"Живков е ваш" – това скандираха студентите на големия митинг на 14 декември 1989 година пред Народното събрание към тогавашната партия – майка БКП.

Само ден преди това пленум на ЦК на БКП беше порицал и изключил Тодор Живков от партията. А митингът беше срещу член 1 на тогавашната Конституция, който определяше водещата роля на БКП в българската държава. По-късно на този митинг Петър Младенов произнесе и прословутата си реплика за танковете, която доведе и до неговата оставка. А Живков беше изключен само два месеца, след като беше освободен "с благодарност" от своите постове. Последва арест, разследване, съд и неговата кончина на 5 август 1998 година в София, с което всички обвинения към него отпаднаха. И на 7 септември 2001 година по повод неговата 90-годишнина беше открит паметник в родния му Правец.

Днес Правец отново е празнично оживен – този път по повод 100 години от рождението на именития си съгражданин. Поставя се нов бюст-паметник на Тодор Живков, стягат се улици, открива се експозиция в музея, очакват се гости от различни политически сили, не само от наследничката на БКП – БСП. И може би вече не на митинг, а на тържеството днес някой може и да се провикне "Живков е наш". Впрочем, общинският музей в Правец беше направил неуспешен опит да се спаси преди години от това да бъде само за Тодор Живков, а да стане галерия. Тогава "приюти" сред влагата в килера едно дарение на прекрасните наивни картини на Росен Рашев – Рошпака, който в крайна сметка успя да си ги върне. Но тогава беше друго време и имаше опасност студеният, мраморен музей да бъде закрит. Сега вече, очевидно никой не се притеснява за това и "делото и животът на Живков" се завръщат в музей в родната му къща. Даже този музей открива експозиция от предмети, дарени на него като държавен глава. На централно място е поставено "Седлото за камила от либийския лидер Муамар Кадафи". Друг е въпросът, че тези подаръци трябва да присъстват в държавен музей, тъй като са му подарени не в лично качество.

Това, обаче е само външната страна на официалното завръщане на управлявалия 35 години тоталитарен държавник. В народната памет той все още битува като "Тато, Тошо и бай Тошо" с една голяма илюзия. Че можеш да лапаш, без да си изработил лапането, че социализмът се грижи за всички – и работливи, и мързеливи, и учили, и недоучили и на всеки ще даде по паничка. А заемите ще ги връща някой друг. Сега младите не си спомнят Живков. Чули са нещо за него от своите родители и смятат, че за неговото време съжаляват само социални маргинали. Но пострадалите, жертвите от тоталитарния режим, хората, които прекараха младостта си в лагерите на социализма, като юриста Атанас Железчев, не искат така лесно да се подменя историята. Той самият си спомня времето, когато хора са влизали в лагери и затвори дори само за вицове срещу Тодор Живков. А друг лагерник - "горянинът" Йордан Стойчев е виждал с очите си да убиват за нищо политически затворници. Тези хора не приемат приказката, че някакви "лоши" са вършили престъпленията, а "Тато" нищо не е знаел. За престъпленията няма давност, смятат те, поне в историческата памет.

Днес от дистанцията на времето, когато не ни дразни вече неговият диалект и смях, може да се кажат много неща за Тодор Живков. Безспорно, той беше един много повратлив политик, който балансираше между своята партия и големия брат – СССР, за съжаление невинаги в полза на България. Изпита обаче и самотата на диктатора, която беше неговата лична карма, отбеляза журналистът Христо Христов. А днес си има и наследник – Бойко Борисов. Времето е друго, действията са други, но едно нещо ги сближава, твърди историчката Искра Баева. И това е пренебрежението към политическата система. Живков вече стана синоним не на личност, а на манталитет. И ако искаме да станем част от цивилизована Европа трябва да се разделим с него. И без да рушим паметници, да не поставяме нови в един град, който наричат частен – Правец. И БСП ясно да каже каква е истинската й позиция към Живков – когато го изключи от редовете си или сега, когато участва активно в неговото честване. /БГНЕС