бадева. Че като си хукнал по скалите или си се метнал на водно колело сред вълните, отговорността си е твоя, бе. Да не си! Ами по тая логика, като те прегазила кола на пешеходната пътека, да не си пресичал, бе. Като няма лекарства за раково болните, да не си се разболявал, бе. Като са те пребили бандюги, за да ти вземат мизерната пенсийка, да не си ходил до пощата да си я получиш, бе. Тъй де. Ама сериозно ли тъй? Ами ако утре някой джигит сгази детето ти,

някой наркоман

утрепе майка ти,

някой ти фалира банката с белите спестявания за черни дни или се окаже, че работодателят ти не ти е плащал осигуровките и с тях е заминал на Малките Антили, друга песен ще запееш, нали? Гневът ти ще е по-голям от този на Ахила Пелеев и ако имаш възможност, по-гибелен от неговия. Аршинчето нещо май у всинца ни е двойно. С едната му страна мерим другите, с другата мерим себе си. И никой ли не се сеща, че всъщност аршинът е един? И че не той е виновен, а нашето мерене е криво. Що така се превърнахме в сънародници, които сутрин мразят себе си, следобед - целия свят. По-леко ли ни става?

Вероятно - личните ми хейтърчета ще рипнат до небето и ще се самоизядат от храната, която им давам. Аз обаче ще си мисля за Марио. И не само аз - много още са тези, чиито сърца ще въздъхнат “Браво бе, момче!” и ще се хванат за сламката на надеждата, която той ни подава. Ей така ни я подава - без да иска нищо в замяна. Даром. Спасява душите ни. Казва: “Който е направил добро, то му се връща.” Не под формата на лакомства, подаръци, колело, футболен екип, модерен телефон или всичко онова, за което си мислят момчетата на неговата възраст. Той мисли за Доброто с главно Д. Той мисли така, както би трябвало да мислим всички ние. Спомнихте ли си за Марио? Тежко ви, ако го забравите! /24chasa.bg